Питанка на битието
Преди няколко дни грохналият влак на шведския Нобелов комитет за литература отново подмина българските кандидати като малка гара. И отново катастрофира (за кой ли път?) из политическата пустош. Нашите трима кандидати за място в Пантеона от политически бюстове с литературни наклонности и този път излязоха бедни роднини на гости при затлъстелите от фамилията.
Г-н Нобел сигурно вече десетки пъти се е преобърнал в гроба от течението, които духа между завещанието му и вятърната мелница на синодалните старчоци от шведския комитет. Когато преди сто години същите лица издигнаха на пиедестала посредствения белетрист Солженицин, автор на само два хубави разказа, но събрал и издал на света цялото проклятие на Архипелаг ГУЛаг, комунистите ревнаха, че това не е вярно, а демократите ахнаха, че произведението е гениално. След края на Студената война наследниците на Нобел се чудят кого да стоплят с един милион долара - и критериите пак са борбата срещу расовата дикриминация, помощта за африканската литература, поклона пред древната арабска лирика, я да турим и един германец за цвят, и една полякиня даже...
Ако Йордан Радичков беше пренебрегнат заради Джон Ъпдайк, Милан Кундера, Марио Варгас Льоса, Филип Рот или Норман Мейлър, щях да си река, че изборът е правилен, защото е въпрос на вкус. При това в литературата той е предимно относителен. Затова сега ме заболя и разочарова. Не заради единия милион долара, които са нищо във вечността и кръгла нула спрямо любовта на милионите читатели у нас и по света, изпращащи светли послания към Радичков. Вързах се заради факта, че и в литературната политика, както и в останалата политика, ние сме на един милион мили от вниманието на Запада, към който със свалени гащи вървим, та вървим. Без да ни е еня кой и как ще ни опъне до оригване.
В първия миг се сетих, че кандидатурата на Константин Павлов не е издигана, но веднага я свалих - остава тия политически палячовци да се подиграят и с най-гордия дух в съвременната литература. Остава и на него да му обърнат гръб, да си влязат в покоите от позлатени столове и завеси от бивша стомана. За това да си припомним фашиото на Кубрат и в един глас да им кажем (ако пак попитат Боян Биолчев... или случайно Гранитски, че и Николай Стоянов): "Благодарим, господа, не пушим! Лошо ви миришат нравите, а и кашляме от чистотата на идеите ви! Мерси!".
... Между подминатите на перона Валери Петров и Антон Дончев стърчеше - самотно и странно - необикновеният белетристичен профил на Йордан Радичков. Вярното му писателско перо - дар от Бога, а не от скандинавското жури - обаче не трепна. Напротив - най-неочаквано отново заскърца по хартията на вниманието ни: след повече от 20 години сборникът с разкази "Нежна спирала" отново ни завъртя по своите познати, но позабравени улеи.
Едва ли има читав български дом, в който да няма поне една книга от най-добрия магьосник на българската словесност. Този, който приживе застана до учителя си Вазов - и по читателска любов, и по всенародно почитание. Но в почти всяка българска къща днес има поне по едно ново човече, говорещо нашия език, което не прави разлика между Йордан Радичков и Йордан Йовков.
Което на пръв поглед не е чак толкова фатално, защото у Радичков наднича Йовков и хитро намига Елин Пелин, но пък не говори добре за родителите на новите българи. Които иначе вече не бъркат Австрия с Австралия. Нито Банкя с Баня.
Пред очите ни Радичков се превърна от една учудена удивителна в доста притеснена питанка. Питанка, която не крещи: "Аз питам!"; дори не възклицава като жабата: "Как така!". Питанката на Радичков не пита, а нежно ни гледа и мълчи. Това е въпросителната на битието...
Ако се престрашите и разлистите необичайните цветове на неговата поезия в проза, събрана в новото издание на "Нежната спирала" (издателство "Аргус"), ще усетите как душата ви, с навити крачоли, нерешително ще запристъпва в потока на спокойствието и плахо ще почне да се оглежда във водното огледало на спомена. И ще почне да търси цветни речни камъчета по дъното му. И накрая съвсем по детски ще клекне да ги събира и избира.
Точно това, според мен, се нарича пълно доверие между твореца и сътвореното от него. Въпреки че в тези страници няма екшън, няма психо, дори и шоу няма - има го само Йордан Радичков. Който не бърза за никъде и плавно ни въвежда в своя равномерно дишащ свят. И най-подробно разглежда през лупата на сърцето си микрокосмосът на уж миниатюрните неща около нас.
Разглежда ги и ни ги разказва - без да ги преувеличава или нарочно уголемява. Защото всичко видяно авторът го говори първо на себе си. И всичко преживяно в тази книга го споделя първо пред себе си.
Текстовете в сборника си приличат по тоналност, преобладаваща е елегията на безпричинната скръб, особено необяснима за никога нескърбящите. "Нещата от живота" са извисени в "опит за летене", случките са повод за замисляне. А мисленето, беше казал някой, е разговор с душата за нейните предишни общения с Бога.
От какво и за какво го боли писателят? Останала ли е болката в написаното след тези две десетилетия време, или е отпътувала като ненужна вече подробност към канала на новозамърсеното поточе?
Надникнете в "Мравки разглеждат пушка", притворете очи пред "Аутопсия на тялото", вижте се отстрани през зениците на мъдреца: досущ сме като жаби, които се опитват да пресекат магистралата на бита, без да ги сгазят огромните автовлакове.
Съберете се със себе си и потънете в "Части от цялото", последвайте Радичков, този изящен гид в изследването на необикновения шум и шъткане, разнасящи се откъм скритите съоръжения на "Японския хотел". В неговите стени, според свидетелството на автора, и до ден-днешен пъшкат и мърморят хиляди скупчени в мрака йероглифи.
Разказът за бившия хотел "Витоша" е толкова прост, прозрачен и вълшебен, че дори самодостатъчните западняци може би ще го разберат. А може и да не го разберат. Понеже те и без друго не са чували за Григор Вачков, за Багряна, Петьофи, Ана и зет й Йосо, Долни Богров, за режисьора Методи Антонов, че дори и за писателя Янко Станоев.
Всички те и още много други живи, но смъртни персонажи, по мистичен начин излизат и влизат в реалността, движат се между нея и незримостта на недоизказаното.
Ала ги няма незабравимите и много любими на Радичков тенци и верблюди. Просто тук, в спиралата от нежност, сянката на малкия живот е дълга, спомените бродят, пладне е, самият разказвач е бъдещ бродник, разчита кучешки пароли, чете лая на кучетата, облайващи тъмнината, вслушва се в "такта на конските копита, тайнствен и неразбираем като стих".
Да, поезия, драги ми читателю, поезия на изцелението и изкуплението, поезия на естествеността и крехкостта. Лириката на Радичков не е лигава, обратно - тя е чудата и дълбока като картините на Хуан Миро. И затуй признания като това: "изведнъж ми стана много мъчно, тежко и тъжно", не ни карат да се чувстваме банални.
Защото става дума за изчезването на кон, за крилатия кон, за Пегаса, когото не на всеки от нас е съдено да види. А Радичков вече го е виждал. И няма как да не му вярваме. Неговата много нежна спирала не води надолу, към всекидневните блюда, а нагоре - към звънеца на живота.
Този стар, отлежал в избите на словесността (от 1983!) сборник е на път отново да стане хитово четиво. Защото ферментът му е във фактите, в случката, в почти документалното присъствие, където всичко може да се пипне. Сякаш сме седнали в едно купе, пътуваме заедно и чинно слушаме сладкодумеца от Калиманица.
Но откъде иде опиянението на това изживяване?
0т широкоформатната панорама, зейнала отвъд прозореца на това общо купе - и за автор, и за читатели. И още нещо - от чувството за безметежност, от неповторимото удоволствие да си рамо до рамо с такъв силно окрилен спътник като Йордан Радичков.

Румен Леонидов