Дупки и кръпки
Дупките у нас са вездесъщи, тях ги има под път и над път. Надупчени са всички градски улици и шосетата, а също тротоарите и градинските алеи. Път без дупки не бива. Разликата е само в големината и честотата на дупките. Множеството дупки превръща шофирането в слалом с преминаване от платно в платно в стремежа да не строшиш возилото. Заедно с объркаността на пътните знаци и дебнещите в засада катаджии, това създава истинско спортно напрежение. Липсата на дупки пък прави карането по аутобаните елементарно и скучно. Добре, че почти нямаме аутобани, а и които имаме, работят най-често с едното платно (докато другото се ремонтира).
Дупките могат да бъдат закърпени и от време на време те наистина биват кърпени. За да се отворят твърде скоро нови дупки. Поддържането на пътищата е вечен процес на запълване на дупки (нещо като перпетум-кърпене), започнал още с началното им прокарване. Понеже те са направени така, че дупките никога да не свършват, а и новите се правят по същия начин. За целта се вземат предвид дебелината и слоевете настилка, гладкостта и наклона на повърхността, трайността на материалите, отводняването, шансовете за порои и пропадане на пътя и дори наличието на стари незапълнени водопроводи отдолу. Всичко се изчислява така, че да спомага отварянето на дупки. Строителна традиция, предавана от поколение на поколение финансисти, инженери и строители. Всичко това е добре известно на всеки български жител и може да учуди само несведущи чужденци.
Като се замисли човек, дупката и кърпежът са устройствени принципи на нашия живот изобщо - общество, държавност, политика, всекидневие. Да вземем например политиката и изборната борба в частност. Известен е лозунгът на всички без изключение български политици - "дума дупка не прави". Ще рече, предизборните и всякакви други обещания са само думи без ефект и да не им връзваме кусур, че не ги изпълняват. И наистина, по-добре ли щеше да бъде, ако и думите у нас вземеха да правят дупки.
Или пък да вземем самото държавно управление - тук дупките наистина изобилстват - от дупки в бюджета (и в разни каси и фондове като здравни, пенсионни и пр.) до хора-дупки, в които няма нищо, съвсем са кухи. Той е "пълна дупка", казват за някого, като, разбира се, имат предвид празна дупка. Затова и кърпежът е главен принцип на извършване на държавните дела. Американското problem-solving ("решаване на проблеми") у нас би трябвало да звучи като "запълване на дупки". Работи се на парче, като аварийно се запълват най-зейналите дупки. Кърпи се положението с бюджета, заемите, пенсиите или каквото и да е друго. А си има големи и, така да се каже, постоянни, незапълними дупки (разходите за заплати и пенсии, за здравеопазване, за екология и пр.). И в държавата, както по шосетата, веднага като се запълнят едни дупки обаче, се откриват други. Може дори да се каже, че запълването на една дупка някъде отваря друга дупка другаде. Така е, понеже средствата за кърпене на дупки не растат съществено, а само се прехвърлят от дупка на дупка. Това се разбира добре от валутния борд, който е замислен като средство да ни се попречи да отваряме нови финансови дупки (като обаче ни се забрани да попълваме стари). Намалява се темпа на отваряне/запълване на дупки с надежда, че запълването ще става по-качествено, а останалите дупки междувременно от само себе си ще намалеят (поради естествена смърт, емиграция и пр.).
Казахме, че запълването на едни дупки отваря други, понеже средствата за запълване на дупки не нарастват. Но защо не нарастват? Обяснението е в самите дупки. Има разни дупки, дупки и дупки. Някои са от такова естество, че налетия в тях материал си изтича без изобщо да ги запълни. Колкото и да наливаш. Понеже са дупки, които само се правят на дупки, а са подземни канали (често към странство). Такива доскоро бяха дотираните по един или друг начин държавни и държавно-частни предприятия. Също такива дупки са "черните каси" по границите, които набират средства, но само за да ги отклонят в партийни и частни сметки. Такива дупки са и всевъзможни видове доходоносна държавна собственост, която обаче не носи доходи, понеже е дадена (почти без пари) на "концесия" или под аренда. Такива са и някои административни псевдо-дейности. Има и други подобни, все от рода "черни дупки", които поглъщат, без да излъчват. Да питаме как възникват и защо ги има, е наивно. Та нали цялото майсторство на управляващите (в съюз с отбрани дупко-ползващи) е да ги създават и маскират като нормални дупки. Мечтата на всеки що-годе изпечен политик-бизнесмен е да си има подобна своя (и то приоритетна) дупка или поне малко отворче, през което да му наливат.
При кърпенето на дупки въпрос за ефективността на делото като цяло не възниква. Понеже кърпежът започва все при свършен факт - зееща дупка. Бидейки моментно и аварийно действие, кърпенето съсредоточва вниманието върху конкретната полза и вреда. Все по-добре е нещо да се закърпи, отколкото да стои така, нищо, че утре пак ще се развали. Няма значение, нито време за замисляне защо постоянно се отварят дупки и дали не е по-добре нещата да се подхванат иначе от самото начало. Едно шосе, например, което започва по-евтино и с икономии (на материали и труд, и пр.), в крайна сметка завършва много по-скъпо. И по-точно, въобще не свършва. Същото е и с редица работи в държавното управление. Но да се гледа така на нещата би било чисто черногледство.
Дупките имат и положително значение и то не само за индивидуални дупко-ползващи, а и за обществото като цяло. Така например те създават работа. Кърпежът на дупки никога не свършва и значи има постоянна нужда от кърпачи. Както ръководители, така и изпълнители. Чудно е как при това положение у нас съществува толкова висока безработица. Това се обяснява само с факта, че липсват средства, за да се ангажират хора, които да запълват едновременно всички дупки. Иначе дупки има предостатъчно, за да премахнат безработицата.
Погледнато в държавнически план, положителното значение на дупките се състои в създаването на приемственост. Идващото правителство винаги поема наследството на предходното и на свой ред се залавя за същата работа. Която се състои в това да се запълват и да се отварят дупки (в бюджета, персонала на министерствата, местната администрация или каквото още трябва). Правителствата се различават само по това, че някои веднага се втурват да отварят дупки, докато други трябва първо да позакърпят заварените дупки, преди на свой ред да почнат да отварят свои. Има известна разлика и в разбиранията за това кои дупки имат приоритет било в отварянето, било в запълването. Но така или иначе, приемствеността е налице. Затова при всеки нов свой избор на управляващи българските граждани имат чудесното чувство, че това вече са го преживели и че си живеят у дома.
Можем да си зададем въпроса в какво отношение стои нашата традиция с дупките към влизането в Европа. Ясно е, че хората не искат да им правим дупки по шосетата, в общоевропейските фондове и пр. Затова ни държат навън, докато си запълним първо дупките (и дори ни помагат с малки отсечки по някои шосета). Всъщност, поставянето на подобно условие за присъединяване ни обрича на чакане "до дупка" (т.е., докато запълним и последната дупка). Те може би точно това и искат, поставяйки такова неизпълнимо и не в националната традиция условие. Какво да правим, ще чакаме, като сме последна дупка на кавала.
Най-сетне, и в личен план всеки у нас все нещо "кърпи", било жилище, било финансово положение, било разклатено здраве. Кърпи само в краен случай и най-разкапаното. И кърпейки едно, отваря друго. Понеже материалът не стига (и дори за нестигането не стига). Но българите сме оптимисти. Мислим, че все някак "ще го скърпим".

Румен Даскалов