Кожата като скулптурен материал
                        

Артистичният тип на мотор с кожени дрехи и развята от вятъра дълга коса, срещан често по софийските и созополските улици, е Дари. Нещо във вида му подсказва, че не е рокер, не е битник, не е от някакво сърдито поколение, не е бунтар. Просто пребивава в собствения си стил и поддържа образа, изграден от години, даже десетилетия. Артистичните му изяви са толкова разнообразни, че може да се пропусне или забрави основната му "специалност" - художник. "Дари" е толкова утвърдено име за него, че дори при акциите му с Клуба на (вечно) младия художник в края на 80-те малко хора знаеха истинското - Драган Милев.
Едно от произведенията в изложбата на Дари в галерия "Арт 36" е доста "разобличително" за него: провесено протрито, изтъркано до неузнаваемост кожено яке е озаглавено "40 щастливи години". Освен че указва възрастта на автора и повода за изявата му, то подчертава и основния материал, с който работи. Заобиколено е от кожени пластики, които в основната си част са бодита, отпечатани от прекрасни женски тела и снабдени с ремъци и катарами. (Навремето представяше и ревюта с тези "облекла" - беше впечатляващо.) Поставени на пиедестали, те съществуват като класически скулптури и поне в началото просто радват окото. После се прокрадва безпокойство. Може би защото кожата е превърната в твърд материал, на места и тонално напомня метал. И като се добавят катарамите, усещането е, че сме пред много изящен средновековен уред за мъчения. Възприемайки ги като облекла, потокът на съзнанието влече към приумиците на модата, създала корсета и банелите, декоративните възглавнички на задника, изкълчващите глезена високи токчета, а в по-ново време периодично възправяща женския пол на дебели тежки подметки. Вън от тези мрачни мисли стои обаче красотата - извечна, съвършена, постоянно търсена от художниците и винаги актуална.
И Дари продължава да я представя по обичайния си начин - чрез кожата. Тук се изкушавам да се разпростра върху различните смисли, на които материалът в тези пластики се явява носител. Няма да го направя обаче, защото това е провокацията на изложбата към чувствителността на всеки отделен зрител.

Диана Попова