Владимир Димитров - Майстора

Детайли/Факти/Изключения

От дистанцията на времето е колкото лесно, толкова и трудно да се проследи и анализира нечий път - творчески, житейски... За Майстора това се отнася в още по-висока степен - за него сякаш всичко е изказано, отдавна вече е установено, а посланията на произведенията му са достъпни и разбираеми. Защото безкрайният низ от момински лица, застинали във времето, говори с ясни слова. Защото едва ли са нужни още думи, които да признават и утвърждават за пореден път постигнатото от художника.

Следи във времето

Трудно е да си представим как биха изглеждали образите, създадени от Майстора, ако бе живял в друго време. Но той успява да разгърне своето творчество именно в периода между две столетия, когато в кратък интервал се сменят множество възгледи и нрави, когато родното изкуство се разкъсва в търсене на верния път - национален или наднационален.
Средата, в която се ражда Владимир Димитров (1882), оформя светогледа му, който по-късно оказва влияние върху избора на картинни теми и сюжети. През целия си живот той материално, морално и духовно е свързан с българското село и неговите добродетели, от които черпи вдъхновение и сили.
В онези първи години на изграждаща се културна обстановка в България не е било рядкост момчета от село да попаднат в София, за да се учат в новооснованото (през 1896) Рисувално училище. Така се случва и с 21-годишния Владе (по това време писар в Окръжния съд на Кюстендил). Рисунките, с които той изпълва съдебните тефтери, са забелязани и служителите го подкрепят материално, за да учи в София. Почти като подвиг изглежда днес решението на начеващия художник да измине пеш разстоянието между Кюстендил и София, за да спести от дарените му средства. Не напразно, защото е приет в отдел "Живопис" с преподаватели Жеко Спиридонов, Антон Митов, Петко Клисуров и Иван Мърквичка.
Дори първите, прохождащи стъпки на художника са достатъчно ярки, за да не оставят никого в заблуждение. Спечелил си още в годините на учение прозвището "Майстора", той го препотвърждава във времето.
Още един факт от биографията на художника е признак за успех приживе - договор с американеца Джон Крейн (от 1923), според който Майстора се задължава в продължение на няколко години да му предава всичко, което рисува. Едно от щастливите обстоятелства в живота на Владимир Димитров е възможността да пътува. Малцина по това време са били щастливците, за които са се отваряли вратите на световните музеи. Срещата със световната класика и с изкуството на съвременността безспорно е разширила представата на художника за света. Но дори и след неколкократните му посещения в големите световни музеи и галерии, след пътя, изминат през почти цяла Европа и дори до Америка, отношението на Майстора към изкуството не се променя осезаемо. В писмо от Италия до Асен Василиев (24 август 1922) той пише: "Хич да не съжалявате, че не сте видяли "голямото" изкуство. Всичко е празна работа, защото никой досега не е изразил живота тъй, както се чувства. Затова не ни остава друго, освен да се запретнем на работа и всеки по свой път да се помъчи и намери начин за предаване на туй, което вълнува душата му. Още повече ние имаме типове и местности, каквито на запада са голяма рядкост".
Владимир Димитров поддържа през целия си живот контакти с поети и художници. Неговият интелект се гради върху една интуитивна и опростена житейска философия. Посланията, които отправя, съхранени в множество писма до близки и приятели, са чистосърдечни и искрени и разкриват необременеността на погледа, с който той възприема явленията около себе си.

Светлината на традицията. Родното

С академизма Майстора скъсва непосредствено след края на обучението си в Рисувалното училище (през 1910). Следва период на търсене, от който са останали работи, разкриващи по-скоро връзка с класицизма, отколкото стремеж към новооткритите форми в световното изкуство. Този период е отразен в изложбата с няколко портрета, автопортрета и композиции. Тъмният, безизразен фон и спокойният колорит отпращат към уравновесените и мрачни чувства на символизма и по никакъв начин не предсказват бъдещите вихрени цветни откровения, до които художникът достига през 20-те. Именно тогава той намира решението за своето бъдеще: "В следствие на природното ми влечение към селото, а и поради това, че всяко изкуство изхожда от националния тип и бит, необходимо е да работя на село".
Въпросът за "родното" е главното, което занимава художници и критици през 20-те. Той не оставя безразличен и Майстора. Именно "в търсене на родното" той достига до характерния си образен свят. От гледна точка на периода художникът успява да го постигне чрез сливане в единно цяло - като излъчване, чувство и усещане - на традиционното (естетическите принципи на старите ни майстори зографи още от Средновековието насам, на народните майстори) и изразния арсенал на новата българска живопис, усвоила постиженията на съвременните европейски търсения.
От днешна гледна точка трудно можем да определим какво точно предизвиква усещането, че изкуството на Майстора е традиционно българско. На пръв поглед го откриваме в редиците женски образи - моми в разцвета на силите си, събрали в себе си добродетели като скромност и душевна чистота; в традиционни обичаи като сватбеното тържество; в типичните национални носии от Кюстендилския край; в плодородието на българската земя (безкрайна поредица от цъфнали или превити от плод дървета).
От друга страна, можем да открием, че оригиналността на неговото изкуство се гради върху факта, че то не може да се вмести в нито едно течение, въпреки че се родее с принципите на постимпресионизма, фовизма, дори в някаква степен на експресионизма и кубизма (в постигането на синтез на формите, прилагането на спектрално чисти цветове и достигането до декоративна двуизмерност на пространството). Тази връзка е по-скоро на подсъзнателно ниво и не тя е водеща при оформянето на картинната образност; водеща е способността на художника да асимилира чуждото (но не в директен, чист вид) и да го подчини на собствените си търсения. Именно този характерен синтез създава типичното в платната на Майстора.

Акценти извън времето

Първа задача на Владимир Димитров за осъществяване на установената програма (национална идея с нови средства) е да "преобразува колорита", като го доведе до състояние на "усилени хармонии".
Мисълта е изпълнена със стремеж към единствена цел - чрез четката, платното и боята да се извлече вечното през преходно-материалното. Живописта е средството, чрез което Майстора живее най-пълноценно. Цветът в неговите платна има способността да внушава. Той е най-дълбока действена сила в картините-спомени, изолирали част от реалното. Ценността на Майсторовото творчество е в сблъсъка на формите - по същество извечни, осъществили в този случай среща между постоянното и променливото. Постоянното като търсене на типичното, характерното. Променливото като динамика на мазката и контрастен сблъсък на топли и студени тонове. Силата на това изкуство е именно в постигането на минало, настояще и бъдеще в едномерната плоскост на платното.
Овладял всички средства и канони на живописта, Майстора е виждал приноса си възможен единствено чрез връщане към корена. Но не чрез битоописателното или разказвателно-приказното, в което някои наши художници са търсели традиционното. Той се стреми към друга връзка с националното: към постигане на надреален, но според него по-истински и траен събирателен образ. Търси вечното в повтарящото се; в обичаите, съществуващи от векове; в селските навици, свързани с обработването на земята; в неизменната цикличност на сезоните...
Основната линия, която художникът защитава във времето, воден от жизнерадостно и утвърждаващо чувство, е преклонение пред националната традиция и природата.
Понякога изключенията смущават, друг път изненадват. При Майстора те са впечатляващи. Това твърдение се определя от противоречието с установената позиция за "познатия" Владимир Димитров.
В изложбата, посветена на 120 години от рожението му, е търсено съчетание от многоизвестните му картини с по-малко популярни рисунки, ескизи, скици, живопис. Често откриваме един и същ мотив, повтарящ се в разнообразни варианти - като моливен проект и в различни цветни решения.

Ранен период

Ранните работи на Майстора можем да отделим по един признак - видимо търсене на собствен, личен път към истината. Върху една от ученическите му работи откриваме надпис: "Моля, не ми казвайте грешките!"
Импресионистичен дамски портрет (в гръб!) се откроява измежду ранните произведения - заради необичайната гледна точка и постигнатото само чрез общия цвят състояние. Липсва търсената по-късно диалогичност, осъществена чрез погледа.
Друго забележително - цикъл рисунки на религиозна тематика, бележещи връзка със сецесионно-символистичната естетика, градени на принципа на контраста между черно и бяло.
Много пъти през този период Майстора рисува майка си, като извежда конструктивно формите, извайващи нейното лице. Но една малка по формат композиция е в противовес на всичко правено дотогава - майка му на смъртния одър. Почти "пиета", родееща се със символизма, композицията събира три лица - майка му, самия него и сестра му. Тъмната гама (изцяло в наситено синьо) подчертава момента, събрал спокойствието на вечността и безизходицата пред неизбежното. Години по-късно Майстора разказва за този момент: "В стаята около нея атмосферата се сгъсти, легна страшно каменно мълчание и хората, що стояха прави около мъртвата, мълчаха. Тогава я погледнах... Някакво непреодолимо желание ме покори - да я рисувам, да скрепя този единствен за мене образ върху платно... Работата премина в страшно трескаво състояние. Като полагах боите, аз потръпвах от болка и мъка, плачех и се мъчех да надделея себе си, подтисках се, силех се да устоя и да не припадна до нея... Беше потопена в зелени и жълти тонове, които никоя палитра не може да извади. Не може изкуството всичко да нареди. Животът дори на мъртвата форма остава непостижим."

Цариградски цикъл

Неведнъж в писма Майстора е споделял, че единственото будещо творческо вдъхновение място за него е българската земя. Срещата с други култури и чужда природа му действа антисъзидателно. Пътуване до Цариград (април-октомври, 1926) е един от изолираните случаи, когато това твърдение е опровергано. Художникът пристига там с определена нагласа за среща с пъстротата на Ориента в чист вид. Разочарован от действителността - "тук всичко е поевропейчено и няма почти спомен от ориенталщина" (периодът след промените на Ататюрк), той търси места, където се надява да открие частица съхранена традиция. Открива я в храмовата и жилищна архитектура, в екзотичните пазарища, в спокойната, вечна тъга на гробищата. Което не достига, е допълнено от въображението.
Малко е останало за България от това пътуване (другото по договор е предадено на Крейн). Но и то е достатъчно, за да открием и почувстваме и друга страна от таланта на Майстора.
Освободен от задължаващата обвивка на материалното, цветът тук се превръща в стихия. Игнорира реалното, формалното и временното, за да издигне над всичко изначалния надматериален хаос, овеществен в полихромна хармония. Цариград - фиксиран във времето, но и разтворен във вечното. Като дух и чувство, като сблъсък на форми. Многоцветна игра, усещане за многост, за движение. Впечатляващ е фактът, че тези наситени, плътни тонове са постигнати чрез обикновено ефирната техника на акварела, която в конкретния случай се превръща в дива експресия на цветовете (предимно в огненочервени нюанси).
В няколко композиции на тема "Турско гробище" цветът извежда на преден план лица и монументи, за да ги съхрани в единно цяло - човек и камък се превръщат в застинал във времето знак на скръбта.
В "Покрит пазар" е защитена друга същностна линия - движението на цветната мазка тук се превръща в стихийна динамика. От картината се излъчва светлина, процедена сякаш през опушените стъкла на витражите. Цветът, който до този момент е бил само фон, сега обхваща цялото картинно пространство. Сходно усещане получаваме и от няколкото варианта на "Ходжа", възправен в молитва към небето.
Друга е ролята на цвета (в контрастни съчетания) в четирите варианта на композицията "Пред буря". Повтаря се един и същи сюжет - на фона на смрачено от облаци небе, почти слято със земята, се откроява светла фигурка - жетварка, бързаща да привърши работата си в последните минути преди бурята. Погледната през погледа на съвременността, композицията има почти абстрактно-концептуално излъчване.

И накрая - няколко думи за момите, ябълките и слънчогледите. Казват, че това, което в изкуството изглежда най-лесно постигнато, всъщност се постигало най-трудно...

Светла Петкова