Гласове

Райна Кабаиванска и нейните млади възпитаници от Втория й поред майсторски клас бяха протагонисти в редовния концерт на филхармонията, осъществен, естествено, със съдействието на Нов български университет.
Защо "естествено"? Защото тъкмо НБУ прояви талантливата деловитост и експедитивност да обсъди с голямата певица как да се помогне на младите. И моделът, създаден от тях, действа: откриване на таланта, работа с него, възможности за стипендия за учене в Италия. И за ангажименти. И така - на пищната гласова концертна церемония чухме и видяхме млади артисти. Имената на повечето от тях вече "се въртят" в оборота на оперното всекидневие - у нас или в чужбина. И най-интересните преживявания дойдоха именно от тях. Ина Кънчева (стипендия за Италия) показа неотклонното си възходящо развитие, което вече я поставя в една друга оперна орбита. В много трудната ария на Жулиета из "Монтеки и Капулети" (Белини) тя демонстрира "висш пилотаж" в техниката си и едно равнище на музикално присъствие, на което могат да завидят доста известни имена. До нея веднага бих поставила прекрасната Илияна Селимска (ария на Елвира из "Пуритани" от Белини). Селимска няма голям глас, но това се компенсира със значителната й музикалност, извънредната й чувствителност и тънкото чувство към детайла, което се експонира в музиката с очарователна артистичност. Самоуверена и свободна сценично бе и Лей Ма (сопран), която се представи с прочутата ария на Елена из "Сицилианска вечерня", макар и не напълно изрядна интонационно. С интерес се слушаха и Любов Методиева, и Марияна Панова, и Галина Стоянова. Все още в подножието на това трудно изкачване се намират Георгиос Филаделфевс и Миглена Павлова. Филаделфевс, може би заради привилегията да обладава теноров глас, бе другият, удостоен със стипендия.
Появата на Райна Кабаиванска с арии, които ни напомниха три от нейните роли - Манон Леско, Тоска и Адриана Лекуврьор, бе действително кулминацията на вечерта. Тази вечна жена, истинска примадона, която е овладяла тайнството на нетленното гласово внушение, направо омагьоса публиката с присъствието си, с прочутия си магнетизъм. Бе вечер на музикално приношение!
И пак в същата зала, два дни по-късно, чухме още гласове - този на Вики Алмазиду и Милчо Левиев. Певицата и нейният бард разказаха вълшебни истории от 10 до 11 часа вечерта. В това изискано камерно джаз-дуо естествено най-напред те грабва непознатото - гласът на Алмазиду, нисък, плътен, но гъвкав; чувствен, но бистър и чист; глас на изтънчен музикант с вкус и много премерен, дозиран суинг. Пеенето й те задържа и с провокацията, която Алмазиду съвсем деликатно отправя - с някой неочакван щрих или мелодичен детайл, или просто една кратка фраза, която казва всичко. И така, както се опитвам да го опиша, то не би било нищо без клавирния глас на Милчо Левиев. Той наистина бе в стихията си; толкова изобретателен, изненадващ, конструиращ формата и заедно с това вслушващ се в другия глас "работеше" с такава завидна енергия за общия камерно-симфоничен саунд на музиката, която правеха. Изобщо Милчо Левиев с партньор, който го провокира - това е страхотно да се слуша. Как предлага, как инстинктът му го води към предизвикателствата на неочакваното, а опитът му добавя към преживяванията на партньора и на публиката звукови опорни точки, но пак в различен контекст. Особено поразително бе посланието (не за пръв път, но сега така великолепно отправено) с песента "Yesterday", в която Левиев съчета темата, изпята с велика простота от Алмазиду, със стилистиката на Бах. Сякаш ни казваше: "Има само една музика. Ето - Бийтълс е Бах, а Бах е създал и Бийтълс". Към палитрата на Милчовите бои са се прибавили още много цветове и нюанси. Нямат граница тези негови гласове. За щастие.

Екатерина Дочева







Крешендо
декрешендо