Трябва ли някои долу да умрат?
Великият Норбърт Елиас веднъж отвърнал на някого, който го нарекъл социолог, че той не се занимава със социология, а с наука за човека. Той е отговарял е на тази висока претенция, защото е загърбил традиционните граници на науката. Искал е да открие нещо за отношенията на хората помежду им и за закономерностите в поведението им. Затова му е послужила както историята, така и психологията; литературата, както и изобразителното изкуство. Изучавал е ритуалите и обичаите на хората, като че ли е бил пътуващ изследовател от някоя друга планета.
Американският социолог Ричард Сенет също се занимава с наука за човека, поне дотолкова, доколкото се обръща към цялото богатство на човешкия живот и изразни форми. В новата си книга например чрез прочутата интерпретация на "Ерлкьониг" от Дитрих Фишер-Дискау и Гералд Мор той показва как, изпълнявайки творбата на Шуберт, певецът и пианистът се съобразяват един с друг и се придържат към едно поведение на взаимно уважение, което е от полза както за общото им изпълнение, така и за двамата по отделно.
В принципа на взаимността Сенет вижда единствения изход от мрачната орис на неравните шансове. "Неравенството е толкова основен факт от човешкия опит, че хората постоянно се опитват да му придадат смисъл." Щастието и нещастието на нашата епоха се състоят именно в това, че вече не можем да приемаме примирено, като съдба, последиците от неравенството.
Сенет цитира Талейран, който разказвал за леля си. Веднъж в месеца херцогинята (говорим за 60-те години на XVIII век) приемала в най-хубавия си салон цялата прислуга. Всеки можел да излезе напред и да опише болестите, които го мъчели. Херцогинята посягала към някое от шишенцата си с билки, обяснявала на пациента как да го използва и с окуражителни думи го пускала да си върви. Всички обаче знаели, че старата дама не чува. И понеже не било прилично да говорят високо, било ясно, че тя не разбирала нищо друго, освен жестовете и физиономиите. Не ставало въпрос за истинска комуникация, а за ритуална проява на неравенство, както и за такава на взаимен респект. "Наследената йерархия се е възприемала като легитимна, когато всички са имали усещането, че заеманото от тях място е достойно за уважение", пише Сенет.
За нас традиционният изход вече не е открит и затова книгата на Сенет би могла да се казва и "Респектът в епохата на равенството". Хората винаги са били неравни - както по умствени дарби и физически сили, така и по социално положение. Едва новото време прокара идеята за равенство и братство. Идеята, но не и факта. Това противоречие интересува Сенет. Съвсем очевидно е, че зависим от уважението и признанието на другите хора. Но не всеки получава признание, то е рядко срещано благо. В какво се състои признанието, как се постига и защо точно това е толкова трудно за някои - ето с какво се занимава тази книга.
За разлика от Елиас обаче, Сенет няма своя теза и това прави четенето объркващо и трудно занимание. По-точно, той има много, прекалено много тези. Минавайки през историята и през основни трудове от теорията на обществото, Сенет разисква понятия, като "респект", "признание" и "достойнство", които се постигат различно - чрез "статут", "талант", "умение" или "майсторство" - и които след това предизвикват "самоуважение" или "чувство за пълноценност". Непривилегированите страдат от недостиг на "самоопределение" и от "зависимост". "Състраданието" или "съчувствието", които от време на време им се поднасят, могат да доведат до "покорство" и по-нататъшна "зависимост". [...]
Фактът на неравенството може да се приеме с аристократична меланхолия, както е направил Хофманстал в прочутото си стихотворение: "Някои долу трябва да умрат/там където се движат тежките гребла на кораба,/други живеят горе при кормилото,/гледат полета на птиците и света на звездите." В този случай можем да предположим, че онези долу и онези горе се отнасят с респект един към друг, което обаче не променя нищо в участта на робите на галерата. А можем да последваме и мъдрия Монтескьо, който е казал: "Ако хората искаха само да са щастливи, това бързо щеше да бъде постигнато. Но човек иска да е по-щастлив от другите, а това почти винаги е трудно, защото смятаме другите за по-щастливи, отколкото са." В този случай чувството за пълноценност не е заплашено толкова от липсата на респект от страна на другите, колкото от завистта към уж по-добрата съдба.
И накрая, срещу онова неравенство, което не е нищо друго освен неправда, можем - ако изобщо можем - да се опълчим така, както се опитват новите недържавни организации. В този случай ще направим наблюдението, че онзи, който е получил възможност сам да бъде отговорен за един достоен живот и използва тази възможност, рано или късно получава уважението на другите. А ако не го е получил, защото се е превърнал в злодей например, това вече не е тема на социологията, а на теологията.
Вероятно повечето от нас постоянно менят позициите си - днес мислят пораженчески, а утре революционно. Но от човек като Ричард Сенет трябва да се очаква, че ще заеме позиция. Той е един от най-известните учени на нашето време, книгите му са бестселъри. Защо всъщност?
Сенет с лекота намира ключови понятия за духовната ситуация на епохата ни. "Тиранията на интимността", "Гъвкавият човек" - не е необходимо непременно да си прочел тези книги, за да спечелиш духовна валута от понятията. А който ги прочете, намира интересен и разбираемо поднесен социологически материал, грундиран с меланхолично съжаление за щетите, които модерният капитализъм нанася на хората.
И понеже споделяме това съжаление, понеже също не разбираме чак толкова добре света, в който живеем, обичаме да четем книги като тези на Сенет. Не че после започваме да разбираме света по-добре, но сме се срещнали с един приятен, образован господин, който за малко ни е помогнал в нашата безпомощност.

в. Ди цайт, бр. 38/2002 г. (с малки съкращения)

Улрих Грайнер



За новата книга на Ричард Сенет Респектът в епохата на неравенството