Подриване на стереотипите

В уводния текст към книгата си "Проблематичният реализъм" Милена Кирова отваря дебат за същността на понятието реализъм и за мястото му в българската литературна и литературоведска традиция. Както е добре известно, реализмът предполага творецът да се занимава със сегашното, с ежедневните събития и със социалните и политическите проблеми на своето време. Неслучайно реализмът в своя класически период през XIX в. е зависим от позитивистичната социология и зараждащото се фотографско изкуство, като близостта върви по линия на предполаганите точност, достоверност, възможност всичко да се улавя и застопорява. Накратко, реализмът се свързва с умението да се регистрират фактите от позицията на една относително безпристрастна гледна точка, застъпена в повествованието, което има за цел да изследва тези факти и колкото се може по-добре и по-цялостно да ги познае. Въпросът за реализма не подминава и спора как и на какво трябва да се подражава (и това е отчетено в книгата), външно ли трябва да е подражанието или то трябва да улавя същността на нещата; не подминава и по-късните модификации на реализма, според които литературната творба не подражава, а моделира свят.
Разбира се, "Проблематичният реализъм" знае, че дебатът за реализма в европейското литературознание отдавна е неактуален, но също така знае, че в българското литературознание, по подобие на много други дебати, и този не се е състоял. И най-сетне знае и друго - в историята на българската литературоведска мисъл не са малко критическите текстове, които периодично поставят въпроса за голия реализъм на българската литература и отсъствието на каквато и да е метафизичност в нея. Без да се вписва в този спор и без да се опитва да обясни "земността" или "небесността" на българското писане, книгата на Милена Кирова се стреми да усложни постановката за реализма на класическата ни литература, да я проблематизира, както личи още от заглавието. Защото "Проблематичният реализъм" си поставя за цел да види реализма по-скоро като термин-оценка, доколкото в историята на българското литературоведско говорене всички класически текстове биват "прибрани под чадъра на реализма като оценка за тяхната историческа стойност" и доколкото чрез него се характеризира литературата във всички периоди от развитието й и се набляга върху социалната й полза, като се изхожда от презумпцията, че същинското познание е плод на реалистичното повествование и само то изразява колективистичните нагласи. Така патосът на книгата може да се сведе до желанието да се покаже генеративната връзка на реализма със стереотипите, идеологията и политиката, да се отчете зависимостта му от нормативността, различна в различните епохи, и да се установи, че заради всички тези връзки по-удачно е да се говори не за реализъм, а за реализми. И до убедеността, че реалистичната интерпретация следва да се положи върху някаква исторически конкретна идеология на правдоподобието.
Обобщено, новата книга на Милена Кирова удържа степените на реализъм в различните повествования и в същото време сочи пробивите в тях. Старае се да разчете специфичните стратегии на реалистичното писане в историята на българската литература и едновременно с това демонстрира възможните модуси на четене - митологичен, носталгичен, утопичен, психоаналитичен, подриващи спокойния реализъм и усложняващи представите за българската литература. Защото откриват "модела или идеала, който лежи в несъзнателната копнежност на дискурсивното мислене".
Критическите прочити също могат да усложняват една литература. И това е нещо, което съм казвала и преди по повод по-ранни книги на Милена Кирова ("Сънят на Медуза", "Изпитание на символите") - митологичното и психоаналитичното четене на канонични български литературни текстове, което тя упражнява, отваря българската литература към нови смислови полета и е начин да се преодолява провинциализмът й.

Амелия Личева







Думи
с/у думи


Милена Кирова.
Проблематичният реализъм
.
Издателство Просвета.
С., 2002.