Крехко стабилизиране
Юбилейният 25-и фестивал на българското игрално кино "Златна роза" (18 - 24 октомври) мина по-делово от нагласите, по-дълго от възможностите, по-ведро от прогнозите. За случването му Националният филмов център премина през танталови мъки, но - като изключим хаотично-вялото откриване и нескопосаното модераторство на непозната хубавица - храбрите организатори би трябвало да се чувстват удовлетворени. Фестивалът се случи. Дефинитивно разнопосочната ни филмова общност, през последните години и принудително разфасована, се посъбра и дори се консолидира донякъде - в гледането на филми, в обсъждането им, в отношението към Закона за киното, в трапезния хъс... Хърбаво или атлетично, вулгарно или поетично, откривателско или вторично, многострадалното ни кино изплиска на екрана страданията, заниманията, уменията, комплексите и претенциите на своите автори, обърнати предимно към долнопробната ни действителност. Загрижено вторачени в променливото му състояние, неусетно игнорирахме слънцето и морето. И бързам да призная - без съжаление. Защото въпреки вайканията и оплакванията, "Златна роза" показа "варненския пациент" в по-добра форма.
Освен мутри, примати и блондинки, на фестивалния екран се явиха и корави потомки на Талевата Султана, и омайно-мъдри деца, и нашенски посестрими на Амели Пулен, и юнаци, търсещи реализация отвъд патлаците, и верско благородство, и разни вариации на Ромео и Жулиета, и поколенски конвулсии срещу българската безпътица на прехода... И още - къде по-здраво, къде по-хлабаво, киното ни сякаш се връща към простата човешка история, превърнала се в най-страшния дефицит от последните десет години. Поне за мен крехкото успокоение за комуникативното пробуждане на българския игрален филм дойде от негледаните до фестивала заглавия (с изключение на "Опашката на дявола" на Димитър Петков): "Госпожа Динозавър" на Анри Кулев по сценарий на Рада Москова (Кулев филм продукция, "Бояна филм", БНТ, с подкрепата на НФЦ ), "Подгряване на вчерашния обед" на Костадин Бонев по романа на македонския писател Миле Неделковски ("Гала филм, "Дигитпроб" - Скопие и БНТ, с подкрепата на НФЦ, Министерството на културата на Македония и Бояна филм), "Емигранти" на Ивайло Христов и Людмил Тодоров (Пастор - Митко Тодоров, Нафтекс България Холдинг и БНТ, с подкрепата на НФЦ), "Лист отбрулен" на Светослав Овчаров (БНТ), "Рапсодия в бяло" на Теди Москов (БНТ, Дарик радио, Арт фест, Бояна филм)... Публиката ги прие ласкаво. Нито един от тях не е изключителен, но до един са симпатични с категоричността на авторите си да разкажат мерзкото ни време от ракурс, различен от доминиращата през последните две години вулгарност. Дори само разпосочността на заниманията в тези филми е индикатор за някаква промяна, въпреки че лелеяната хомогенност в езика на българския игрален филм е все още утопия.
И тъй като a priori поставих юбилейната "Златна роза" в контекста на собствената й история (вж. "Култура", бр. 36 от 2002), ще се опитам да продължа заниманието, извеждайки формулата на фестивала през прецедентите.

За първи път от 1990 насам имахме 26 заглавия (9 на 35 мм и 17 на други носители), всичките произведени с помощта на Българската национална телевизия. Продукцията, внушителна за финансовия ступор на киното ни, даде възможност да се анализира по-задълбочено неговото естетическо състояние.
За първи път, откакто се проведе реформата в киното, открито се постави въпросът за необходимостта от контрол върху производствения процес на одобрените от комисиите филмови проекти, т.е. за реставрация/трансформация на едновремешните художествени съвети и редактори. Това се случи по време на кръглата маса "Съвременният български игрален филм - драматургия и комуникативност" (инициатива на списание "Кино" и "Про Хелвеция").
За първи път след 1980, откакто фестивалът се организира съвместно с БНТ, филмите на 35 мм и на други носители се състезаваха за една "Златна роза" (при това с деформирано изображение на телевизионните продукти заради техниката)! Решението може и да е финансово логично, ала е морално и естетически некоректно - все едно с един аршин да се мерят лъв и котка.
За първи път от много време бяхме свидетели на 6 1/2 дебюта (Ивайло Христов, Костадин Бонев, Теди Москов, Александър Морфов, Веселин Тамахкяров с "Каталии", Магърдич Халваджиян с "Печалбата", Любомир Младенов с "Въпрос или желание").
За първи път гледахме екранизация по произведение на македонския писател Миле Неделковски - "Подгряване на вчерашния обед". Игралният прощъпалник на Костадин Бонев е закономерно следствие от експериментите му в документалното кино с микса между факт и фикция върху терена на историята. Така че едва ли някой се е изненадал от захващането му с темата за страдалчествата на македонката Катерина, разпъвана между българската си идентичност и великосръбския шовинизъм. Конструиран в три времеви пласта (и с три актриси), филмът анализира формите на насилието чрез спомените за един съсипан живот на Балканите - героинята го изповядва пред тв-екип, който снима филм за нея, след като е решила да проговори след 40 години мълчание. Покъртителната (до метафизичност) драматургия е здравият фундамент на "Подгряването...", където епохите се сменят чрез лаконични детайли, а колоритът в изображението на Константин Занков препраща към документалния им филм с Костадин Бонев "Ловци на сънища" (1991), посветен на вълшебните балкански наивисти. Режисьорът демонстрира респектиращ усет за изграждане на атмосфера (художник Георги Тодоров-Жози) и работа с актьорите (невероятна хомогенност в драматичното трио Светлана Янчева-Биляна Казакова-Мария Мазнева, потресна Снежина Петрова, невиждано органичен Галин Стоев, патриархален Руси Чанев), ала не се е спасил от хроничната за киното ни обстоятелственост на разказа. Разбира се, щеше да е по-добре, ако "Подгряване на вчерашния обед" се бе появил в началото на 90-те, но е цяло геройство за продуцентите и екипа, че все пак го имаме.
За първи път (след "Дневникът на един луд" на Мариус Куркински през 1986) зала 1 на Фестивалния и конгресен център бе претъпкана от публика с билети за български игрален филм - "Рапсодия в бяло". Дебютът на Теди Москов бе приет еуфорично от зрителите и различно - от критиката. Из "Рапсодия в бяло" се замерят безумно талантливи хрумки, реверанси към нямото кино, автоцитати, актьорски попадения, бурлескни ходове, а Мая Новоселска е невероятна (както обикновено). Някой мило подхвърли, че Теди е направил филм-обяснение в любов на жена си и това стига. На самия Москов може и да му стига, както и на първата му (варненска) публика - радостните реакции бяха по-скоро проекции на любовта към неговия театър и тв-шоуто "Улицата". Но и най-железните сантиментални стереотипи не могат да запълнят липсващия монтаж в кинодебюта му. В крайна сметка по-важно ми се струва, че след като експлицираше от години любовта си към киното на сцената, Теди Москов нахлу в него, яхнал какофонията на своя могъщ талант.
За първи път Коста Цонев, в ролята на зам.-председател на парламентарната комисия по култура, прочете приветствие до колегите си.
За първи път "мутренската естетика" ескалира на екрана с цялата гейзерност на едноизмерната ненавист ("Огледалото на дявола" на Николай Волев, "Ярост" на Илиян Симеонов, "Наблюдателя" на Ивайло Джамбазов, "Каталии", "Асистентът" на Илия Костов, "Печалбата", "Пътуване до морето" на Станислав Дончев...).
За първи път "мутренската естетика" предизвика залпове смях в своеобразната бурлеска на Михаил Мелтев "Търси се екстрасенс" (непонятно е защо Канал 1 все още не излъчва този филм) и донякъде в "Печалбата".
За първи път, откакто "мутренската естетика" обсеби българския игрален филм, бяхме облъчени с позитивно послание от "детски филм" - "Госпожа Динозавър" на Анри Кулев по сценарий на Рада Москова. Гениалният аниматор, известен и с пословичния си черен хумор, отново ни изненада - този път чрез срещата си с "детското" кино на Рада Москова. Овладян в минорния формат на "фамилния филм", "Госпожа Динозавър" приласкава с атмосферата на светла мистика. И приказните деца (София Каменарова и Мадлен Урс Зурбек), и възрастните актьори, и процепите анимация, и палавата хартиена фауна на Руси Дундаков, и изящната "картинка" на Светла Ганева са организирани от Анри Кулев като тайнствена хралупа на добротата. На някои посланието на филма може и да изглежда инфантилно, но "Госпожа Динозавър" недвусмислено зарежда с позитивна енергия.
За първи път български автори въведоха чуждия поглед към родния ни абсурд: немски в "Хълмът на боровинките" и френски в "Посетени от Господ" на Петър Попзлатев по сценарий на Станислав Стратиев. Гуляйджийската еуфорика на Морфов препраща към по-добри екземпляри на екранния балкански хедонизъм, но е забавен с избора си на маскарадната поетика и елиминирането на монтажа. Затова пък българо-френската продукция на Попзлатев се вписва в днешните европейски стандарти за арт кино - отчетливо метафорична, ексцентрична и енигматична.
За първи път в "Лист отбрулен" хладнокръвният изследовател на историята Светослав Овчаров направи остър завой към минираното поле на копнежа. И не катастрофира, за разлика от младите си герои (Иван Бърнев и Весела Казакова). В опита си да представи полифонията на българското живеене днес той избира за проводник на Доброто "ментално изостанало" турче, пожертвало се заради своята любима българка (ако той загине, тя ще проговори). Въпреки симпатията ми към притчовостта на разказа, невероятните актьори и алегоричната визия на Огнян Калайджиев, разиграването на темата за етно-религиозната толерантност чрез алтернативните роми ми изглежда привнесено. За първи път киното ни се протегна към компютърните възможности на виртуалната реалност в "Сънища - Game Over" на Аспарух Николов и "Колобър" на Сотир Гелев.
За първи път в историята на киното имахме шанса да видим наведнъж две талантливи дебютантки-близначки: Биляна Казакова ("Подгряване на вчерашния обед") и Весела Казакова ("Лист отбрулен").
За първи път видяхме Самуел Финци в четири филма накуп ("Хълмът на боровинките", "Опашката на дявола", "Посетени от Господ", "Рапсодия в бяло") - неизменно фантастичен и различен. (Единствено журито остана сляпо за тази очевадност.)
За първи път видяхме и Светлана Янчева в четири филма накуп ("Подгряване на вчерашния обед", "Посетени от Господ", "Съдбата като плъх" на Иван Павлов по сценарий на Константин Павлов, "Рапсодия в бяло") - прекрасна и в главните роли, и в епизодичните.
За първи път Пламен Масларов показа във Варна три изящни (и полезни) тв-интерпретации по неизвестни произведения на наши класици, обединени в проекта "Слово за ползата от четенето". Личният ми фаворит е "Пролетна измама" по Елин Пелин, където природа, духовност и мераци си играят със селския поп и чудното му конче Лука. След "Съдията" и "Зелените поля" Масларов отново въвежда коня като ексцентрично-трогателен герой.
За първи път Светла Ганева присъства не само с два филма, а и с две полюсни визии: неудържимо живописна а ла Вермеер в "Съдбата като плъх" и прозрачно лирична в "Госпожа Динозавър".
За първи път след дебюта на Людмил Тодоров "Бягащи кучета" (1988) неговите герои-аутсайдери са действени - опитват се да надхитрят мафията, ала тя ги отхвърля и им остава единственият шанс да са емигранти в родината. Посланието е наистина трагично, ала почтено. Освен това, в "Емигранти" лицата им са най-сетне подмладени - тройката Деян Донков-Валери Йорданов-Иван Радоев спечели френетични овации и награда.
За първи път видях актьор-звезда в ролята на респектиращо скромен и дисциплиниран фестивалец - Зуека (добродушно-мълчаливото му присъствие на "Златна роза" затвърди симпатиите към героя му от "Асистентът"). За първи път, откакто ходя на "Златна роза", на фестивала доминираше думата "стабилност". Тя се превърна в своеобразна парола на юбилейното издание. Тоест, разполагаме с няколко сериозни, културни и любопитни филма ("Опашката на дявола", "Емигранти", "Подгряване на вчерашния обед", "Госпожа Динозавър", "Съдбата като плъх", "Посетени от Господ"...), чиито отделни компоненти (преди всичко визия, актьорско присъствие и музика) са на изключително високо равнище, ала все още липсва Филмът. В повечето случаи или драматургията е рехава, или режисурата се нагърбва с непосилността да изкаже възгледите си за света чрез тотално авторство, независимо дали е автентично или вторично. И не желае да приеме, че по света, където българското кино все още сънува да види и себе си, сценарият се пише от екипи, режисьорските функции все повече се редуцират за сметка на продуцентските (подобно на Холивуд), а филмовите проекти се продават предварително.
За първи път студентските филми на НАТФИЗ бяха по-любопитни от тези на НБУ.
За първи път нямах свой фаворит за "Златна роза".

Геновева Димитрова



Златна роза 2002

Награди

Златна роза за цялостно творчество - Зако Хеския

Жури в състав: Александър Грозев (председател), Мариана Евстатиева, Иглика Трифонова, Георги Стоянов и Владимир Ганев присъди следните награди:
Златна роза - Емигранти, сц. Людмил Тодоров, реж. Людмил Тодоров и Ивайло Христов
Специална награда на журито - Подгряване на вчерашния обед, реж. Костадин Бонев, оп. Константин Занков, продуценти "Гала филм", "Дигитпроп" - Скопие и БНТ
Награда за сценарий - Миле Неделковски за "Подгряване на вчерашния обед"
Награда за режисура - Димитър Петков за "Опашката на дявола"
Награда за операторско майсторство - Емил Христов за "Оледалото на дявола" (реж. Николай Волев) и "Ярост" (реж. Илиян Симеонов)
Награда за музика - Божидар Петков за "Лист отбрулен" (реж. Светослав Овчаров) и "Съдбата като плъх" (реж. Иван Павлов)
Награда за женска роля - Светлана Янчева за "Подгряване на вчерашния обед" Награда за мъжка роля - Деян Донков, Валери Йорданов и Иван Радоев за "Емигранти"
Награда за дебют - Александър Морфов за "Хълмът на боровинките"
Специалната награда на БНТ - Госпожа Динозавър, реж. Анри Кулев
Награда на филмовата критика - Опашката на дявола
Награда за режисьорски дебют Въло Радев - Костадин Бонев
Награда за актьорски дебют Невена Коканова - Биляна Казакова и Весела Казакова
Награда на Кодак - Светла Ганева за "Госпожа Динозавър"
Награда на Съюза на българските филмови дейци - Съдбата като плъх