Магията в жълто

През лятото на 2002 г. вестник "Култура" получи писмо от г-жа Гатя Симеонова, негова редовна читателка, писателка (на романи, а вероятно и в други жанрове). Писмото бе непосредствено провокирано от разговора около проблемите на българския роман, публикуван малко по-рано, но проведен доста отдавна в редакцията на вестника. В него, най-кратко казано, г-жа Симеонова изразява своето несъгласие с някои от идеите, изведени в разговора, и най-вече с твърдението на Биляна Курташева, че всеки български автор се стреми да напише "големия, гениалния роман", но липсват "интелигентни автори на жанрови четива" (т.е. на тематично ориентирана, повече или по-малко масова литература) и дори тогава, когато се появи, "то той ще се подпише с чуждо, най-често английско звучащо име". Аз самата не съм съгласна с тази теза и не само защото подлогът "той", т.е. авторът, е неуместен, като се има предвид, че огромната част от създателите на масова литература по целия свят са жени. Като доказателство, че набедената липса не съществува, г-жа Симеонова изпраща своя роман "Бъди жива завинаги", издаден през 1996 г. в София. Нейното писмо повдига цяла редица от важни въпроси, които наистина заслужават да бъдат обгледани и "обговорени", както се казва днес. Например:
- Съществува ли в българската културна история традиция на масовата литература? Кога се появява тя и какви социални потребности (е в състояние да) обслужва?
- Защо нямаме история на масовата литература/култура в България? Защо нашата критика винаги гледа нагоре, към (своята представа за) върхове, но най-упорито бяга от черната и със сигурност трудоемка (неблагодарна?) работа? Откъде тази грандомания на една скромна във всяко отношение национална литература?
- Какво мотивира авторите/авторките на "масова" литература"? Съзнават ли те "степента" на художествена значимост в своите текстове? Имат ли ясна представа за "жълтия" (не влагам никакво оценъчно отношение в тази метафора) характер на своето писане? Стремят ли се към него като гаранция за пазарен успех? Възможно ли е писането на масова литература да задоволява някакъв "нагон към общуване", към споделеност на личния опит, към въздействие върху широк кръг от хора ("приятели", каквито най-често липсват в живота)?
- Възможно ли е да кажем, че социалистическата литература в своята най-голяма част беше именно "масова", че задължеността към идеологически норми е скрит механизъм за производство на (потребността от) масово четиво? (Става дума за два типа обслужване на "масовото съзнание".) Защо тогава не успяха да се преориентират към условията на новия литературен пазар старите автори на прилични социалистически четива (с малки изключение като Христо Калчев например).
- Защо българските писатели по-скоро се срамуват да кажат за себе си, че са автори на "жълта" литература? Не ни ли напомня това стария срамежлив начин, по който сме свикнали да разговаряме за пари?
- Какви социални и психологически потребности задоволява масовата литература? Може ли тя да прониква там, където елитарното писане не е в състояние да достигне? Може ли да бъде по-"сърдечна", по-непосредствена; "интимен" ли е "розовият" роман?
- Какви са отношенията между масовата литература и масовите медии? Някога Йовков събирал изрезки от вестници, нерядко от криминалните и куриозни хроники; една такава "изрезка" послужила за основа на разказ като "По жицата". (Моето мнение е, че в българския литературен канон има много "масовост" - като се започне от Вазов, без да изключваме Йовков например. Дали именно това съчетание няма някаква връзка с нетърпимостта към проявите на "чисто" масовата литература?)
- Да има или да няма "жълта" литература? Кое е по-добре: мнозинството от хора все пак да чете нещо, или само малка група "интелигенти" да се отдава на сладостта от елитарното писане?
- Масова ли е "масовата" литература в България? Какви са нейните тиражи? Чуждата или родна "масовост" предпочитат българските читатели? Има ли родина "масовият" писател или можем да говорим за друг аспект на всепоглъщащата глобализация?
- Кой чете "жълта" литература? Най-бързият отговор е всички. Все пак кои групи към какъв тип "масовост" имат предпочитание? Съществуват ли "твърди" нагласи към определен тематичен вид? Четат ли мъжете розови романи, съществува ли читателят-арлекин?
Това, разбира се, е само началото на още много възможни въпроси. Толкова голо е българското критическо поле в тази насока, че мога да си спомня дори за Богомил Райнов с неговото "изследване" върху масовата култура. Ще се опитам да намеря свой отговор на някои между тях, но също така предлагам пространство за други отговори, за разговор върху "магията на жълтото" в съвременната (но и в т.нар. класическа) българска литература. Каня тези, които мислят критически, но също така автори, които пишат или смятат, че биха могли да напишат масова литература, читатели, които имат нужда от нея... Аз самата обичам един от "жълтите" жанрове, онзи, който се пише в много дебели книги - за съжаление, тъй като изисква и много здрави очи. Благодаря на г-жа Симеонова за това, че с писмото си провокира поставянето на тези въпроси.

Милена Кирова







Думи
с/у думи