Заслушване във водите
Водите пътуват и носят мисли, прииждат със скрити значения. Спектакълът "Tokyo Train"( в български вариант -"Пътуване до Токио") на дамската танцова формация "Мадмоазел Синема" търси движениетo, способно да oбрисува промените на водата и нейните пътешествия. Артистите гостуваха в НДК в рамките на Дните на японската култура в България. Групата е дебютирала през 1993 г. в Токио с постановката "Носталгия". Стилово тук се търси контакта на танц-движението с изобразителните мим-елементи и типичното маска-движение, характерно за традиционния театър Но. Тялото в случая е спомен, разказващ история, която е протичала в различни времена и е преминала през различни души.
Ключовият образ на спектакъла е водата, обединяващ тъгата по изтичащото битие, безкрайността на живота и метаморфозите му, отмиването на страданието и тежестта от смъртта. Има го и опиянението от чистотата и веселието. Спектакълът започва с въпрос към публиката за рождените месеци; избира се специален гост - човек, роден в деня на спектакъла. Началото е дадено от мултимедиа - своеобразно потъване в съзнанието, шеметно пътуване по магистрала, улици, стигане до град, рязко спиране и съсредоточаване на погледа, където сред невъобазимия шум на шосе растат стръкчета трева. А до тях един бръмбар. Излиза жена с огромна стъклена бутилка, пълна с вода. Танцува около нея, грациозно се плъзга по стените й, привежда се над нея, любува й се, заслушва се, разклаща я. Театърът на тялото е подпомогнат от театъра на звука. Звукът носи не само атмосфера, но и изяснява идеята. Движението се вглъбява в психически състояния - центрове на отделните монтажно скрепени фрагменти. Японският усет към нюансите тук се развива в един особен театър на звучащи и пластични настроения. Музиката е колажна, общата електронна линия е накъсана от конкретните звуци в едно пътуване: тракането на влак, свистенето от гумите на коли, после - кокоше кудкудякане, шумоленето на природата... Междувременно се чува и бодра утринна музика, изпята от японка, балкански и цигански ритми, акордеон, хармоника, танго, Мадона-"Like a virgin", еврейски мелодии за "наздраве", акустични ефекти, свързани с движението на водата, и т.н. Еклектиката на звука следва състояниято на душата.
За съжаление, идеята на спектакъла се оказа по-силна от реализацията. Хореографията на Наоко Ито (също режисьор и сценограф) се придържа към познати варианти на експресивното движение. Пластическият език е еднообразен и рядко предизвиква учудване, има предимно тичане, клякане, агресивно приведено движение. Оригиналност проблясва тогава, когато модерното е засрещнато с японската театрална традиция. Особено силна е сцената, когато една жена стъпва на голямата стъклена дамаджана и с изящни въртеливи и едновременно с това полу-диви движения се привежда и изправя, докато на по-преден план друга държи малка бутилка и сякаш излива от нея мисълта си. Фонът е искрящо син, просторен. Душата-бутилка съдържа небесната вода-живот и на нея сякаш стъпва самото небе. Тук водата предизвиква опиянение с бистротата си. На финала седемте изпълнителки се движат в сложна преливаща редица с плъзгащи движения, рисуващи потока на живота, реката на съществуванието между бреговете на радостта и скръбта.
Накрая изпълнителките канят рожденика и други хора на сцената и танцуват с тях, свирят им "Happy birthday". "Човек се ражда и умира". Но всеки нов ден е рожден, тъй като е единственият. Всичко е днес, само сега може да се отпие глътка опияняващо битие и ако се заслушаш в шепота на водите, да дочуеш безкрайността на живота.

Петър Пламенов