Супермаркет на луксозната класа
Залцбург 2002
99 поне са причините, които обясняват задоволството на по-улегналите, тачещи традициите и най-вече заможни жители на град Залцбург от тазгодишния летен музикален фестивал. Шефове на грамофонни фирми и импресарии, производители на шампанско, продавачи на фракове, кожи и парфюми, съдържатели на хотели - всички, които смятат себе си за достатъчно представителни и платежоспособни се идентифицират с новото издание на фестивала, който според преценките на критиката се завръща към добрите стари времена на Херберт фон Караян. Под заглавие "Златни времена в Залцбург" един от местните вестници отбелязва не без радостна нотка: "Толкова много царски величия и капитани на търговията от цяла Европа отдавна не са наблюдавани да дефилират пред голямата фестивална оперна зала." Много повече в пресата са обаче нотките на тревога: "Докато богатата клиентела е превъзходно обслужена с мазен звук, парализираща рутина и фалшив патос, фестивалът поставя сам себе си под въпрос" - пише Петер Шнеебергер ("Nachrichtenmagazin", 29 август) по повод Вердиевия Реквием, дирижиран от Рикардо Мути, както и очевидно недотам блестящите фестивални изяви на Хосе Карерас и Пласидо Доминго.
Онова, което липсва, е новото, младостта, изненадата. Няма провокация, няма тръпка.
Жерар Мортие - виновникът според някои културтрегери на всички досегашни провокации и скандали в Залцбург, също го няма.
Достойнствата на неудобните фигури се усеща тогава, когато ги няма, за да будят духовете.
Интендант на Залцбургския фестивал в течение на повече от десет години, човек с нюх към новото, към неоткритото, към събитията, които правят изкуството, и - което не е без значение - политически ангажиран, Мортие напуска Залцбург, когато на политическата сцена се явява Йорг Хайдер. Неговата радикална културна политика, свързана с търсенето на нови или малко познати произведения, даваща път на младите, още недостатъчно утвърдени в света таланти, поставяща на централно място режисьорския театър, новата и най-нова музика, направи епоха в историята на Залцбургския фестивал. Култивираното по времето на Караян преклонение пред звездите, рутинираният блясък и кичът на оперната сцена започнаха да се топят като лед.
С това обаче се посегна върху самата същност и нравите на оперната публика, която се оказа доста чувствителна към необичайната насока на фестивала. Проблемът получава и политическа окраска, тъй като в основата на залцбургската публика стои политическият и икономически елит и най-вече спонсорите, от които зависи съществуването на фестивала. Фронтовете се очертават все по-ясно, споровете са все по-ожесточени. Дълго време Мортие се опитваше да си играе с огъня и в края на краищата не издържа натиска на културно-политическата конюнктура. Междувременно пред него се открива друго, не по-малко привлекателно и перспективно поприще в Германия като основател на първото по рода си Триенале на културата в Рурска област, което се провежда в началото на есента. (Заедно с това той поема и поста интендант на Парижката опера от 2004.)
Мястото на Мортие в Залцбург се заема от друга, далеч по-сговорчива и склонна към компромиси фигура - хамбургския композитор Петер Ружичка, шеф също и на Мюнхенското биенале за нова опера, създадено от Ханс Вернер Хенце. Следвайки очевидно добрите съвети на познаващите ситуацията, той веднага привлича местната представителност с програмата си за възстановяване на утвърдените традиции на фестивала. Конфронтациите, възникнали по времето на Мортие, с всевластните преди "звезди" - било то певци или диригенти, сега са премахнати. Старите привърженици на Караян и съответно врагове на Мортие, както и всички онези, за които режисьорският театър е носител единствено на неприятни изненади, възпрепятстващ насладата от чистото пеене, се връщат отново във фестивалната зала. Редица представления са изцяло разпродадени, касите на фестивала са пълни, прирастът на (скъпите) билети нараства с 20%. Възвръщането към добрите стари традиции се извършва според мотото: всичко, с което Залцбург може да се гордее, трябва отново да намери мястото си на фестивалната сцена. Естествено, че в родината на Моцарт - Господът и ангелът на града - трябва да звучи преди всичко неговата музика. (Страхувам се, че прочутите шоколадови изделия с лика на детето-чудо, примамващи окото от всяка витрина, биха приседнали в гърлото на някои негови почитатели, ако знаеха как той е описвал задушаващата го еснафска атмосфера на красивия алпийски град.) До 2006 година е запланувано да се поставят наново всички негови опери. Очевидно играните от времето на Мортие постановки на такива имена в модерния оперен театър, като Кристоф Марталер ("Сватбата на Фигаро", дир. Силвиан Кемберлинг, 2001), Ханс Нойенфелс ("Cosi fan tuttе", дир. Лотар Загросеk, 2000), Лука Ронкони ("Дон Жуан", дир. Лорин Мазел, 1999), Ахим Фрайер ("Вълшебната флейта", дир. Кристоф фон Донайи, 1999) оскверняват според залцбургчани духа на композитора). Поставената това лято "Дон Жуан" от залцбургския режисьор Мартин Кузей, съдейки по отзивите в пресата, едва ли ще да е била мерило за нивото на Залцбургския фестивал. Въпреки всичко тя заслужава внимание заради музикалното ръководство на Николаус Харнонкур, колкото и да се спори за неговите Моцартови (и изобщо по отношение на класиката) интерпретации, и участието на младата украинска певица Ана Нетребко, едно от откритията на фестивала, в ролята на Дона Ана.
Рихард Щраус - един от любимите композитори на залцбургската публика, е тясно свързан с историята на града. Неговата музика (с изключение на две-три опери, написани през първото десетилети на века) не беше по вкуса на предишния интендант поради причини от морален и естетичен характер. Тази година беше избрана неговата предпоследна опера "Любовта на Даная" (1937) по Хуго фон Хофманстал (режисьор Гюнтер Крамер, диригент Фабио Луизи, оркестъра на Саксонската Щатскапеле и хор от Дрезден). Произведението с доста проблематична драматична основа и съмнителни оптимистични внушения има малко общо с епохата, в която е създадено. Още през 1920 година - също една не по-оптимистична епоха, когато Хофманстал създава своята пиеса ("светла митология в три действия", както я определя либретистът на операта Йозеф Грегор), писателят призовава да се пишат митологични опери, имайки предвид прокламираната и по-късно по времето на Хитлер "германска античност". "Да се поставя точно това произведение днес в Залцбург означава да приемаме регресивния късен Щраус", пише "Тагесшпигел" (21 август 2002). Друга линия, застъпена от новото ръководство на фестивала, е поставянето на произведения на композитори, емигрирали по времето на Хитлер - такива като Александър фон Цемлински, Ерих Корнголд, Франц Шрекер. През 1938 г., когато диригентът Фон Цемлински емигрира в Америка, той носи със себе си незавършената партитура на своята осма опера "Крал Кандалус" (творба, написана по пиесата с античен сюжет на Андре Жид) с надеждата това произведение да намери своето признание в новата му родина. За съжаление, както често се случва, това не става приживе, а едва 60 години след смъртта на композитора. В Залцбург тази късноромантична творба бива осъществена от диригента Кент Нагано с режисурата на известната още от времената на ГДР ученичка и последователка на Хари Купфер Кристине Милиц.
Онова, което липсваше на оперните меломани по времето на Мортие, е "кулинарната" (Брехт) оперна сцена, богата на зрелищност и сценични ефекти. Това беше изцяло компенсирано в помпозната, гигантоманска постановка на "Турандот" от Пучини с нов финал, написан от Берио. Операта е реализирана от Дейвид Поунтней, известен с ефектните си спектакли под открито небе на фестивала в Брегенц. Очевидно режисьорът е имал предвид Боденското езеро, когато е организирал пространството на голямата фестивална зала, неоставяйки нито едно малко ъгълче в нея незапълнено от сценична бутафория и пускайки в ход цялата модерна машинария на сценичната техника. Сценографията (Йохан Енгелс) се разполага като триетажна композиция, по която се движат 400-те участници в спектакъла (толкова са костюмите на художничката Мари-Жан Лека). На това съответства и масивната недиференцирана звучност на оркестъра (диригент Валерий Гергиев). Рязко негативните оценки на международната преса отбелязват ненужното изхвърляне на огромно количество финансови средства за едно шоу в холивудски маниер. Дори и ако отбелязаният в програмата меценат Алберто Вилар, както твърдят злите езици, сам си е поръчал тази постановка. Тук вече се поставя въпросът - докъде може да стигне границата на направените компромиси? Залцбургският фестивал губи престижа си, констатира се същата рутина, както и в повечето оперни театри, с тази разлика само, че тук се ангажират най-скъпо платени изпълнители и че цените на билетите съответно са различни.
Очевидно нещата са станали твърде сложни, за да бъдат овладяни от една или друга фигура, поемаща върху себе си ръководството на такъв голям фестивал. Колкото и скептични да са гласовете на критиката, задоволството на определени кръгове показва, че там, където владеят парите, където изкуството е за продан, действат други закони. И то безотказно: музиката тук се сервира като в луксозен ресторант и всеки консумира онова, което му харесва. В този смисъл новата постановка на "Турандот" или пък Вагнеровият гала-концерт с оркестъра на Метрополитън Опера под диригентството на Джеймс Ливайн са точно онова, от което залцбургската публика се нуждае. В глобализираното медийно пространство представите за ценностите на изкуството и човешката култура започват да се размиват. Никой не може да забрани на някого - бил той поп-певец или продавач на оръжие, да се покаже в Залцбург, отбелязва един от вестниците.

Мария Костакева

Д-р Мария Костакева е специалист в областта на съвременната музика и оперния театър. От 1990 година живее в Германия и преподава в различни немски университети - Бохум, Хамбург, Академия по изкуствата - Дюселдорф. През 1994-95 получава стипендия от фондацията "Паул Захер" в Базел, където подготвя книгата си "Въображаемият жанр. За музикално-театралното творчество на Георги Лигети" (Франкфурт-Берн, 1996). Автор е също на монография, посветена на Алфред Шнитке ("Късният стил на Алфред Шнитке. 1985-1998.". Участва в международни конгреси, има редица публикации в европейски специализирани издания.