Джаз-джем/2002
Винаги съм се питал какво движи хората на изкуството след достигане на даден връх. Без значение дали са творци или промоутъри като "София мюзик ентърпрайсиз". Какво ги кара да поемат риска на (не)предвидимите спадове. Само хазартна тръпка, вярност към публиката си, и/или вярност най-вече към себе си. Не обичам винаги да им задавам въпроса пряко. Понякога го обсъждам с близки съмишленици. И, слава Богу, отговорът почти винаги е различен.
Ето ме и сега, насред джема, забъркан по всички правила на родното оцеляване.
Сладкото (конфитюр, джем) винаги е било сред любимите ни зимнини. Преди няколко години изпосталялата ни духовна трапеза бе изведнъж обсипана с висококалорични деликатеси (Чик Кърия, Джон Маклафлин, Пако де Лусия). Предоволни спонсори, промоутори, артисти и най-вече публика. Имена, които се продаваха сами и рискът бе минимален. Какво толкова се е променило за последните години? Като истински жив организъм, джазът не се развива едностранно, няма само една водеща тенденция, дори в световен план фестивалите ясно се разграничават чрез бюджетите си и съответно чрез афиша си. Примери от тази година колкото щеш. Всички звезди от "Арена Музика" бяха и в Монтрьо. Друга съществена част от звезди на европейската верига най-престижни фестивали ЕФЖО преди десетина дни бе на 250 км от нас, но така и не стигна до София. Въпреки че една от тези звезди бе готова за два пъти по-малък хонорар да свири тук втория си лидерски албум след дългогодишното си сайдменство при Майлз, Уедър рипорт и т.н. Не че Фънки не го искаше или публиката нямаше да напълни залата заради него. А защото меценатският начин на мислене се измести от "по-добре врабче в ръката, отколкото орел в небето".
Обикновените медии се интересуват само от мегазвезди, същото е и с широката публика, чиито сетива за откривателство са притъпени от същите тези обикновени медии. Едно-две специализирани издания и предавания ще обърнат внимание на сто-двеста ценители, които и без това всячески са се добрали до заветните покани и сами са открили едно-две непознати имена, заради които си е струвало усилието на същите тези промоутори.
С други думи, кръгът се затваря. "Меценатите" се питат струва ли си догодина да дават наслада само на една пълна (от техни близки) оркестрина и няколко реда с акредитации. Тези с билети, пък и другите, се питат струва ли си да се дават пари за богобоязливи музикални появи с гръмки титри, като "Суперсакс" или "Инфинитум". Или звучащите като авторско европейско кино момчета на Марк Търнър да се програмират около полунощ в конгресния хамбар. Дори и най-запомнящото се (не само за мен) присъствие - гърците от "Хюмън Тъч" - също перфектно биха се вписвали в класическата атмосфера на зала "България", запълнена доста добре във втората вечер.
Въпреки тези любезно-критични бележки, общото усещане за първата вечер от поредния софийски джем не може да бъде негативно, когато пред себе си имаме музиканти, черпещи с пълни шепи от съкровищницата на джазовете в последните 30 години ("Хюмън Тъч") и поднасящи ги с осмислената щедрост на можещия. Когато инструментите са много повече от това, което обикновено са, когато и тишината е изпълнена с чудни звуци, когато и Земята откликва на почукванията - хей, има ли някой тук? Когато лидер (Марк Търнър) се радва на диалога на сайдмените си, а саксът му само бележи удивителни в края на някоя фраза. Когато съавторството, съпричастността на публиката и съвършенството на баладичните форми са само част от определенията на един (не)предизвестен финал, какво значение имат предисторията и началото? Какво значение има колко са истинските ценители и въпреки колко пречки и тази есен ще си скътаме малко сладък джем, за когато ни прегладнее?
Но, о, ужас, можем да изпитаме и разочарованието от неузрелия плод, заради който за по-сигурно са прекалили със словесния шекер ("перлата на Балканите").
Когато слушаш Милчо Левиев и Вики Алмазиду, неминуем е въпросът за риска от (не)предвидимите спадове, риторично отправен към един гений с редки моменти на импровизационни откровения. Те бяха на фона на послушното пиано-бар присъствие. Добре де, нека си вярва във вчерашния ден - великодушно щяхме да приемем някакъв израз на моментен компромис. Ако не бе патетичното изслушване на опус, пред чието стихоплетство има само един резонен отговор: масовия екзод на Неговите почитатели преди биса.
Вместо кода - повторението на концерта на "Манхатън Трансфер" по телевизия "Мецо", съпроводено с успокоението, че тази година идването им у нас ще бъде един пореден връх, след който "София мюзик ентерпрайсиз" отлично осъзнават всички рискове, но въпреки тях продължават. И слава Богу.

Людмил Фотев