Отворената порта на разказа:
Майстори


През 1998 г., когато Пламен Марков показа "Зидарите и попа" (ДТ-Сливен), бях нарекла текста си за спектакъла "Отворената порта на разказа", защото той имплицитно съдържаше възможност за поява на множество други разкази за българската културна идентичност. Тогава спектакълът беше по П. Ю. Тодоров, Софроний Врачански, поп Минчо Кънчев и др. Връщам се към него, защото режисьорът действително отвори "портата на разказа", на сценичното си "изследване" не само към канонизирани български текстове, но и към по-малко, дори съвсем неизвестни. Имам предвид спектакъла му "Попове и вещици" (Театър "София"), чиято първа част вече бе показана. Тук не той ще бъде предмет на разсъждения, защото все още се очаква появата на втората част. Най-общото описание на режисьорския проект беше нужно, за да стане ясно мястото на спектакъла му "Майстори". Тук той ще бъде коментиран единствено от гледна точка на описания по-горе проект.
РачоСтояновите "Майстори" Пламен Марков разполага в позната от споменатите му спектакли сюжетна матрица: как вижда себе си българското възрожденско общество (представено чрез селото или града) и как го вижда чужденецът. В "Зидарите и попа" Попчето и Даскала разказваха пред чужденеца историята на селото "България". Мъжката и женската компания навързваха своите разкази в общ. Един от тях представляваше този на ПеткоТодоровите пиеси. По подобен начин би могъл да се разглежда и "Майстори" - като един от разказите за българската културна идентичност. В него присъстват същите две групи, представители на обществото - мъжката и женската. По същия начин "Майстори" на Рачо Стоянов се показва като история, чрез която могат да бъдат съпоставени двете гледни точки: на българина и чужденеца. В този смисъл пиесата е "вградена" в друг разказ. Тя не е единствено драматургичната цялост, която се интерпретира от режисьора, а е преструктурирана от гледна точка на конкретно интерпретативно намерение. Извадена е от логичното й разполагане в сценичната традиция на митологизирания, канонизиран тематичен профил за "майсторството и любовта" и е използвана като материал в търсенето на отговор на въпроса, който може най-общо да формулираме така: "Какви сме?".
Семейството на Найден и Милкана в началото е показано като "представително" за малкото общество на възрожденското село. Найден е безспорният авторитет. Животът тече по Вазовски трогателно: тлаки и задявки, моми и момци, "творчески спорове" в задругата на майсторите-резбари. Докато не се появи Живко. Той влиза в тази история като чужденец. Съвсем да не остане съмнение за това, режисьорът му изпраща и носачи на даровете - две американчета. Така става ясно, че ще се проследява не толкова познатият конфликт между двамата майстори, колкото отношението им към живота тук. Въведен е паралелен разказ - за младите. Между раздялата на Милкана и Живко са минали двадесет години. Тя има син. Тази допълнителна танцово представена фабула е въведена, за да покаже цикличността, повторяемостта на основната, но тя твърде (ненужно) отежнява цялостната структура на спектакъла и разсейва концентрацията на вниманието върху основното: двата типа реакции към ценностите в местния живот. Накратко, може да се каже, че пиесата на Рачо Стоянов е епизирана и разгърната в серия епизоди - сценографията "отваря екрани" в тази серия. Двете страни естествено преживяват срещата си враждебно. Във фолклорното съзнание Живко е пресилено "вампиризиран". Либертизмът му (на фона на традиционния морал) и неговите упреци към Найден, че дълбае с длетото, както го е правил дядо му, разрушават Найден. В този смисъл, образът на Найден е по-сложният и Атанас Атанасов авторски му придава точност и плътност в нюансите на преживяването, сложност в представянето на драматичния конфликт. По-прозрачен и непротиворечив е този на Живко (Владимир Пенев), дори излишно визуално експлициран като Батман. Но в общото епическо описание на живота не бива да се очаква изключителна драматическа (драматургична) задълбоченост на конфликтите и образите, тъй като водещо остава все пак намерението за показване на двете позиции.
И този път разказът е оставен отворен. Двата типа поведения не се пресичат. Малкото българско общество, въпреки преживяната драматична история (да си представим как я е описала местната преса, например), си остава все така затворено, а идващият отвън отказва да разбере логиката на живота тук.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Майстори от Рачо Стоянов. Постановка - Пламен Марков, сценография - Мира Каланова, музика - Румен Цонев, хореография - Дария Колева. Участват: Атанас Атанасов (Найден), Йорданка Стефанова (Милкана), Владимир Пенев (Живко), Тодор Близнаков, Михаил Илийков, Лидия Гяурова, Любомир Василев, Стефан Гуев, Петко Апостолов, Ганчо Попов, Елена Страшимирова, Мария Николова и студентите от НАТФИЗ Юлиян Малинов, Гергана Данданова, Тигран Торосян, Мартин Каров, Кирил Бояджиев, Елизабета Стефановска, Лора Мутишева, Десислава Малчева, Калин Ангелов и Георги Георгиев. Копродукция на ДТ-Сливен и НДТ "Сълза и смях". Премиера в София - 14 октомври 2002 г.