Награди по пантофи
След трагедията в Москва родните събития някак избледняха. И скандалите около БТК, и поредното сакато издание на Закона за радио и телевизия прозвучаха толкова кухненски-домашно, че е неприлично някак човек да се занимава с тях. Още едно събитие обаче имаше - най-кухненското - затова за него си струва да се кажат няколко думи. Имам предвид журналистическите награди "Черноризец Храбър" (българският "Пулицър", както някои самодоволно ги нарекоха), които издателите на всекидневната преса си раздадоха.
Масовият вой, който се разнесе след церемонията в Народния театър, и последвалите колективни разграничения от страна на участвали в акцията издатели биха могли да бъдат и основателни, ако се занимаваха не с конкретните наградени персони, а с лошите очевадности на новата българска преса, които тези награди за пореден път проявиха. В какво лично аз (за сетен път) се убедих?
Първо, отново видях, че българският журналист-вестникар в мнозинството си произвежда неинтересни, клиширани, мърляви текстове; че в българската преса почти няма имена, които заслужават да бъдат запомнени; че на пръсти се броят хората, които пишат и смислено, и ярко, и умно, и свободно. Тоест, за десет години свобода пресата не успя/не пожела да произведе качествена журналистика. По какви причини - това е вече друг въпрос.
Второ, у нас разследваща журналистика все още няма. Защото няма обществен интерес към нея. На пръв поглед това звучи абсурдно, но всъщност е вярно. Истинските големи разследвания би трябвало да са там, където са големите пари и голямата власт. Мнозинството от населението обаче няма достъп нито до парите, нито до властта. И след 12-годишните ходения по мъките на прехода хората удобно се настаниха в нишата на прецаканите. А тези, дето ги прецакват (политици, бизнесмени, свободни и не дотам свободни предприемачи и т.н.), да мрат. Да се лъжат, да се мамят, да се крадат - тяхна си работа. Населението отново заживя в стария виц, дето един казал на приятеля си: "Пак заваля", а онзи му отговорил: "Да правят каквото щат!". Така че съпротивата срещу наградата на Славка Бозукова (в частност основателна, защото е безобразие първият зам.-главен редактор на голям вестник така откровено да лакейства), по-едро погледнато е безсмислена. Всеки друг награден би предизвикал същото ръмжене. Т.нар. разследваща журналистика засега е обречена да бъде поръчкова. И самозадоволяваща се. Изключение, разбира се, е територията на чисто криминалните разследвания - от тях населението истински се интересува, защото е изтормозено от ежедневните набези на бандити и крадци. И на този терен има истинска разследваща журналистика. Никой обаче от емблематичните й фигури даже не беше номиниран. Което също е многозначително.
Трето, българският вестникар (ergo, неговият издател) не умее да изведе и защити критерии, по които да се самооценява. А това е особено важно за първото издание на подобна награда. В случая, по щастливо стечение на обстоятелствата, поне един от критериите (наричам го условно "конвертируемост") беше налице. И е жалко, че беше пренебрегнат. Ако някой се беше сетил за него, щеше да си даде сметка, че трима от номинираните - Надежда Чипева, Виолета Симеонова и Димитри Иванов - са безспорните фаворити, защото нямат проблеми с присъствието си в полето на европейската журналистика; обратното, изключително удобно се чувстват в него. За тяхната "конвертируемост" има и факти - публикации в престижни издания, международни награди... Издателите обаче решиха да наградят онази пантофена журналистика, която българските уважаващи се издания не биха пуснали дори в кухнята си.
И накрая, четвърто, българските вестникарски издатели видимо са забравили какво е това конкурс. Конкурсът (припомням достъпно) е "мероприятие", чиято норма е най-високото постижение, пък било то и нетипично за средата си. Конкурсът поощрява изключителното, в краен случай много доброто, за да стимулира и останалото. Конкурсът никога не дава аванси на посредственото, камо ли на пошлото. Освен, разбира се, ако не е като този, който току-що тържествено ни показаха.

Копринка Червенкова