Празен ход
Често говорим, че след като е създаден като фестивал за телевизионен театър, жанр, който изчезна постепенно през годините, "Златната ракла" търси своя облик. Това е вярно дотолкова, доколкото почти всяка година регламентът му се сменя, без да е много ясно дали според капризите на поредното ръководство на БНТ - главният му организатор, дали заради развитията в телевизионното творчество или просто поради липса на ясни цели. Мисля си, че е най-вече поради последното. Един (какъвто и да е) годишен фестивал неминуемо използва ресурса на произведеното през предшестващата го година. Обаче истинската функция на един уважаващ себе си фестивал е, чрез задаването и следването за дълъг период от време на собствени цели и критерии, да служи за пресяване на продукцията, като по този начин показва развитието през годините на идеи и качества в съответната област.
Тъкмо поради постоянното сменяне на регламента, поради липсата на целенасочено търсене на творби по предварително зададени критерии (филмите се подбират в София на принципа "кой каквото е изпратил" и, предполагам, до попълване на фестивалната програма), това едва ли може да се каже за "Златната ракла".
И се получава впечатлението от тази година - че целта на поредното издание е просто самото издание - един празен ход, който да гарантира обаче цикличността на фестивала, непрекъснатостта му във времето.
Не че нямаше добри филми, но общото впечатление бе за средно, средно, средно ниво. Като че ли зрителят в залата не бе на място със специално подбрани филми, а си беше вкъщи, пред постоянно бълващия телевизор; рядко сред средността попадаш на нещо по-стойностно.
Журито сигурно също е било сериозно повлияно от тази средност, защото, въпреки че на кичозното закриване на "Раклата" се самоопредели като "едно толкова компетентно и високо поставено в йерархията на изкуството жури" е раздавало наградите, често опирайки се на извънхудожествени критерии.
Например - за режисура на "Папа Йоан". Филмът (гледахме първа част) е от онези сълзливо-милозливи биографии, които постоянно гледаме на Синия Екран. Те неизменно носят белега на конюнктурната идеология която господства сред зрителите им или пък е платила продукцията. Дали ще е Рамзес, Линкълн или папа Ронкали, целта на сълзите, с които ни даряват, е да ни покажат колко са героите мислили напредничаво, в унисон с политиката на днешния ден, в разрез със съвременниците си. В случая с папа Йоан XXIII бяха подчертани три негови идейни сблъсъка с обкръжението му - неговата солидарност с работниците, работта му за сближаване с ортодоксията (православието) и за спасяването на евреите. Всичко това, разбира се - с присъщата на подобни филми "условност", "уедреност" на главното (Ани, гледай този филм и го сравни с "На всеки километър"), които впечатляват зрителя. Не винаги обаче - струва ми се, че когато българският зрител види този филм - "българските" епизоди на папския пратеник Ронкали ще му се видят наивни до смешност и сълзливи до гротескност.
Което не попречи на журито да му даде награда именно защото в него ставало дума за България (и защото имало български копродуцент). Чудно, защо ли пренебрегна "Мария Жозе: последната кралица" на доайена Карло Лидзани (РАИ Фикшън) - също династико-исторична-сълзливо-познавателна история, в нея също става дума за България...
Всъщност от мело-сантимента не избягват и двете "Златни ракли" за игрално кино - особено "Семеен недостатък" (двама братя се срещат години след като са се разделили, защото единият публично си е признал, че е хомосексуалист - и, естествено, се заобичват отново. Много).
Толкова по-ценни, на фона на описаното дотук, ми се струват наградите за "Терапия" и "Некрокам, смърт онлайн". В "Терапия" завършващият психиатрия студент решава, за да натрупа опит, да прекара стажа си като пациент в психиатрична клиника. Преструвайки се на луд, той и полудява - играта на идентификация завършва с пълна (и насилствена) идентификация. Всъщност не сюжетът грабва вниманието, а майсторството, с което създателите ни водят из една паралелна на живота ни реалност, в която огледалата (като по Борхес) постепенно се умножават, ролите постоянно се сменят, злото и доброто изглеждат фиктивни. Не гениално, но достойно за израза, който често произнасяме с уважение: "полско кино".
"Некрокам, смърт онлайн" е филм за днешните (холандски?) младежи, обвързани с Мрежата, с Интернет, с компютрите, с техническите комуникации. Това е страшен филм. Филм за любовта между младеж и девойка (чувствам се неловко от такова назоваване) - между съвременни Ромео и Жулиета, които заедно с връстниците си изследват границите на живота и обществото. Със съвременната техника те изтикват тези граници извън обичайните, приети - и здравословни - норми. За съвременната техника всичко е разрешимо, всичко е назоваемо - отвъдното сигурно не съществува, защото е неназовимо. Вярна на младежкия обет, който двамата са дали, след неговата случайна смърт, Жулиета инсталира в ковчега му видеокамера (оттам - necroCam[era]), която да следи разлагането. И създава сайт, в който светът да гледа това разлагане ден след ден. И броячът на сайта отчита все повече и повече посещения. И картината на разлагането на лицето на Ромео е пред нас - дълго разлагане - и финал. Един филм, направен чисто, който не търси да се хареса, а в най-добрите традиции на това изкуство разнищва съвремието си. Един филм, напълно достоен за "Златната ракла" - ако фестивалът се интересуваше от съвремието и бъдещето, вместо от оперетни мелодии, стараещи се да не разбудят похъркващият пред Синия Екран.
Апропо. Един "оперетен" филм мина съвсем незабелязано, даже част от критиката го презря в кулоарите като "кич". Става дума за "Госпожа за един ден" (реж. Дмитрий Астрахан, Продукция Рекун кино, РТР, Русия и Беларусфилм, продуцент Валерий Тодоровски, в ролите: Марина Неелова, Олег Табаков, Александър Калягин). Безкрайно лигавата история за пропадналата нюйоркска беднячка, чиято дъщеря отвъд океана ще се жени за граф, чийто баща иска да се запознае с майка й, на която помагат да се представи за богата, главният местен мошеник, който току-що е продал Бруклинския мост и господин кметът на града, който пък е в предизборна кампания, която губи и става бедняк, докато, минала през горнилото и горчилката на житейските си премеждия, майката посреща дъщеря си, зет си и внучето... Тази безкрайно колумбо-мексиканско-сапунена история е направена с толкова ирония и себеирония, че е просто очарователна. Когато телевизията се подиграва весело със себе си, това е истинско удоволствие. (Тук, в кулоарите, искам да напомня за оперетите на Офенбах, в които зад абсолютно тривиалните - нарочно тривиалните - сюжети, тогавашната публика е откривала безброй референции със съвремието си и, освен удоволствието от музиката и изпълнението, се е забавлявала и да ги разчита, удоволствието е било от идентифицирането с ироничната дистанция на автора. Години по-късно, в модерната епоха, когато всички референции са се загубили в историята, Юлиан Тувим заклеймява оперетата като "тъпи трупове във фракове"...)
"Лист отбрулен" (сц. и реж. Светослав Овчаров, в ролите: Весела Казакова, Иван Бърнев, продукция БНТ) също не бе забелязан от журито. Освен че е български и на режисьор с име, филмът прави впечатление с добрата актьорска игра. Не е явление, но е в традицията на повечето български творци да говорят за проблемите на деня - и е показателен за стремежа на повечето от тях да търсят изказ, разбираем за широката публика, без да правят компромис със замисъла си.
За съжаление, тази година - за разлика от миналогодишното обилие - това беше единственият български игрален филм. И тук организаторите има какво да мислят.
Липсата на изяснени критерии и представянето на "кой каквото е изпратил" бяха характерни и за документалното кино.
Награденият "Диханието на живота" е разказ на очевидка на войната в Грозни. Филмът е направен по класическата схема: разказ на героя - документални кадри, но е направен добре и показва не толкова "чеченската" война, а войната въобще. Въпросът е обаче, защо журито изтъква него, а не - да речем - "Мразовитият януари" (реж. Михаил Павлов, Продукция Център ТВ, Русия), в който става дума за единствения бунт срещу сталинизма, през 1942 г., в лагерите в Коми. Един бунт (оглавен от бивш крадец и от бивш партиен работник), за който почти нищо не се знае, който протича изключително странно - и до днес не е ясно какви са били целите на бунтуващите се, предполага се, че са искали да отидат на фронта и да се бият с хитлеризма...
Въпроси могат да се отпряват и към отличаването на "Как Европа влезе в България" - един разказ за бита у нас в началото на ХХ век, носталгичен и с лек хумор наистина, но никаква задълбоченост, бих казал дори, че и познавателна стойност му липсва.
Тези редове, разбира се, са по-скоро бележки, отколкото анализ. Ще ми се обаче да повторя или потретя: без намиране на собствена линия на поведение "Златната ракла" ще бъде един постоянен "празен ход".
Накрая за други два фестивала за телевизионни филми. Организаторите бяха запазили два следобеда за представянето на руския "Закон и общество" и мюнхенския "Prix Jeunesse". И от двата бяха показани набор от награждавани през последните години филми.
"Закон и общество" показа предимно руски филми и телевизионни програми, в пълно съответствие със заглавието на фестивала - борбата с престъпността е главната му обявена цел.
"Prix Jeunesse" е в истинския смисъл на думата международен фестивал за детски и юношески филми - участващите творби са от цял свят, за избраните от тях по определени критерии гласува публиката и определя наградите - след това наградените тръгват по света в т. нар. програма "Куфар", прожектират се на специалисти, експерти, изследователи. Един фестивал, отдавна намерил своя формат и утвърдил се в него, фестивал, който си е поставил действени задачи извън "кинопоказа". Този фестивал в никакъв случай не се задоволява с "кой каквото е изпратил". За мен най-силното впечатление от "Раклата" бе един филм от "куфара" на "Prix Jeunesse". "Пъпети" (предполагам, че коректният превод би бил "Кукла"), Холандия. Шест минути. Четири ръце. Една кукла. Куп книги, кула от книги - стари, с кожени гърбове; нови, дебели и тънки. Приключенията на куклата, която се катери по кулата - тя трябва да измисля все нови и нови начини да се катери по книгите. Докато не се изкатерва. За деца до шестгодишна възраст. Едно брилянтно филмче, което показва, как с никакъв бюджет можеш да направиш голям филм - дори за телевизията - когато имаш какво да кажеш и идея как да го кажеш.

Христо Буцев



Златна ракла 2002

Двайсет и седмият фестивал "Златната ракла" се проведе от 6 до 12 октомври в Новотел Пловдив. Участваха 58 филма от 20 страни, разпределени в три раздела: "ТВ филми и сериали за възрастни", ТВ филми и сериали за деца и юноши" и "ТВ документални филми".