Изкуство от българската земя
Не много на брой са личностите като Иван Лазаров в историята на българското изобразително изкуство. Професор в Художествената академия в продължение на повече от четвърт век и неколкократно избиран за неин ректор, член на Българската академия на науките и основател на Института за изобразително изкуство при БАН, председател на Съюза на художниците, автор на редица статии за изкуството; изучава българската резба, изследва и описва в наскоро издаден труд живота на мравките... И преди всичко скулптор.
И днес, половин век след неговата кончина, къщата-музей "Иван Лазаров" на бул. "Васил Левски" 56 в столицата, филиал на Националната художествена галерия, съхранява над 100 произведения от богатото наследство на ваятеля.


През декември 1913 г. в салоните на Държавното художествено-индустриално училище в София се открива художествена изложба, в която няколко малки скулптури, посветени на героизма и себеотрицанието, проявени от българския селянин по бранните полета на Балканската война, произвеждат необикновено впечатление върху многобройните посетители. "Те победиха" и "На нож", създадени от ръцете на съвсем наскоро завършилият ДХИУ Иван Лазаров, са всъщност неговата първа заявка за сериозно присъствие в българското изобразително изкуство. "Импресиите от войната", както самият Лазаров ги нарича, скоро остават само етап в творчеството му, а неговият устрем бързо намира своите нови посоки. Последвалата двегодишна специализация в Мюнхенската и Дрезденската художествени академии е една прекрасна възможност за запознаване с европейските музеи, където в главно откритие се превръща внушителното въздействие на създадената преди хилядолетия египетска пластика, с характерните за нея обобщени и изчистени масивни форми.
Самият скулптор отбелязва влиянието и на творчеството на Ернст Барлах върху своето развитие, но всичко това е възприето и осмислено преди всичко като принцип, а не като вече открит и приет наготово начин на моделиране на формата. Той разкрива силата на въздействие на опростената и монументално звучаща древна пластика, защото в нея вижда и направеното по сходни закони от българските резбари в църквите в Пазарджик, Пловдив, Банско и Арбанаси, в таваните на старите къщи от Трявна и Дряново. Намира връзката между солидната и изпълнена с достойнство форма на изкуството на Древен Египет с безхитростното изящество на българската дърворезба от Възраждането, защото разбира, че пътят на един творец към голямото изкуство задължително минава през наследеното от предходните поколения, през осмислянето на техния характер и същност, през съхраняваните с векове добродетели. Тогава неговото изкуство не може да не бъде жизнено.
Завръщането на Иван Лазаров в родината в началото на 20-те години съвпада с един важен период за българската просветена общественост. В него определящ е въпросът за културната идентичност и националното своеобразие на изобразителното ни изкуство и за влиянието върху съвременниците на старите художествени традиции, в които в най-чист вид се проявява духът на един народ. В тази насока концентрира усилията си и скулпторът - разсъждавайки за емоционалната сила на завещаното от миналото, той успява да превърне това наследство в основа за своите творби. По отношение на художествените форми Лазаров с право отбелязва, че творците "...трябва да влеят поезията на българската равнина, на нашите планини, села, градове. Те трябва да композират картини и скулптури с българско съдържание... да открият в тях душата на българина и българката; трябва да намерят жестовете и погледите на българското дете, усмивката на нашите моми, скръбните очи на старите ни майки и загорелите лица на бащите ни." И тези думи са напълно основателни, защото самият скулптор непрекъснато се придържа към техния непреходен смисъл. Реалистичното обработване на формата от ранните произведения "Исихаст" или "Болният човек" е заменено от обобщената, стабилно изградена, лапидарна форма на "Прокудени македонки", "Плачещи жени", на "Малинарки" или момите от Трекляно и Панагюрище, третирани на едри плоскости и обеми, следващи своя вътрешна логика.
Ритмизираните линии, развити на основата на декоративни принципи, постепенно стават линии, бележещи границата между отделните планове. Масите и обемите са организирани и разположени в пространството така, че да заживеят с частица заряд, извлечен от самия живот. Творецът владее до съвършенство техническите тайни на занаята и използва различни материали, подбрани в съответствие с характера на творбата. За него потенциална сила и изразителност крият в себе си и зеленият айтоски андезит, и белият врачански камък, ореховото дърво, теракотата, глазираната керамика и изкуственият камък.
Иван Лазаров проучва доминиращите черти от българската психика - онази устойчивост пред неволите, позволила на един народ да запази своята идентичност при всякакви изпитания, довеяни от обратите на историята; онази спокойна увереност в смисъла на всичко, което определя границите на неговия мироглед, на неговата духовна нагласа, морал и чест. Неговите герои са естествени и непринудени, такива, каквито самият скулптор ги е видял, пътувайки из Копривщица и Котел, в софийските села и Родопите. В тях могат да бъдат разпознати и конкретни образи. С поразителна точност, простота и доверие разкрива света на хората, въплъщаващи българския тип, като бай Гълъб, Сердо и бай Дончо - без патетиката на предвзетите пози, ясно, лаконично и одухотворено. Това са хората, живеещи на тази земя. Вгледани в себе си. Излъчващи своя мъдрост. Грубоватото и масивно тяло на селянина, тежките и здрави нозе и ръце, привикнали на селския труд - всичко това е много далеч от академичната и неокласична пластика, идеализираща и затова често изглеждаща лековата. Това е реалност, повторена в материала на скулптурата. Скърбящата млада жена от гроба на Пейо Яворов и каменната майка, поставена като надгробен паметник на Димчо Дебелянов, са синтезът на всички негови търсения на образа на българката. В тях може да се открият и следите от отминалите войни, и интимните чувства, породени от загубата на най-свидното - собственото дете, и живият контакт с бит, традиции и обичаи. Образи душевно чисти, типизирани, обединени както от принадлежността си към една нация, така и от разбиранията си за смисъла на съществуването, изразен в честния и благословен труд, в мъката, в съкровените копнежи и тръпнещите надежди за бъдното.
В свое изказване на тема "Изкуство и нация", произнесено в Държавния университет в София през 1936 г., Иван Лазаров още веднъж ще се спре на най-важния според него въпрос - за връзката на изобразителното изкуство с духовната структура на един народ. "Колкото тесни, прости и бедни да изглеждат рамките на средата, с която е свързан художникът, тя носи материал за вдъхновение и достатъчно разнообразни и богати изразни средства. Тя крие в себе си достатъчно широк, необятен свят от духовни прояви на едно човешко изкуство, може и в много случаи едвам загатнати, може би едвам набелязани, много примитивни, но винаги достатъчни, за да бъдат подтик за неговото творчество. И така, изкуството носи характерните особености на народа, който го е създал, и мирогледът на художника се формира в средата, от която той произлиза."
Именно затова Лазаров разработва толкова широк спектър от теми, обхващащ фигурални композиции с историческа и религиозна тематика - "Съдът на Симеон", "Съдът на еснафа", "Крали Марко и Муса Кесаджия", "Крали Марко губи силата си", вае образите на св. Иван Рилски и св. Пимен Софийски, св. Георги, св. Трифон Зарезан и св. Седмочисленици. Портретува Владимир Димитров - Майстора, Андрей Николов, Симеон Велков и Дечко Узунов. Създава редица паметници на възроженски дейци, революционери и общественици, като Петър Берон, Марин Дринов, Васил Левски, Георги С. Раковски и Христо Максимов. Лазаров разглежда всеки паметник като художествено произведение, с което свързва името си; главната му цел е да успее да увековечи достойно паметта на българина, останал в историята на своя народ. Той напълно осъзнава сложността на задачата да бъде намерен истинският, понятен и близък до съзнанието на българския народ образ на неговия велик син. Иван Лазаров разбира, че трябва преди всичко да се стреми да изрази духовната сила на една личност, в която като във фокус се съсредоточава жизнената енергия, копнежа за свобода и мисълта на цялата нация. Това е причината, поради която той възприема създаването на един паметник като свещенодействие. Скулпторът прониква в характера на своя герой, за да изрази индивидуалността на всяка историческа фигура, значимия принос на българските революционери и културни дейци и отношението на своите съвременници към величавото патриотично дело.
За Иван Лазаров изкуството е средството, с което може да изрази всичко онова, което искрено го вълнува, което го радва или тревожи. Затова и поставя пред себе си толкова високи цели. В своите произведения той изразява не променливата видимост, а основната форма и структура, трайната и неизменна физическа и духовна същност. Търси конструктивната простота и хомогенност на формите, отстранявайки всяка несъществена подробност, която би възпрепятствала лаконичното, но силно въздействие на творбата. Категорично надмогва диктата на натурата и създава обобщени скулптурни образи, в които съчетанието на пластическа убедителност, спонтанност на израза и силата на психологическото въздействие се превръщат в художествен език, изразяващ в най-висока степен личните му житейски и творчески позиции.
Иван Лазаров създава свой стил в нашата скулптура, строго индивидуален и ясно различим от всичко останало в пластиката не само на неговото време, но и днес. Този стил е следствие не на самоцелна естетика; той е резултат от последователно търсене на най-подходящата форма, която да изрази живота на българина. Резултат от разбирането, че в художественото произведение хората виждат отразен своя духовен живот, своя смътно осъзнаван и бленуван идеал. И колкото повече художникът намира допирните точки на своя собствен живот с този на сънародниците си, толкова неговата творба има по-голяма стойност. Затова произведенията на Иван Лазаров притежават спокойния и уверен ритъм, който звучи в българските народни песни. В този дух са и думите на самия скулптор :"Понякога съм слушал да казват, че моето изкуство е грубо, че няма в него финес, който у нас са свикнали да смятат като качество на пластическите изкуства. Право е, че моята форма е груба. Но тя е такава, защото се е родила върху нашия чернозем, а не върху чужди, далечни вече книжни канони на класическото изкуство. Реалният образ, колкото и да е груб, е по-силно въздействуващ и по-подходящ да носи едно конкретно състояние. Този образ аз предпочитам и може би това характеризира моето творчество. Защото истинското изкуство говори на един вечен и наистина разбираем език."

Николай Бошев


Николай Бошев е изкуствовед, научен стърудник в Института по изкуствознание към БАН.
50 години
от смъртта на Иван Лазаров