САЩ след 11.09. -
поглед от Европа
Как се държат малките държави към една свръхсилна голяма държава? Станат ли жертва на завоевател, започват да се повтарят старите истории за въстания и освобождение или за резигнация и подчинение. А когато свръхсилният е приятел и освободител, тогава чувствата са смесени. "Всеки западноевропейски държавник, пише Алфред Гросер, изпитва две противоположни чувства - облекчение от това, че САЩ съществуват, и яд, че животът и благото на неговите съграждани зависят в голяма степен от решенията на един чужд и далечен президент."
Проблемът е вечен. В ранното лято на 196 г. пр. Хр. всичко, което в Гърция е имало ранг и име, се събира в Коринт, за да чуе какво е решил Рим за Елада. Век и половина гърците били потискани от македонските царе, но ето, че римляните победили насилника Филип V и го принудили да се откаже от всичките си гръцки владения. Водили войната в името на гръцката свобода, но целият дотогавашен опит показвал, че предстои само смяна на господаря. Херолдът надул тръбата, с което повелил мълчание на събранието, и прочел посланието на Сената: "Даваме свобода и самоуправление, без да оставяме окупационни войски и без да искаме данъци". Следват имената на владените дотогава от македонците градове и племена. Много от събралите се не повярвали на ушите си и херолдът трябвало да прочете вестта още веднъж. След което, както пише историкът Полибий, избухнал "такъв оглушителен шум, че е невъзможно да го опишем на днешния читател".
Римляните удържали думата си. Сложили ред в обърканата ситуация в Гърция и след две години изтеглили легионите си. Донесли мир, но само те можели да удържат реда. Трябвало да бъдат и закрилници, и посредници, и помирители; и скоро станали последната, решаваща почти всичко инстанция. Освободителят постепенно се превърнал в господар, а у освободените постепенно се зародили противоположните чувства, описани от Гросер.
Двама политици от Ахейския съюз на Пелопонес изразяват тези чувства. Единият казва: "В политиката става дума за две неща - за честта и за ползата. Който има силата да запази честта си, трябва да го направи; който не може, трябва да бъде по-скромен и да внимава за изгодата си. Да пропуснеш и едното, и другото е лоша политика. И виновен за нея е онзи, който на всяка заповед безусловно отвръща с "да", но после я изпълнява с нежелание и мрънкайки. Затова пред нас има само две възможности: или ще докажем, че сме способни да казваме "не", или никой няма вече да се осмели да твърди за нас подобно нещо. Тогава ще трябва с готовност да изпълняваме всички желания на римляните."
Водачът на другата партия прави обратния извод: "Не съм толкова откъснат от действителността, за да не мога да правя разлика между властта на римляните и нашата власт. Но всяка свръхсила по природа е склонна да потиска все по-силно онези, които са й подчинени. Какъв е в случая нашият интерес? Трябва ли да не противопоставим нищо на тази склонност и дори да я поощрим, за да може възможно най-скоро да заиграем по свирката на римляните? Или обратното, в наш интерес е да им се противопоставяме дотогава, докато сме в състояние да го правим? Бихме могли, защото блестящо доказахме, че сме надеждни съюзници на римляните!"
Ако вместо "римляни" напишем "американци", ще се получи актуална дискусия на европейските политици за отношението им към Америка. Обстоятелствата и трудностите изглеждат сравними. Някога, както и сега, и от двете страни се говори много за приятелство, някога, както и сега, заедно сме устояли твърдо на силни врагове: Рим и ахейците срещу великите сили Македония и Сирия; Америка и Западна Европа срещу Съветския съюз. Но откакто враговете са победени, малките все по-силно усещат зависимостта. Римляните и американците не оспорват самостоятелността на гърците и европейците. Римляните дори не са имали войски в Гърция, а американците пращат в Европа само войски, чието присъствие е желано там. Наистина имало е зле настроени към Рим, особено сред бедните слоеве от населението, има и антиамериканизъм, но всички отговорни политици са убедени в необходимостта от съюза с Рим и Америка.
И Елада, и Европа е трябвало и трябва да се запитат: Какво можем да правим, без да е необходимо да питаме Рим или Вашингтон? Вътрешнополитически почти всичко, външнополитически обаче - малко. Ахейският съюз винаги е влизал в конфликт с Рим, когато се е опитвал да присъедини целия Пелопонес към Съюза; в дългия му конфликт със Спарта римският Сенат винаги се е намесвал. Европейците рискуват и си имат неприятности с Вашингтон, когато се държат с Иран по друг начин, а не както се полага с една "вероломна държава".
Кога и колко дълго може да се казва "не", когато Големият иска нещо? По икономически въпроси несъмнено може, по второстепенни - от време на време, по съществени - никога. А кое е същественото - определят Рим и Вашингтон. Някои гърци препоръчвали понякога да се вземат мерки още преди да са дошли указанията от Рим. В Германия си има определение за това - "изпреварващо послушание". Други гърци смятали, че ако никакви пазарлъци и молби за проява на разбиране не помагат, трябва да се отстъпи - но само с протести.
Какво е трябвало да се прави, ако желанията на римляните не винаги е можело да се съчетаят с конституцията? Стратегът (най-висшият чиновник на изборна длъжност) Ликорт смятал, че ако се обясняло на римляните, че ахейците ще трябва да нарушат конституцията си, за да изпълнят заповедта на Сената, те щели да склонят. Обратното мнение било: Нито "клетва, нито закон, нито изсечен от камък договор" не бива да седят над волята на Рим. Конституцията на Германия забранява смъртното наказание. И ето че възниква въпросът: До каква степен Германия може да си позволи да оказва служебна помощ в американските процеси срещу терористи, когато те са заплашени от смъртно наказание?
Какво става, когато Големите водят война, която не допада на Малките? През 171 г. Рим тръгва на поход срещу македонския цар Персий. В Ахейския съюз радикалната проримска партия пледира за неограничена подкрепа, мнозинството обаче искало да се запази неутралитет и да се окаже военна помощ само по изрично настояване. Какво ще направят европейците, ако президентът Буш нападне Ирак? Доброволно ли ще изпратят войници, или само по изрично настояване? Войници за битката или за охрана след битката? Ще платят ли войната и ще разчистят ли след бомбардировките на американците? Отказът може да доведе до изолация, а усърдието да има твърде тягостен завършек. Рим е върнал по къщите им първоначално поисканите 5000 ахейски войника, също както Америка в голяма степен игнорира предложената й помощ от европейските страни-членки на НАТО за войната в Афганистан.
Гърците по онова време са страдали от същата слабост, както европейците днес. "Пан-еладско" единство е имало дори по-малко, отколкото сега има обща външна политика на Европейския съюз. Затова пък толкова по-лесно било за римляните и толкова по-лесно е сега за американците да разиграват съюзниците си един срещу друг, да награждават старателните и да наказват опърничавите, които после може и да се окажат сами дори в собствения си лагер.
Често пъти разправиите за това как да постъпим с Големия не приключват между четирите стени на нашата къща, а се донасят на Големия. Ахеецът Каликрат неприкрито е подканял Рим да завоюва с Гърция: "Ако Сенатът само даде знак за неодобрение, критиците на Рим веднага ще се катурнат и ще минат на страната на римската партия. Тълпата ще ги последва от страх." Едмунд Щойбер не би отишъл толкова далеч при следващата си визита в Америка, на която ще изясни, "че нотките на несъгласие не са представителни за цялото немско общество". Но и той ще разгърне като на длан вътрешногерманските крамоли пред Великата сила, заради която е спорът. Рим и Америка ще станат още по-силни, а зависимите Малки - още по-зависими.
От друга страна, перченето с външната политика се е смятало за "носещо чест и слава сред народа", така че гръцките политици са го използвали. Герхард Шрьодер също знаеше, че демонстративното "не" на американската война срещу Ирак ще му донесе гласове. И в двата случая, казано на модерен език, се смесват национални и социални съображения. Мизерията в Гърция нараствала, а римляните облагодетелствали само "истаблишмънта". Европейската критика спрямо Америка не е насочена само срещу Великата сила, но и срещу хегемонията на капитализма.
Ако можеше да попитаме едновременно и римляните, и американците какво мислят за всичко това, те в хор биха се оплакали първо от неблагодарността на гърци и европейци. Родос и Пергамон, щяха да кажат римляните, ни извикаха на помощ срещу свирепия завоевател Филип Македонски. Нашите легиони го победиха и донесоха свобода на гърците. А после се завърнаха вкъщи. Малоазийските гръцки градове ни помолиха да ги защитим от империалиста Антиохий. Не се задоволихме само с това да пропъдим царя от Европа, а го преследвахме чак до Сирия и донесохме свобода и в Азия. А Америка би се аргументирала така: Англия ни проглуши ушите с молби да й помогнем срещу Хитлер. Ние освободихме Европа от тиранията на националсоциалистите и фашистите и защитихме свободата на западноевропейците от съветския комунизъм. Скъсахме със столетна традиция, когато се нагърбихме с дългосрочен военен ангажимент в Европа. НАТО беше сформиран по настояване на западноевропейците. И след края на Съветския съюз цяла Европа искаше ние и НАТО да останем. А на Изток, от Естония до България, се редят на опашка, за да влязат в НАТО и да са под закрила на американците.
След като се оплачат от неблагодарността, римляните и американците студено ще напомнят, че нито гърците, нито европейците са били в състояние да поддържат ред в собствения си дом. Пратеници от Пергамон до Атина на тълпи прииждали да се оплакват от съседите си. Сенатът е трябвало безспир да изпраща на Изток пълномощници, които да изглаждат вечните разпри и дори да предотвратяват или прекратяват войни. Без Рим там е щял да продължи старият хаос. А Америка? Нейният отговор: Европейците с наша, американска помощ постигнаха наистина респектираща степен на единство, но когато на Балканите малките народчета се нахвърлиха едно срещу друго, вие не бяхте в състояние да ги усмирите. Трябваше да дойдем ние, за да сложим край на убийствата и гоненията. А вие веднага започнахте да мрънкате за начина, по който го направихме.
Не всички римляни и американци искат да разберат, че не толкова любовта им към свободата, колкото собственият им интерес - както и да се разбира той - е онова, което ги е довело в Елада и Европа. И не всички биха признали, че понякога се държат грубо. Но и двете Велики сили биха попитали: Как да не сме груби с такива хора? Те прекалено често стават или нахални, или раболепни. Нахални, като онзи Ликорт, който на бърза ръка оспори правото на Рим да защитава спартанците от набезите на ахейците, или раболепни като онези партийци, които ни умоляваха за помощ срещу вътрешнополитическите им врагове.
Като се каже "нахален", всеки американец веднага се сеща за Шарл де Гол, който си въобразяваше, че Париж може да разговаря с Вашингтон на равна нога. Който изпъди НАТО, т.е. Америка, от Париж и напусна военната организация на Алианса, като същевременно много добре знаеше, че ако стане напечено, Америка ще защити Франция. Като се каже "раболепен", Щатите първо се сещат за германците, които и при най-малките "знаци на недоволство", за които говори Каликрат, страхливо започват да се молят времето да се оправи. Когато Вашингтон поиска да изтегли шепа войници, немците веднага изпаднаха в истерия и непрестанно питаха дали Америка още ги обича.
Накрая силата решава. Докато на Рим и Америка имаше противотежест, или поне изглеждаше, че има, пред двете Велики сили бяха поставени ограничения. От съюзниците имаше нужда и някои от тях можеха да си живеят с илюзията, че между двама големи играчи ще спечелят повече пространство за действие. Много гърци са искали по времето на цар Персий македонците да се наложат над Рим и по този начин свръхсилата му да бъде ограничена. По подобен начин е разсъждавал и Шарл де Гол, когато пред цялото съветско ръководство изказва задоволството си, че Москва балансира превъзходството на Вашингтон в Европа. Радостните изражения на слушателите му обаче помръкват, когато добавя, че е също толкова радостен, че Америка балансира превъзходството на Съветския съюз в Европа.
Рим затрива Македония, Съветският съюз се разпада сам. Рим и Америка остават единствените световни сили на своето време. В Гърция Рим е наказвал и най-верните си съюзници, когато дори съвсем предпазливо са се опитвали да посредничат за мир с Персий. Европейските критици на Америка не са заплашени от депортация, както едно време двете хиляди гръцки политици, между които и нашият хронист Полибий. Америка не се чувства вече като хегемон, а като господар. Тя няма нужда нито от съюзници, нито от съюз. Те трябва да я акламират и да са на разположение. Вашингтон решава от кого какво и с каква цел има нужда.
Срещу силата няма аргументи. Но на нея могат да се противопоставят собствените сили. Във втори век преди Христа гърците не са имали шанс. Дори най-силният поборник за ахейската независимост е знаел, "че един ден за гърците ще дойде времето, когато ще са принудени да вършат всичко, което им се заповядва". И така е станало. Но в Европа не е така.
Франция не е Атина, Англия не е Родос, Германия не е Пергамон. Европа е много по-силна от древна Гърция и в икономическо отношение дори е равностойна на Великата сила Америка. Европейците имат избора, който е бил отказан на гърците. Ако си останат с убеждението, че без Америка ще се окажат във външна и вътрешна несигурност, тогава трябва да действат не толкова заради "честта", колкото заради "ползата"; и без да "мрънкат", да се приспособят към трансатлантическата зависимост. А ако съберат смелост за истинска самостоятелност, не би трябвало повече да се взират във Вашингтон, за да търсят там някакъв "знак на недоволство".

в. Ди цайт, бр. 41/2002 г.

Петер Бендер


Петер Бендер е роден през 1923 г. в Берлин. Завършил е история на Стария свят. През 60-те години е един от публицистите, които прокарват пътя на т.нар. източна политика. През 1981 г. публикува "Краят на идеологическата епоха", с което предсказва постепенната ерозия на двата политически блока. Най-новата му книга е "Падение и възход. Германия между края на войната, разделението и обединението" (2002 г.).
Когато гърците станали нахални