Деца на скромни учители...
Връзката на Борис Ангелушев с моите родители започнала през 1922 година. Отишъл при тях по препоръка на брат си Живко, който много по-отдавна бил техен приятел, а тогава вече следвал медицина в Берлин. Майка ми Зоя пише в спомена си: "Ние ценяхме и обичахме Живко, но това лъчезарно голобрадо момче с розови бузи ни 'прелъсти' най-напред с детския си вид, а веднага след това открихме, че този вид не съответства на интелектуалната му зрелост. Пак по съвета на брат си ни носеше папка с рисунки. После седна непринудено и за броени минути ми направи великолепната скица с молив..." (Скицата на майка ми, бременна с мен, е от есента на 1922.)
Баща ми по своя инициатива започнал да "действа" - занесъл папката на Григор Василев, съпруг на скъпата му братовчедка Мара Станишева и голям меценат. С него стигнали до някой си Балабанов, важен служител в Министерство на образованието. Борьо спечелил конкурса... по математика и по история на изкуството(!), а през 1923 г. стипендията за Германия му издействал май същият този Балабанов. Преди да замине, често ходел у дома...
(Впоследствие, след още много години, той неизменно ме представяше като "единственото пеленаче, което съм държал в ръце и къпал...".)
В моите спомени Борис Ангелушев се появява едва към края на 20-те години, когато заедно с брат му се връщаха за ваканция в Пловдив при родителите. (И двамата бяха необикновено привързани синове на учителите Лалка и Христо Ангелушеви!) И на отиване, и на връщане оставаха по няколко дни у нас - и ги превръщаха в празници. Имаше игри, пехливански борби, смях, спорове... Изобретателният "Борьо" обичаше да се боричка с баща ми и - доста по-едър и ловък - печелеше. По-сериозна игра обаче беше един набързо нарисуван портрет на Хитлер, закачен на кухненската врата, по който те настървено се целеха... А най-сериозни бяха разговорите им за Айнщайн, когото и Борьо, и татко обичаха. Тогава, въртейки се край тях, нищо не разбирах.
Много по-късно Борьо казваше на мама, която му беше изповедница, че на Айнщайн дължал антирасизма, антимилитаризма и ненавистта си към национализма, че останал завинаги "индивидуалист със симпатии към лявата идея, за търсене на социално равноправие и икономическо благосъстояние", а смятал съветския тоталитаризъм за сроден с хитлеризма - заради който беше напуснал Германия... Такива възгледи изповядваха и моите родители. И тогава вече разбирах какво ги е свързвало...
Той си отиде на 64 години, а аз от дете до старост съм влюбена в личността и творчеството му.
***
Преди няколко дни по телефона споделяхме с художничката Милка Пейкова тревогата, че името и делото на Ангелушев сякаш заглъхват в последните години... Обидно за цялата българска култура е да не го познават днес. В тази връзка попитах сина си как, като съвсем малък, е запомнил "чичо Борьо".
- Като смеещ се човек. С голямо куче, то ни посрещаше с яростен лай, а той му казваше тихичко нещо и кучето започваше да ни се умилква... Страхотно рисуваше и животни, и всичко. Гледал съм го захласнат.
- Сега попитай своите синове какво знаят за художника Ангелушев? - казах му аз.
Оказа се, че и двайсетгодишният, и шестнайсетгодишният ми внук "не са го чували"(!). В печата вече не се срещат негови карикатури, макар повечето да са валидни за действителността. Дали няма да бъде пропусната и ретроспективна изложба на Борис Ангелушев за 100-годишнината му?
Липсата на културна политика е смущаваща. У нас като че ли съзнателно се изтриват имена, дори и неговото - а в толкова области на изкуството, печата* и карикатурата той заема водещо място на рисувач с виртуозната си техника, естетика, въображение, взискателност. И с картините си, и с десетките книги за деца с рисунки, и с илюстрациите на разкази, романи, стихосбирки... до плакати и пощенски марки - с всички тях побеждаваше дори вкуса на еснафа. Поставяше най-точни текстове под карикатурите, изобретяваше забележителни шрифтове...
Боя се, че може би политическите "съображения" на днешната хунвейбинска десница влизат в сила. Нали Борис Ангелушев хранеше симпатии към лявото с надеждата то да се облагороди! Той не членуваше никъде, освен в СБЖ, напусна дори СБХ след "случая Жендов", но понеже изкуството му повече от 30 години покриваше цялото печатно пространство, някои си позволяваха да твърдят, че е член на БКП и дори че е бил член на Германската компартия... Вместо истината, че беше само антифашист и хуманист, а в тоталитарното ни битие, остракирало и смазало Александър Жендов, Борис Ангелушев остана единственият негов приятел, който да го поддържа и духом, и материално.
Няма го вече от 36 години, но къде отиде огромната част от творбите му? Не става дума за тези в частните колекции на Светлин Русев или на Богомил Райнов, а за другите - подарените, раздадените, окрадените...
Навремето четох как Милка Пейкова, когато подготвяла една от посмъртните му изложби, чула от Герда Глоке-Ангелушева, че я посетил непознат човек и й съобщил за цял чувал отпадъци - рисунки и карикатури на Ангелушев от Полиграфическия комбинат, изпратени за претопяване. Герда ужасена му хлопнала вратата, без да го попита за името и какво точно е станало... (Истинска криминална история!)
Една не особено голяма част от запазените оригинали Герда предала на безпаричната, но създадената с много преданост Фондация "Борис Ангелушев". След смъртта на Ичо Нейков сега те се пазели у председателя й Валери Петров. Той и най-дейните й членове - Милка Пейкова, Чавдар Шинов, Христо Ганев и др. - имали идеята да предадат въпросните оригинали в депото на Националната галерия (там обаче условията са по-скоро за тление, отколкото за съхранение, доколкото знам).
Приживе Борис Ангелушев не беше имал самостоятелна изложба, но слава Богу, сам беше подбрал за посветената му монография карикатури, плакати, илюстрации, рисунки и корици от периода 1933 - 1960 г. (Тя излезе от печат през 1961 г. от издателство "Български художник".) Фондацията е подготвила и предала в същото издателство нова монография, само няма пари за издаването й...
Сигурна съм, че с Ангелушев и Бешков - като сатирици и графици - няма да е нескромно да се гордеем пред целия свят. Дори да се гордеем повече, отколкото с много от техните връстници, иначе големи български живописци. Защото тяхната сатира въздейства страхотно с начина, по който осмива злото. Ако вече сме демокрация, трябва да й дадем нов пропуск да влиза и излиза и в Министерския съвет, и в парламента, и в печата. Да оставим хората да видят не само какво е направила сатирата по царско, че и по тоталитарно време. Но да видим дали тя има смелостта да осмива и днес, възкръсва ли след мижитурщината на последните години?
Прибавям писмо на д-р Живко Ангелушев, което навремето го предизвиках да ми изпрати. Изпитвам угризения, че не изпълних това, за което ми беше необходимо, но - само по себе си - то е документ за това как едно скромно учителско семейство в провинцията от началото на ХХ век е възпитавало с толкова хуманизъм и разбиране своите деца.

"Пангей, 28.09.1971.
Мило Венче, обещах ти и започнах да пиша биографията на своя брат, за да се окуражиш за книгата си за него. Все повече ме избива на рев, щом само помисля, че го няма...
Така и не се видяхме повече след 1937, когато след участието ми в Испания и френския концлагер, той дойде в Париж и ми помогна с тичане и средства да емигрирам в Щатите. После ни остана само редовната писмена връзка... Ах, Боже, как не се реших да дойда в България да се видим поне още веднъж! Изпитвах някакъв ужас от тоталитарната обстановка след преживяното от мен в СССР, преди да замина за Испания... Но хайде сега да започваме!
Моят брат Борис Ангелушев е роден на 25 октомври 1902 в Пловдив на улица "Гимназиална", недалеч от училището "Кирил и Методий", в което баща ми беше учител.
Къщата, обитавана години наред от арменци, беше известна като "арменската". Нашата фамилия живееше в стая, спалня и тъмна кухня, осветявана от малък прозорец към задния двор.
Няколко месеца преди раждането на Борис ми съобщиха, че скоро ще имам братче. Петгодишен, аз реших да подаря всички мои "каравелчета" на това братче. Измъкнах монетите от кумбарата и ги налепих на прозореца. Гостите се заглеждаха в странната изложба. В деня на раждането аз предадох сумата на акушерката баба Рада. Тя ми каза, че е намерила моето братче във водите на река Марица и ме поведе към стаята да го видя. Зърнах едно бебе, сгушено до мама. За да не вдигам шум, влизах в стаята на пръсти. Бебето не плачеше.
Малко време след раждането му напуснахме къщата, за да се настаним в друга, уж по-удобна и по-евтина, намираща се на шосето за Асеновград. Всичкото си имущество натоварихме на волска кола, теглена от чифт биволи. Аз следвах колата през града към новата къща. По улиците без паваж изведнъж нашата "стомна" за вода от син чугун, нашето рядко богатство, се струполи на земята и бе премазана.
Новата къща трябваше първо да се очисти от дървеници и все миришеше на сяра от дезинфекцията, но там не останахме дълго. Подобни премествания ставаха на няколко пъти. Мама все не можеше да намери красивото, което мамеше нейния естетически вкус. В бедна България в началото на века нашата фамилия живееше със скромната заплата на баща ми.
Бебето Борис растеше и си спомням как лазеше на "четири" и гледаше моите рисунки от училище - пъстри, с цветни моливи, докопваше някои от тях и безцеремонно драскаше на моята тетрадка. Братчето си обичах, но драскулките му бяха "супермодерни", изпреварили времето. Баща ни, схващайки, че този "модернизъм" няма място в моята тетрадка, купи и на Борис такава, както и цветни моливи, и за първи път му даде урок, като му изрисува едно малко конче със седло и грива и един вълк, бягащ с глава, обърната назад. Борис започна да копира рисунките с животни и любовта към тях не го напусна през целия му живот. Той ги търсеше по площадите, при файтонджиите... Един ден изчезна. С часове го търсихме, разпитвахме. Най-после баща ни го откри пред някакъв склад за дърва - Борис, още педя човек, сред коли и биволи...
Първите четири години на основното училище е ученик на баща ни. Отличен е по всичко и най-вече талантът за рисуване се проявява.
По време на Балканската война бащата вечер ни четеше на глас новините. Ежедневникът "Мир" даваше комюнике за кървавите боеве при Люлебургаз. "Турците падаха със стотици, българите - с десетки..." При тази новина майка ни започна да плаче. Борис, до нея на миндера, взе да я утешава: "Абе мамо, това са турците, дето падат със стотици, не са българи!". А мама отвърна: "Чедо мое, турците също имат майки - аз плача за техните майки...". Думите й оставиха дълбоки следи у нас.
Дали прииждането на хиляди бежанци от Македония след Илинденското въстание събуди симпатии към всички, които живееха в мизерия?
Веднъж отидохме на бахчата на моята леля. Минахме край съседния бостан на един турчин. Притежателят, в напреднала възраст, бе седнал на чардака и пазеше своя имот. Борис се опита да се качи по стълбата на чардака, помогнахме му. Като стигна горе, той се изправи и извика: "Да живеят и българите, и турците!" Старият комшия го погледна с усмивка и рече: "Ашколсун, бе чоджук!".
На Борис нищо не му бе по-противно от шовинизма. Имаше приятелски връзки с хора от различни нации, в Берлин квартируваше с едно корейче, но винаги имаше свое мнение по всички въпроси.
Позволявам ти да оправиш моя български и поздрави на Зоя, домочадието и всички приятели. Твой чичо Живко."

През лятото на 1972 г. Живко Ангелушев най-сетне се реши да дойде в България. Направи го заедно с д-р Шарлот Десо (вдовица на френски колега от Университетската болница в Мурсиа по време на Испанската война), обикаляхме Родопите, за да търсим следи от Орфей (!). Живко беше фанатично убеден, че може да разпознае някакви местности над Доспат, където е живял тракийският певец. Баща му ги показвал някога... Сякаш не искаше и не можеше да мисли за нищо друго, избягваше да говори и за брат си - това му причиняваше болка...
За съжаление, най-ценното наследство - купищата писма с рисунки на братчето, за които често споменаваше, изчезнаха завинаги. Но хем така грижливо пазено, и аз загубих едно забележително писмо с рисунки, изпратено до мен по време на летуване, уж ни завиждал "из своего скверного далека..."
"Как гордо е, че раждат се такива! Как тъжно е, че рано си отиват!", гласеше краят на посветено на Борис Ангелушев стихотворение - мисля, от Христо Радевски.

Невена Стефанова


Невена Стефанова е възпитаница на Държавната художествена академия. Поетеса, белетристка и преводачка, дисидент, един от основателите на Клуба за гласност и преустройство през 1988 г.
Дебютира с поемата "Без име" през 1945 г. Последните й книги са личната антология "Помръкнали сияния", "Книга за Михаил Величков" и "Авантюри. Опити за автобиография".


* Бел. ред. Първата глава на вестник "Народна култура" е нарисувана от Борис Ангелушев.
100 години от рождението на Борис Ангелушев (25 октомври 1902 - 24 август 1966)