Изкуството да се вгражда мотоциклет


- Вчера на откриването на изложбата ви стана дума за легендата, която вие и други български художници, работещи в чужбина, сте били за поне едно поколение хора на изкуството в България. Действително, малко знаем за вашата биография. Как се случи да останете във Франция?
- Когато се представям, обикновено не се спирам на биографията си. Дори я намалявам - беше пет реда, съкратих я на четири, като се ограничих до датите на раждане, завършване на училище, казарма. Оттам нататък следват безброй изложби - това, което прави кариерата на един художник. Но ако искате подробности... Първо, през 1961 постъпих в софийската Художествена академия. Тогава се строеше Берлинската стена. Аз бях в казармата и ме задържаха - трябваше да остана още няколко месеца, което беше неприятно изпитание. В Художествената академия учих шест месеца, след което, през 1962, заминах за Франция. Имах голям късмет, защото в Париж живееше братовчедка на майка ми, която се ангажира да поеме издръжката ми за поне една година. На базата на представен от нея официален документ и на факта, че съм записан в Художествената академия, получих разрешение от Министерството на културата да замина. Такива изключения се правеха за хора, които можеха да станат студенти на собствена издръжка и особено за студенти в сферата на културата. Така че от 1962 съм в Париж. По същото време замина и Никола Манев. Имахме фантастичен бохемски живот в Художествената академия - бяхме записани в един и същи курс... Крепяхме се с много смях и шеги. Важното беше, че сме заедно, че се поддържаме. Говорехме си на български, а по това време българска реч изобщо не можеше да се чуе по улиците. Този факт ни гарантираше анонимност и можехме да коментираме в метрото хората, които седяха около нас. Те мислеха, че говорим на португалски... Забавлявахме се добре в бохемския стил на живот. После се заредиха изложби и естествено - не останахме встрани от най-елементарните човешки съдби - женитба, деца, проблеми...
- С Никола Манев сте тръгнали в доста различни посоки. Вие имате склонност към сюрреализма...
- И слава Богу, че се развиваме в различни посоки. Във всяка тенденция или насока може да се стигне до максимална изява. Единственото изискване за качество е човек да е автентичен. Добрият резултат проличава, когато се получи нещо интересно. Аз имам пристрастия към фигуративната живопис. Докато на Кольо Манев - не че не е правил фигуративна живопис - му допадаше полуабстрактното. Всеки си има почерк.
- Нарекли сте изложбата си "Експеримент". Кое е експериментът за вас?
- Аз знам. Но вие не почувствахте ли, че е експеримент?
- Е, давам си сметка, че това е дигитална живопис...
- Фактът, че казвате "това е дигитална живопис", означава, че вие сте от хората, които започват да повтарят този термин. А той досега не е съществувал. Има графика, има и дигитални графици, които правят оформление на страници в списания, реклами и т.н. Но изведнъж говорим за "дигитална живопис" и на вас ви се струва, че това е съвсем естествено. Много странно! Виждали ли сте подобни изложби? Не!
- О, има. Всъщност доста художници използват компютъра, за да правят изкуство. Разбира се, трудно е да се каже дали това изкуство е графика, живопис или нещо друго.
- Искате да кажете, че са правени изложби от подобни произведения, които се приемат за изкуство и са сложени на стената? Ами добре, аз лично не съм наблюдавал подобни изяви. Нищо чудно да има добри постижения.
- Въпросът ми е, след като сте определили изложбата си като "цифрова живопис", кое я прави живопис при положение, че компютърът е основната техника?
- Да, абсолютно, компютърът е основната техника. Но исках на всяка цена отпечатъкът да е върху ленено платно, за да се доближи максимално до класическото излъчване на живописта. Държах непременно да се казва "цифрова живопис". Дали е имало такива изяви преди, не знам, не мога да претендирам, че знам всичко. Лично аз не съм виждал. Страхотно съм изостанал с включването ми в компютърната техника - работя с компютър само от една година. Това беше забава, даже не точно забава - просто в един момент си казах: защо да не се науча първо да боравя с компютър, за да мога да подготвям предварително картините си - да правя макети за тях, които след това да реализирам по начина, който си знам - след всекидневна работа с четката и боята в продължение на месец, месец и половина, картинката става готова. След това се запитах: защо да не подбера измежду пет-шест варианта, за да съм сигурен, че това, което ще избера, е най-доброто. Това беше идеята ми, когато започнах да боравя с компютър. Бях абсолютно нов, всички ми се смееха. Дъщеря ми каза - това се прави от 15 години, хората отдавна са навлезли в тази област, фантастични постижения има, къде си тръгнал тепърва да правиш компютърни произведения. Нищо. Аз не обръщам внимание на коментари. Не знам дали е за добро или за лошо. Но ми е ясно, че трябва да се действа по този начин.
Ако искате да направите нещо, не се влияйте от това, което ви казват другите или най-вече от постоянното желание на човек да не сгреши, да не направи някоя фалшива стъпка... Това важи особено за мен сега, когато съм към края на кариерата си като художник и скулптор, която съм градил толкова години. И то в сфера, в която всички ме знаят като фантастичен рисувач и изведнъж пристигам с компютърни картини... Веднага мога да си представя какви са въпросите, които биха могли да се зададат, а отговорът определено щеше да ме спре. Затова реших още в самото начало да не си задавам въпроси. И стигнах до максима, която е: "искаш - правиш" - най-късото разстояние между желанието и реализирането. Мисля, че интелектуализирането много често води до вътрешни противоречия, до един вид автоцензура, която няма начин да не се отрази върху резултата. За мен най-правилното е автентичността и искреността. Никакви спирачки не трябва да има. Дали съм закъснял с 15 години, или пък случайно се оказва, че съм първият, който прави подобно нещо...?! Лично аз не съм виждал подобна реализация, но може и да съществува някъде. Затова не претендирам, че е за пръв път. Наблюдавал съм подобна тенденция, разпространена повече в Съединените щати, отколкото в Европа - репродуцирането. Това е вид тиражиране, при което даден автор прави репродукции на картините си, за да ги продава по-евтино и по този начин замества сериграфията или литографията. Мултиплицирането на произведения е тенденция, която съществува от стотици години. В случая последната използвана техника е компютърната. Но за мен това е чисто технически подход към нещата. И това съм правил, но интересът не е особено голям. Трябва да попаднете в среда, в която се търси тиражирането, многото бройки. Интересното според мен в изложбата... са няколкото копия на стари мои работи. Интересно беше да се забавлявам с класиците, да си правя този вид шега... Истинско удоволствие бе да седна пред любимите си автори, да се намеся в атмосферата, която създават, и да направя нещо друго. Малко е смело може би такива неща да се подписват... В серия вариации на дадена тема има какви ли не крайни резултати, които са толкова противоречиви... Мисля, че всеки поотделно представлява едно малко постижение по този път.

- Разбирам. Художниците, които използват компютъра - обикновено тези, които правят концептуални произведения - често се обръщат към старото изкуство като повод за ново. Компютърът наистина дава много възможности. Спомням си как преди няколко години Лъчезар Бояджиев съобщи, заигравайки се с думите по обичайния си начин, че е станал "фотошопски" художник...
- Много хубаво, много ми харесва неговото изказване. Особено ако самият той е шоп...
- Така че вашата изложба за мен не е изненада чисто технически. По-скоро е интересна намесата в класическите произведения.
- За един фотошопски художник, защото и аз съм в тази категория, колажът е най-привлекателен. Този вид сюрреалистични, абсурдни колажи са ме забавлявали открай време и съм ги рисувал. Моторът за мен представя съвременната епоха. Контрастът между хромираните части, перфектната изработка, механичните детайли и атмосфера, каквато е например тази в "На чай с Рубенс"... Това беше първото произведение, което направих. Опитвах различни комбинации с калника на Харли Дейвидсън, който трябваше да интегрирам по най-перфектен начин в атмосферата; в кафяво-жълти тонове; със специално осветление и т.н. Интеграцията не е нещо елементарно, не е да хванеш нещо и да го залепиш. В сферата на сюрреалистичния колаж се предлагат фантастичните възможности на компютъра. Често се заигравам с на вид най-несъвместими предмети (което правя и в скулптурата), подбрани от ежедневието - комбинация от щайги, четки, палитри. Но за да се стигне до идеята да се произвежда щайга от бронз например, човек трябва да е убеден, че това е необходимо. Защото трябват много пари, за да се направи щайга или стар стол от бронз, който тежи 40-50 кила, да бъде произведен в цялата му сложност, да бъде възможно най-хиперреалистично предадено усещането за старост, за имитация. Аз работя в друга тенденция - не точно хиперреалистична, защото хиперреализмът е американска тенденция - от гледна точка на изпълнението на моите скулптури съм по-скоро "trompe l'oeuil". На френски означава "да излъжеш окото". Говорим за дефиниция на техники. Това е повече от фотография, нещо като микроскопна фотография. И тази тенденция съществува от стотици години. Напоследък има някои абсолютни гении в тази насока, които продължават да рисуват с четката така, сякаш създават най-добре фокусираната фотография. Тази тенденция, която е малко механична, малко безинтересна, продължава да съществува.
Работя с галерия, която продава мои скулптури, защото имат това качество - максимално излъгване на окото. В ателието си имах стол от бронз, който беше така добре имитиран, че си правех шега: като влезе някой непознат, му казвах "Вземи си стол". Но престанах да го правя, защото можеше да се стигне до сериозни травми - човекът се готви да вземе стар стол от дърво, малко изгнил, а той тежи 45 кила... Но това са техники. Същността при мен е като фойерверк. Фактът, че с лекота можеш да променяш репродукция на Гвидо Рени например, който е не много известен художник от XVI век, като запазиш само фрагмент от класическата интерпретация, а всичко друго е вече оцветено... Това вмешателство в творчеството на известен автор дава твърде странен резултат. Какво да ви кажа? Не се оправдавам, не знам какво точно представлява, а и не ме интересува. Знам, че ми прави удоволствие.

- Мотоциклетът често присъства във вмешателствата ви. Казахте, че във вашите работи той е символ на съвременната епоха. Не е ли по-скоро израз на някаква романтика в наше време? Нещо каубойско, при което конят е заменен с мотор.
- Да, да. Аз съм расъл в атмосфера на коне, на ездачи, миризма на конюшня, на сено. Баща ми е най-големият ездач, съществувал в България като състезател. И е естествено да се върви в тази посока. Моторът има механичния блясък, отпечатъка на съвременността. И независимо дали ще е мотор или каросерия на автомобил, тази лъскавина, тази перфектност на материала, на пресования материал, на който се придават скулптурни форми - това е нещо фантастично.
- Работите в доста различна среда от нашата. Кое ви беше най-трудно в Париж и в София?
- На мен въобще не ми е трудно да работя. Трудността е да намеря ателие например. В момента нямам ателие в Париж. Тук ми ограбиха ателието, задигнаха ми два тона и половина скулптури. Нямам нищо. Чушки, зеленчуци, хлябове от бронз - всичко това бяха неща, които комбинирам, подготвени за бъдещи изложби - банка от материали. Всичко това изчезна и е било претопено за една нощ, за да бъде продадено на килограм метал... Това са единствените ми проблеми. Иначе не срещам никакви затруднения. Обратно, работата за мен е щастие. Дали ще бъде с четка, с компютър или с метал... Дори когато дишам непрестанно металния прах при изчистването на заварки и при обработката, не слагам маска. Гълтам праха, знам, че е страшно пагубно, но даже и тогава съм много щастлив.

11 октомври 2002

Разговора води Диана Попова



Разговор с
Андрей Лекарски



От 10 октомври до 10 ноември в Националната художествена галерия (зала "Параклиса" и в коридора, водещ към нея) е подредена изложбата на Андрей Лекарски "Цифрова живопис. Експеримент.". Платната изразяват интереса на художника към компютърните технологии за обработка на изображения. В изложбата е включена "преработена" класическа живопис на художници като Ботичели, Рубенс, Буше... След Лекарската манипулация "обектите" се прераждат - с нови ярки цветове или с дръзко интегрирани чужди елементи.
Освен "цифрова живопис", в изложбата на Андрей Лекарски са включени и няколко ексцентрични скулптури.

К