Живот в култура
на заучена безпомощност
- На националните дебати "Общественото мнение за престъпността" участниците не успяваха ефективно да трансформират своите митопоетични разкази за действителността във въпроси към експертите? Защо става така?
- Според мен хората не задаваха на експертите въпроси, а отговори. Аз почти не чух някой истински да любопитства, да се опитва да научи нещо ново за себе си и за света, който обитава; всички въпроси бяха зададени така, че да потвърдят онова, което питащият вече знае. Психологическите защити срещу научаването, срещу проблематизирането на заварената версия за реалността чрез автентично, непредубедено свързване с тази реалност, са толкова силни, че отговорите идват преди въпросите. И в тази "дискусия", както в повечето случайно събрани групи в България, тържествуваше предпоставенaта и неоспорвана истина за света: политиците са корумпирани, заплатите са им високи, народът е беден и изоставен, престъпниците трябва да се накажат сурово и пр. Хората говореха на себе си с езика на многотиражните вестници, преповтаряйки отчайващите полуистини, с които е задръстен животът им. Този феномен на провал на научаването е добре познат и изследван от науките за човека. Да формулираш въпроса като отговор е типично за културата на заучената безпомощност, в която човек не може да организира по по-добър начин своя живот, институции, бизнес. Този тип култура има нуждата някой отвън да внесе в системата организираност - защото вътре в себе си тя произвежда единствено ентропия. Безпомощността, както и неспособността на хората за самоорганизация, извикват фантазма за здравата ръка с всички негови митопоетични конструкции. А едно от измеренията на заучената безпомощност е именно неспособността да се мисли в група, да се участва по авторски начин в конструирането на социалния смисъл - винаги контекстуален, винаги по повод на вълнуваща хората тема.
- Дали и образованите хора са безпомощни?
- Имам опит с различни типове човешки групи, които принадлежат на прослойката образовани хора, притежаващи някаква професионална идентичност. С други думи, с тези, които някога наричахме интелигенция, а днес очакваме да се превърнат в средна класа. За образованите хора допускаме, че тяхното мислене е част от идентичността им, част от професията им. Но и там, както и при останалите, се натъкваме на запушени комуникационни канали - същите онези пътища, през които трябва да протича смисълът в групата и които да поддържат и конструират обяснителни версии на действителността. Степента, в която хората у нас участват в производството на обяснения за света, е незначителна спрямо степента, в която възпроизвеждат и донасят готови заучени обяснения. Оказа се, че българските групи и общности се провалят в опита да генерират авторски версии относно това кои сме, къде сме, какво и защо се случва с нас. Всекидневните ни обяснения идат от другаде. Допускането - и това според мен е завареното състояние на света - е, че овластените групи и индивиди имат монопол върху смисъла и следователно те трябва да снизходят до популацията, за да й го дадат.
- На същите дебати непрестанно чувах "ние, народът", "ние, обикновените граждани" - смътни понятия, чрез които хората се идентифицираха, но трудно можеха да обяснят точно какво значат? Какво, според вас, е "народ" в българския случай?
- "Народът" е този, който иска да бъде обикновен реципиент и нищо повече. Той е тук, за да чува и отвръща (по очаквания от него начин) на импулси, които идват от властта.
- Къде е обаче властта?
- Според прекрасната метафора на Андрей Райчев, в много ясно организираното вертикално общество, каквото бяхме, интелектуалците или класата на интелигенцията имаха много ясна съсловна задача: да бъдат тръбите, по които протичат посланията на властта. Като културна трансмисия тези хора трябваше да превърнат в изречения идеологемите и доктрините на властта, по одомашнен начин да ги доведат до умовете на хората, да поддържат уж подредена версия за света, в който живеем. Разбира се, всички бяха наясно, че има и паралелна версия - тази на частното пространство, в което хората си гледат домати, затварят буркани и разказват вицове. Това разединено, разцепено, квазишизофренно съществуване беше повече от приемливо - винаги можеше да преходиш от едното в другото пространство; да бъдеш фалшив и в частното, и в публичното; никога да не си докрай автентичен. Задачата на образованите прослойки беше да поддържат социалната шизофрения на нивото на смисъла и на езика, да поддържат двуезичието, да инвестират във фалшифицирането и подмяната на действителността. Да оставят скритата реалност да набъбва и да произвежда свои жанрове, както и изразните им средства. Скритата реалност обаче се пенеше отдолу, въпреки че върху нея лежеше матрицата на властовото говорене, която прилепваше към нея окултурени под натиска на модернизационния проект на комунизма жанрове. В този смисъл имаше усещане, че у нас съществува единна културна прослойка, имаше ясно преживяване, че водещият език е този на високата култура. Това преживяване се пропука - то се оказа много тънко, уязвимо, нежизнеспособно. Асфалтът над първичното, който беше постлан и поддържан със средствата на социалното и по-специално на културното инженерство, се пропука и отдолу изби първичната стихия, изби автентичното преживяване, въплътено в кратки фолклорни и полуфолклорни жанрове като чалгата.
- Какви версии за действителността дава чалгата?
- Една-единствена версия. Реалността се самоописва по разгулен начин, персонаж на чалгата е неогражданеният селянин, който се самонаслаждава. Чалгата не е просто антикултура - тя е единствената за момента валидна и споделена версия за действителността, колкото и да е фалшива. Фалшива, защото никога не поставя под въпрос себе си; няма идея за себеизследване; няма идея, че допусканията, с които умовете са захранени, могат и да не бъдат валидни.
В периода, в който изучавах културата на мутрите и мутресите, имах смайващи преживявания. Попадах в кафенета, където мутресите си пиеха кафето. Мобифоните през 1994 още бяха привилегия, а тези девойки стояха с едни малки мобифончета, раздадени им от техните спонсори за целите на контрола. Мутрите се обаждаха на любовниците си през половин час (толкова беше толерансът на доверието) и ги питаха какво правят. Отговорите назоваваха случването едно към едно, както впрочем така го правят повечето масмедии в България: "Седим с Марчето, пием шейк, преди малко бях на "Витошка", купих си едно шалче, то е на жълто и зелено райе, отпред сега спря една кола и слезе Пенка"... В това говорене нещата просто се назовават, няма дори оценъчни съждения (например "шалчето е хубаво") или авторефериращи ("шалчето ми харесва"). Тоест пълна неспособност (или пък отказ - аз нямам точен отговор кое от двете) за преработване на реалността в наратив. Няма символизация, а директно назоваване на случващото се в хода на неговото случване. Налице е тотално отсъствие на каквато и да е себерефлексия, невъзможност за разпознаване на себе си като актьор и себеконструирането си през разказа и езика. Това е формата на най-примитивна употреба на вербалната способност, с която са надарени хората. Тя показва от гледна точка на темпоралните измерения трудност и невъзможност да се отделим от текущия момент. Това е живеене тук-и-сега - в абсолютно всички смисли. Потапяне в настоящето, което отказва крачката встрани, отказва съзерцанието на случването и неговото преработване в култура. А пълноценното свързване с другите хора става именно чрез преработване на първичната стихия в културни кодове. Ето това обяснява стихийния начин, по който се случват отношенията в чалгата - хората се намират, залюбват и оженват, после се разлюбват и изоставят. Или пък се срещат и сбиват. Точка по въпроса. Пак повтарям, имаме провал на наративизирането на реалността, имаме директно назоваване, но не и обрастване със смисли, авторско конструиране на ситуацията чрез рефериране към други реалности и възможности - такива, каквито ги практикува цивилизованият човек.

- Но не е ли твърде късо това настояще, което мутрите мислят за вечност?
- Да, много късо настояще, но пък плътно изпълнено с необуздано сетивно потребление. Сюжетите в чалгата са свързани с нещата, които пиеш, ядеш и правиш с тялото си. Сетивният свят нахлува отвън, връхлита те като стихия. Няма никаква идея за това, че ние пребиваваме в света, като постоянно го конструираме; няма идея, че участваме в него. Всичко, което можем да правим, е да реагираме тактилно на неговите импулси. Наблюдава се усещането за много свито пространство - тук ще използвам конструкта "психично пространство" като територия, която се конструира в процеса на игра и израстване и в която се случват авторството, културата и цивилизацията. При повечето хора у нас конструирането на тези територии или не се е състояло изобщо, или не се е стояло по сполучлив начин. Това поставя много драматични въпроси около родителстването, около социализиращите институции. И тук отново попадаме в полето от задачи на образованата прослойка и на медиите, които следва да улесняват обмена на смисли в обществото. Защото такава порода човек, притежаващ силно стеснено психично пространство, е резултат от пълната деградация на институциите, които трябва да създадат публични пространства, в които на свой ред да се случва разгръщането на въпросните психични пространства. Културата ни е в отчаяно състояние, защото, ако съдим формално, всички тези хора са минали през средното образование.
- Съвпадат ли чалга- и раппоколението?
- Рапът изразява сроден на чалгата опит, но в по-голяма степен той е отворен към други културни влияния. В него има повече самоирония, повече склонност да се проблематизират версиите за света. Да, той е по-арогантен спрямо приличието, но в замяна на това пък е по-игрови, а и по-малко идеологически. Рапът е закачлив, следователно безобиден. Той е игра за юноши. Ако чалгата е дефиниция за социалния свят и от нея хората тръгват към усвояването му, то рапът е детенцето й. Чалга слушат родителите, а рапът е контраверсията за социалния свят, предлагана от техните деца. Рапът е по-урбанизиран, той сигнализира по-добре от всичко друго за гетоизацията на градовете в България. В него има бунт и отказ да бъде приета на доверие натрапената дефиниция за реалността, има опит да се формулира нова дефиниция, което само по себе си е похвално. И както виждате, рапът ми е по-симпатичен.
- Напоследък тече реактивация на българската естрада от годините на късния социализъм...
- Защото е най-близкото наше непровалено наследство. Реставрацията й по същество представлява носталгичен проект. Исторически е минало малко време, но културно - твърде много, а и българската естрада не може в никакъв случай да се възстанови икономически. Символите на естрадата са свързани с опозицията между революционния патос на ранния модернизъм и обуржоазения разгул на късния социализъм, при който Лили Иванова се появява на сцената и пее за страстна любов. Времето на застой е времето на естрадата: в този момент вече имаме крехка, несполучлива, неособено жизнена, неадаптирана към пазарната среда средна класа (съставена от служители в някакви организации и институции), чийто живот обаче е подреден по ясни и предсказуеми правила. За тези хора естрадният тип култура е тяхната младост, но и загубената сигурност. И точно сега тези хора са на власт. Видяхме, че общественото мнение у нас се формира от провинциални стрини и були на около 45-50 години, които така разбират музиката и културата въобще.
А защо точно Лили Иванова се появи по цици в първия български "Плейбой"? В този културален феномен има някакво травестиране, някаква трансгресия, която се заиграва с културата на откровения разгул, състояла се през годините на прехода, но, от друга страна, "Плейбой" като глобализационна марка трябваше да ни обвърже с някакви образци извън България. В образа на разголената естрадна икона се пресичат поне два основополагащи за съвременна България културни модела: неостаряващата инфантилност на социалистическия свят и порочно-сладострастната, несбъдната мечта на прехода...

- Българският "Плейбой" продължи да се развива като списание за цици, но и за журналисти, които ни разказват някакви много важни неща за самите себе си. И в голяма част от случаите идва реч за медиен онанизъм.
- Гласовитата част на образованите хора се отдава на очевидно нарцистично себенаслаждение по леко непристоен начин. Но мастурбацията води до подозрителна наслада, не и до оплождане. Интелектуалците принципно се отдават много повече на ерзац удоволствия, отколкото да вземат да оплодят нещо. И оттук усещането за яловост, което бележи цялата ни култура. Едно от най-тежките наследства, оставени ни от тоталитарния свят, са нарцистично затворените хора, които дори когато се обръщат към света, не любопитстват истински за другите, не правят цялостна връзка... А се отнасят към тях като към публика, като към огледало, в което трябва да разпознаят собствената си уникалност. Това е феномен не само на журналистите; да се окажеш в този медиатизиран свят под прожекторите е печално лесно.
- Често споменаваме думата "общност", но какво точно съдържа тя в българския си план?
- Общността е група хора, която обитава една и съща територия, споделя еднакви ценности, допускания за света и някакъв общ проект. У нас, изглежда, тези неща ги няма.
- Какво тогава е останало от обществото в България?
- Имам затруднения с употребата на понятието "общество"... У нас има някаква популация, чийто индивиди обитават общи пространства, придвижват се напред-назад и влизат в интеракции помежду си. Но дали това е общество, ми е трудно да кажа. Със сигурно сме популация, защото все още съумяваме да се възпроизвеждаме биологически и отчасти социално... Въпреки че очевидно има затруднения и в тази най-първична възпроизводствена функция: ние сме с 1 милион по-малко население, отколкото в началото на т.нар. преход. Този тип индивиди никак не прилича на онези, които се движат по улиците на обществата, на които желаем да приличаме. Не казвам, че сме увредена популация, че нямаме никакво бъдеще. Но работата на образованата прослойка, изглежда, е занемарена от много време, за да бъде възможно последните десетина години да се окажат толкова разрушителни, колкото обичаме да ги представяме. Ако се съди по резултата, интелектуалната прослойка очевидно е забравила своята мисия. Образованите хора са загърбили задачата да се грижат за другите, нямат идеята за работна задача, чрез изпълнението на която да социализират новите поколения - тази работа е изцяло оставена на чалгата и мутрите. Допускаме, че училището и университетите трябва да го правят, но изглежда, че социализацията там не се случва добре.
- Как си обяснявате острото усещане за вътрешна катастрофа, присъщо на повечето образовани хора днес?
- Усещането за загубен смисъл е свързано с невъзможността на образованата прослойка да поеме лидерски функции. Разбирам лидерството като активно управление на смисъла, като дисциплиниране на мисленето по посока конструирането на обяснителни модели, които да ни помагат да живеем по-добре. Това de facto го няма. Разгулът в езика около нас обяснява разгула в живеенето: хората и медиите говорят по омерзителен и самоунизителен начин - и съответно живеят по такъв начин. И виждаме, че няма кой да се противопостави на това.
- Има ли реална декласация на образованата прослойка, а и доколко здравословна е тя? Защото все пак интелигенцията беше числено раздута при социализма.
- Ако става дума за деградация, това изглежда вярно. Ангажиментът на образованите хора е да участват творчески в генерирането на смисли, а ние от малки сме обучавани да възприемаме чужди, най-често властови смисли. Когато няма кой да каже на хората каква е новата повеля, новата партийна истина, вертикалната връзка между хората се разпада. Образованите хора се нацупват и се преживяват като неоценени, нещастни и бедни. Впоследствие приемат искейпистки стратегии - оттеглят се в някакви интелектуални пространства, започват да се занимават като нас двамата с дискурси и... отказват да се ангажират с това, което става край тях. Защото не знаят и не умеят да се свържат по конструктивен, авторски начин с променящата се реалност...
- Кой реално е виновен, кой изпитва вина? Предполагам, че е възможно това да са различни групи хора.
- Затварянето във или рециклирането на почти изчерпани откъм потенциал смисли и обяснения е дело предимно на медиите. Всеки път, когато опиташ да направиш малка девиация от коловоза, в който се очаква да тече мисленето ти, мисловното ти отклонение бива пренебрегвано и изличавано от медиата. Просто казано, няма я на екрана иконката, на която да кликнеш, за да протече свързване. Имаме огромен проблем с хората, които стават журналисти, особено в многотиражните вестници. Налице е ужасът им от чуването на различни неща. Не съм изследвал този феномен системно, но мога да опитам да го обясня с компулсивната грешка - отново и отново повтаряме провалени поведения, отказваме се да интегрираме опита, не поставяме под въпрос наложените модели, мислим линейно. Няма опит при всеки следващ цикъл на говорене да научиш къде и защо си се провалил при предишния. Българските медии са като развален грамофон - въртят до безкрай една и съща скърцаща мелодия, всички са отегчени и нещастни, очевидно обясненията не вършат работа, но никой не поражда нови. Какво в умовете предизвиква блокаж на възможността да произвеждаш нов смисъл? Защо този блокаж се случва най-напред в умовете на хора със значими социални позиции, каквито са хората в медиите? Може ли да се излезе от описания затворен кръг с помощта на системното усилие на университетите, или всички образователни институции са се затворили в себе си и обслужват единствено частните дневни редове на работещите в тях? Съществуват живи и умни места - например организациите, които са се наредили по етажите на къщата, в която е и вашата редакция - които са се свързали с други глобални мрежи и са станали самодостатъчни и независими от средата; това е добре, но далеч не е достатъчно, за да се случи промяната. Ние си общуваме жизнерадостно във виртуални общности, в тях се чувстваме уютно, но не знаем как да преходим от нашите затворени общности към другите. Мислим ли е в нашата реалност въобще просвещенският проект? Има ли смисъл да се инвестира в него? Не мога да отговоря. Но знам, че този тип интровертно затваряне в собствени вселени и езотеричен език (на който няма да бъдат осквернени нашите красиви мисли, защото няма опасност някой да ги интерпретира сбъркано) води до тежка фрустрация. Просто хората не се чувстват добре. За да бъдеш в добро психично здраве, трябва да осъзнаеш принадлежност към етична общност. Трябва да имаш усещането, че нещо произвеждаш, че другите харесват нещата, които правиш. Няма как да се чувстваш полезен, ако не преработваш първичните дадености на средата в нещо друго. Задачата на образованите прослойки е да произвеждат смисли и текстове и посредством тях да комуникират с всички останали така, че това да води до развитие и благополучие на общността. Ако живеят пиратски, усвоявайки самодостатъчно и непрозрачно някакви външни ресурси и произвеждайки никому ненужни текстове, тези интелектуалци са обречени да се чувстват зле. И действително повечето образовани хора у нас не се чувстват добре.
- Класическият въпрос: какво да се прави?
- Няма универсална рецепта какво да се прави. Може би да се полагат някакви усилия за свързване - което обаче предполага известно смирение, отказ от самодостатъчно съществуване и готовност да се изложиш на опасността да бъдеш омърсен от отъркването в средата, без да отстъпиш от версията за света, която имаш. С изключение на малцината щастливци, които са успели изцяло да се "замрежат" във външни спрямо територията и икономиката на България общности, останалите хора действително пребивават в един шизофренен свят и са дълбоко нещастни. Наскоро говорих с човек, който е бил ръководител на доста известен провинциален оркестър. Той с много скръб и мъка съобщи, че пише текстове за чалга - най-популярният израз на това, което за него представлява другата, различната от неговата, култура. И се чувства много зле от това, но понякога успява да си докара по 800 лева на месец. Сума абсурдна, ако управлява своя оркестър. Какво да му кажеш на такъв човек, толкова е трагично... Да му кажеш да пише по-малко гадни текстове? Ама той трябва да пише мерзки неща, нали за това му плащат. Ежедневно този човек си изкарва хляба с цената на преживяването, че предава и погазва ценностите, чрез които конструира себе си. Единствената му утеха е, че се оттегля от време на време в класическата музика, където възстановява част от интегритета си. Можеш ли хем да си в онзи свят и да си подложен на неговия натиск, хем да не се чувстваш разрушаван постоянно от него? Тук вече няма общо решение. Едно от нещата, които аз се опитвам да правя, за да се съхраня, е да развивам компетентност, различна от тази на компетентността ми да чета текстове. Опитвам се да правя своите уроци и лекции такива, че да мога да кажа нещата си, да преразкажа прочетеното без профанизация.
Една част от студентите естествено са продукт на чалга-културата и споделят нейните фалшиви и цинични допускания от рода на това, че "имаш ли парички, обичан си от всички". Дойдат ли в НБУ, който се опитва да бъде либерален университет, те изправят пред много голямо изпитание интегритета на преподавателя. Въпросът е, когато те залее първична стихия на невежеството и арогантността, да я удържиш, без да си авторитарен, без да почнеш да насилваш нейните носители, които са и нейни жертви. При интерактивния модел, в който оставяш студентите да донесат своята версия за света, проблематизираш я и се опитваш да работиш с нея, възниква възможност от позиция на авторитет да приобщиш отчасти тези хора към гледни точки и ценности, които са различни от тези на средата и с които до този момент те не са имали повод да се срещнат. Най-малкото има шанс те да започнат да проблематизират приетите на доверие истини. Имал съм тежки моменти. Когато преподавах професионална етика, една студентка сподели с мен следната народна мъдрост: "кради, за да живееш; работи, за да си беден". Трябва ли преподавателят да се разплаче пред такова нещо, да си посипе косите с пепел? Аз се опитах да интерпретирам това умопомрачително твърдение, като го обясня с перверзния морал - морала на бандата, при който базисните социални ценности са преобърнати.
Студентите отлично разбраха това и урокът продължи. В крайна сметка това момиче стана добър социален работник. Когато хората широко и охотно споделят обяснения от типа "Нощен Труд" и "Монитор", първият въпрос, който мислещият човек трябва да си зададе, е: "Защо стана така?". Ами защото другите обяснения ги няма, те просто не са били предложени. И пак се връщаме към това къде са били учителите им, родителите им, всички останали? Аз растях през 70-те години и хванах доста от предишния свят. Доминиращата сега версия за социалните отношения, която е навсякъде и скоро ще всмуче всички останали, беше версията на кварталния двор, в който си играех като дете. Ние си имахме тартор, който, ако се беше родил 10 години по-късно, щеше да стане преуспял шеф на мутри и да практикува садизма си безнаказано. Но имаше лош биографичен шанс - попадна рано в затвора и се затри. По силата на несъзнаваната динамика в примитивната група, която издига в лидерска роля човека с най-изразена психопатология, нашият тартор беше съумял да подчини групата и да наложи своите психотични правила и норми на поведение. Светът беше разделен на две: нашите и другите; и за да бъде поддържано това състояние, трябваше да мразим и бием момчетата от съседния двор. Инициацията в групата ставаше чрез участие в нещо гадно - например ритуално убийство на новородени котета, бесене на куче или измъчване и унижаване на заловен пленник от другата банда. Това ме поставяше под силен социален натиск да злодействам и тъй като стремежът да принадлежиш към групата е много силен, той е заложен у всяко дете, трябваше да направя този труден избор - да бъда аутсайдер спрямо референтната група, или да вилнея с момчетата. Аз избрах да бъда аутсайдер в бандата, но имаше, слава богу, и други групи, към които можех да се присъединя и където можехме да си говорим и да си преразказваме приключенски романи. А винаги е добре тези други групи да имат институционална защитеност - примерно кръжок в училище. Сега изглежда ги няма. България напомня самотния остров от "Повелителят на мухите". Героите са момчета, оставени сами на себе си - там, на острова, няма контекст, история, цивилизация, авторитет, които да създават порядък, да задават норма на етично поведение... Няма ги бащите и децата се отдават на перверзията си по един невинен начин. Нещо подобно се случва в България.

- Къде са бащите, къде се провалиха авторитетите? И дали ще се появат нови? Може ли да бъде удържана версия на света по един нерепресивен начин?
- Всички популярни в момента проекти за възстановяване на цивилизацията са или репресивни, или са от типа "разпускане на нацията". Или: "Да дойде Бойко Борисов (Царят, Иван Костов, еtc.) и да разсече доброто от злото, да прати лошите в затвора, да ги окачи на бесилката и да спаси добрите"... Или хиперлибералният проект: "Всеки се спасява по единично, свестните напускат, остават непригодните, калпавата популация се досаморазрушава и затрива и някакви други хора заживяват на чисто и по тези иначе добри за живеене земи...".
- На дискусията след обявяването на резултатите от Проект "Състояние на обществото" Владислав Тодоров пледираше да изчакаме в хода на кризата да се образува твърдо дъно...
- Допускането е, че има такова нещо като дъно и че спиралата на стопанския, социален и морален упадък рано или късно стига до това дъно. Това е оптимистично допускане. Ами ако се окаже, че няма - съществуват достатъчно примери за изчезнали общности. Можем и да оставим нещата просто да се случват и само да бъдат наблюдавани и оплаквани.
- Кой път да изберем?
- Чисто социално погледнато, възможно е българската популация да изчезне като непригодна по типично дарвинистка логика. Естествено, на тази територия ще има хора - тя е много приятна за живеене и е направо обречена на развитие. Но дали ще са българи? Може да са китайци... В София вече има стотина хиляди, виждаме ги навсякъде и те видимо се справят добре. Социалният капитал в китайската общност очевидно е в по-добро състояние, отколкото този в българската. А активните индивиди единично или по групички ще се интегрират в китайската социална среда и ще гледат как останалите българи изчезват. За мен това не е много радваща перспектива от гледна точка на базисните ценности, които споделям с повечето хора - това покорно изчезване на българите без опит за съпротива е някак възмутително. Но от друга страна, то ще се случва много бавно, защото винаги има остатъчен ресурс, който държавата да преразпределя и да удължава агонията.
Другата възможност е да се възприеме такъв тип целеполагане, по повод на което хората, които не са на ръба на оцеляването, да се самоорганизират за целите на публичен проект. Въпросът е на какво равнище е възможен такъв проект при наличния нисък капацитет за самоорганизация на българските общности. Преобладават очакванията този проект да бъде на най-високо национално равнище и организацията му да дойде отвън - институциите на националната държава се привиждат като единствените, които още функционират, и тъкмо те трябвало да бъдат овладени от новите лидери... Тоест, най-сетне ще бъдем поведени от правилния лидер, най-сетне да уцелим хубавия началник - този, който ще донесе морал, мъдрост и благоденствие. И той ще ни произведе визия, ще ни поведе в правия път, той ще ни опази от самите нас. Така ще можем да продължим да обитаваме тази едновременно удобна и омразна роля на прецаканите, обезвластените, които по силата на това, че са се себеизключили от процесите, имат правото да ги саботират. Да се отдават на първичен разгул, без да се дисциплинират, без да поемат някаква отговорност за ставащото с тях. Това решение не ми се струва особено сполучливо.

- Случва ли се все пак самоорганизиране и развитие?
- По-скоро на регионално и институционално равнище, отколкото на национално - в този смисъл България е много хетерогенна. София вече изглежда като място, в което има някакво самоорганизиране, има нещо като пазар, работещи институции, гражданско общество, професионализация... Но има места, каквито са повечето гета, в които си имат местен феодал (например кмет-мутра) и си го хранят, обичат и тачат, а той си ги гърби както си знае. Това е едно от удобствата на демокрацията: ако мажоритарно си избираме прокурорите, какъв прокурор, питам се, ще си изберат хората в Дупница, чиито герои са Златистия, Карамански и цяла плеяда мафиоти? Ами едни ще си изберат бандит, който официално ще яде и пие с бандитите и ще тероризира региона, а на други места вероятно ще изберат почтени хора, които ще си вършат работата. На много места у нас има остатъчна възхита от преуспелия хайдутин, тече героизация на кърджалията. Преклонението пред бруталната сила означава, че хората, съзнателно или не, са направили избора си да живеят в примитивен свят, в който животът е кратък и скотски. Всекидневно извършваме избори, но не ги забелязваме, понеже ги правим предразсъдъчно, а не по разумен начин. И така блокираме и пропиляваме възможностите за цивилизоване. Има и доста организации, чиято култура е структурирана изцяло около властта и насилието. В такава организация единственият мислим индивидуален проект е да се докопаш до властта и да започнеш да злоупотребяваш с нея за сметка на останалите. В тази игра с нулев резултат различни клики прецакват, надхитрят, ограбват и размотават останалите. Разбира се, тази игра винаги е себеразрушителна в дългосрочен план.
- Какво да прави интелектуалната прослойка в тази страховита социална картина?
- Открояването на границите между добро и зло, приемливо и неприемливо, цивилизовано и примитивно ми се струва единствената смислена задача на образованите хора в България. Само тя може да им върне достойния живот и изгубените позиции. Този по същество морален проект е свързан с назоваване и разпознаване на границите на допустимото поведение. А в ситуация като нашата, при която никога окончателно не знаеш кое е добро и кое лошо и винаги границите преминават през самия теб, въпросният проект е свързан с множество конкретни избори и етични дилеми. Как се правят изборите? Откъде докъде се простира допустимото поведение? В кой момент кое правило нарушаваш? И, разбира се, инициирането на публичен дебат около тези въпроси. Това ми се струва единственото смислено нещо, което може да доведе до някакъв ренесанс на образоваността и мисията на образованите хора. Имам предвид разпознаването й като публичен ресурс, защото тя в момента функционира като частен. Има някакъв тип експертна компетентност, който и сега се отчита у нас, но общохуманитарната компетентност не бива разпозната.
- Как инструментално изглежда такъв проект?
- Той би трябвало да се превърне в проект на либерално образование - да учиш не само нови компетентности, които те правят по-добре функциониращ на пазара, но и как да организираш в сложна и динамична среда отношенията си с другите хора така, че да се чувстваш полезен, достоен, да се развиваш, като авторстваш над себе си и обкръжението.
- Но повечето от образователните институции не са подготвени за това...
- Уви, така е. Либералното учене предполага режим на постоянен обмен, при който преподавателят напуска позицията ex cathedra и влиза в диалог със студентите не само по повод на конкретния предмет, а по повод на значимите теми и вълнения от живота им. Това обаче означава преподавателят да се изложи на проверка. Студентите веднага усещат слабите му места и се опитват да го прелъстяват или да опровергаят тезата му, че в България може да се живее по цивилизован начин. Трябва да сме наясно, че доминиращата среда се е заела да се самозатрие по енергичен и агресивен начин. За да продължи разгулът на разложението, средата прави всичко възможно да маргинализира идеята и практиката на достойно, гражданско живеене. Най-често прилаганите стратегии са обезценяване, осмиване, пренебрегване. Тоест същото, което повечето образовани и деликатни хора изпитват при общуването си с "народа". Това много лесно генерира ненавист и обида, при което образованите хора могат да си кажат, че трябва да общуват по хоризонтала, с такива като тях самите, а пъдарите и козарите ще си получат това, което им харесва. От този елитистки проект до идеята за диктатура крачката е много, много малка. Тя вече витае във въздуха. Именно заради това е време да се обсъди проектът за либерално учене, да изследваме неговата приложимост. Той не е български проект, но би могъл да добие българско съдържание. Благодарение на него можем да постигнем с една идея повече контрол, предсказуемост и управляемост на процесите, в които сме въвлечени. Има сериозни индикации, че вече у нас има дори достатъчно автономизирани лидери на институции - например директори на училища, за да искат да правят точно такива неща.
- Това означава ли, че те са качествени лидери?
- Ако лидер на дадена група или нейните членове не искат да правят нещата по същия начин, по който са ги правили досега, наричаме това трансформационно лидерство. Образованите и мислещи хора са единствените, които са в състояние да реорганизират умовете и отношенията в своите организации и да почнат да го практикуват. Този тип лидерство обаче предполага критичен ум и много подготвено боравене с езиковите конструкции. То е много различно от харизматичното лидерство, при което ти се изстъпваш на мегдана, поемаш всички очаквания и проекции на тълпата, деяниш известно време на мускули и накрая падаш геройски. Това в България се случва постоянно. Напоследък имах възможност да общувам с близо 300 читалищни дейци, чиито институции, за да оцелеят, трябва да се трансформират от чисто културни организации в центрове за развитие на общността - било социално, било икономическо. Читалищата трябва да поемат нови функции относно изследването на ресурсите на общността и конкретните потребности на хората - от здравно-медицински услуги и превенция на наркомании, през бране на билки и шипки до интернет-центрове... Как читалищните лидери едновременно да правят всичко това и да запазят идентичността си на хора на културата? Това предизвикателство става повод за отключване на огромна креативност сред някои от организациите. Има и много, които са напълно вцепенени в зависимост и заучена безпомощност и изцяло са се оставили на произвола на съдбата. Но вече по-често срещаме този тип трансформационно лидерство.
- Какво се случва с популярните медийни авторитети?
- Изпитвам смесени чувства. Твърде много власт и пропаганда са скрити зад експертното говорене... Често пъти върху реалността се налагат готови обяснителни модели, най-често взети назаем, наместо да се направи усилието да бъде разбрано и почувствано онова, което се случва тук и сега. Експертното говорене се оказва отлична защита срещу болката и тревогата от автентичното свързване с реалностите на България. И оттук се появява усещането за изчерпаност и проваленост, особено на политологичното говорене през последните години. Напоследък авторитетът на медийните авторитети е подложен на сериозно изпитание. Онези от тях, които познавам отблизо, се чувстват фрустрирани от факта, че ефектът от публичното говорене изглежда никакъв. Трудно приемаме, че почти нямаме контрол над интерпретациите на казаното от нас. Един познат ми каза по повод на една от моите собствени медийни изяви: "На тебе и на Слави Трифонов най-много се кефя, трябва по-често да говориш", което доста ме озадачи... Избирателният начин, по който той чува медийното говорене, е по посока на "добре им го рече на онези там", визирайки управляващите. Очакванията към публичния говор е той да напсува усукано и цветисто някакви хора от естаблишмънта, които, разбира се, са ни сторили нещо лошо. Това се вписва много добре в травматично-конспиративната версия за света, а всичко останало, което се опитваш да кажеш, драматично не достига до ума на част от аудиторията. И тогава решаваш, че единственият начин да контролираш интерпретациите е да стесниш аудиторията. Затова смятам, че ще е полезно да се ограничи публичното говорене до граници, в които то има професионална валидност. Много лесно в България се преплитат етичното, експертното, научното и политическото говорене. Дисциплинираното, прецизно говорене, изглежда, не е подходящо за широка медийна аудитория, но само то може да върне доверието в медийното говорене въобще. Иначе човек нахлува по недопустим начим в сферите на частната компетентност на други специалисти, на която те са посветили много години. Аз самият съм си го позволявал и сега се срамувам от това. А основната покана, която българската публичност отправя към всеки кандидат за медиен авторитет, е: "Ела и се орезили пред всички!". Ако не си дава сметка за тази лукава покана за провал, публичният експерт тръгва на сигурно самоубийство, също като наивния политик.

13 октомври 2002

Разговора води Марин Бодаков


Д-р Харалан Александров е социален антрополог, преподавател в Нов български университет.
Разговор с
Харалан Александров