10 ноември 1989 -
през пресата на Пресата

10 ноември 1990

Пак за Обкръжението и неговия Живков от Георги Асьов, в. "Демокрация":
"Една година след "голямата промяна" миналата есен може да се каже с пълна сигурност: преврат не е имало, а оставката на Живков е била напълно доброволна, без това да носи никакъв риск за когото и да било от неговото обкръжение. (...) Както сочи Джагаров, а и не само той, човекът, който, според Живков, е "мислел по новому" и е "умеел да реагира по новому", е Александър Лилов. На "прощално кафе" с Джагаров, Балевски и Пантелей Зарев сутринта на 9 ноември, преди да си подаде оставката пред Политбюро, диктаторът казал по адрес на г-н Лилов приблизително следното: "Аз съм го създал. Аз съм го издигнал и утвърждавал. Незаслужено го обидихме. Ще му се извиним."

Промяна или смяна от Диана Дамянова, в. "Труд":
"Дали не видяхме още от началото, че събраните в опозиционния съюз сили и хора са твърде различни и че именно поради своите различия те много трудно ще постигнат своите решения и цели. Мисля, че разбрахме. Но не само мощта и властта на управляващата партия тогава не оставяха друг изход. Логиката формира двата големи блока на принципа "промяна" срещу "смяна". Ръководени от свои вери и убеждения, едните смятаха, че от страшната криза може да се излезе с постепенни и контролирани промени. Ръководени от своята логика, другите разбираха, че самата основа, върху която лежи обществото ни, е абсурдна и тя трябва да бъде сменена."

10 ноември 1994 - 5-годишният юбилей

Трябва да участваме в демокрацията, като гласуваме - импровизиран разговор с Н. В. цар Симеон II на Рафаел Алварадо, кореспондент на "ABC" за България, специално за в. "Демокрация":
"- Ваше Величество, за някои 10 ноември бе резултат от една мъжествена постъпка, други го окачествиха като дворцов преврат, а трети го определиха като опит за перестройка по съветски образец. Каква беше първата Ви реакция тогава?
- Откровено казано, най-първата ми реакция беше, че просто не можех да повярвам. Изчаках да видя дали има потвърждение, а след туй, бих казал, че ме обзе чувството на надежда. Изведнъж една надежда.
- Пет години изминаха оттогава. Каква равносметка правите днес, Ваше Величество? Използвахте думата "надежда", оправдава ли се днес тази надежда?
- О, да! На всяка цена. Но като любител историк или като човек, който вярва много в историята, мога да кажа, че пет години е съвсем нищожен, къс период. В това отношение не може да се очаква много, ако помислим какво са пет години за едно хилядолетие. Но в живота на един човек пет години са вече доста. Отгоре на туй в днешния ден всичко върви по-ускорено, може би и ние сме по-нетърпеливи. Може би сега, след пет години, има разочарование, което също е логично според мене. Но не е катастрофа, че има хора разочаровани, защото пък може би си правиха илюзии, които не бяха реалистични. Тъй че трябва да се гледа трезво на нещата."

Тази дата вече би трябвало да обединява от Петър Младенов, в. "Дума":
"Реално стои и въпросът кои бяха вътрешните сили, довели до 10 ноември. Отговорът е еднозначен - това са широките обществени слоеве, по същество целият народ. Спомнете си само всенародното ликуване вечерта след съобщението за пленума. Тогава комунисти, земеделци, безпартийни, дисиденти, интелектуалци, работници, селяни празнуваха заедно. Всички в България смятаха решенията на току-що приключилия пленум на ЦК на БКП за своя победа. И мисля, че с пълно право, тъй като заслугата за тези промени беше на всички. В тогавашните условия единствената сила, която безкръвно можеше да извърши промените, беше Българската комунистическа партия. И добре е, че тя се оказа на висотата на своята историческа отговорност."

Да дадем нов шанс на промяната от Андрей Луканов, в. "Дума":
"Преди всичко не бива да забравяме, че крахът на тоталитарния режим в България не е изолирано явление, а част от всеобщото сгромолясване на неосталинизма като политическа доктрина и обществена практика. Тази система не можеше да оцелее не поради диверсията на империализма - тя разполагаше с предостатъчно средства за защита от външна намеса, а поради собствената си деградация и изчерпването на потенциала и вътрешните импулси за саморазвитие.
(...) Реалният ход на нещата през изтеклите пет годиниш не оправда стремежите и надеждите на българите не защото промените бяха неоправдани или ненавременни, а защото нашият обществен живот беше насочен съзнателно и злонамерено по нанадолнището на противопоставянето и безсмисленото разрушение. Знае се кои го направиха и какви интереси мотивираха действията им. Към своите капитални грехове пред българския народ от миналото десницата добави още един - тя провали възможностите за национално съгласие и обединение, постави кастовите си интереси над националните и се погаври с обществените очаквания за действителни и позитивни промени в живота на нацията и на всеки гражданин."

10 ноември 1995

Шест години пъдим комунизма, пет години ни го връщат от Ася Грънчарова, в. "Демокрация":
"Към края на 1989 първият партиен и държавен ръководител ненадейно се появи на телевизионните ни екрани с оглупяла физиономия и отворена уста. Досадникът, който ни беше управлявал с правешко дебелоочие 34 години, не можеше да повярва, че е принуден да сдаде властта на още по-нагли и изтънчени в интригите партийни кариеристи. Оттогава преживяхме дни и нощи на възторзи, илюзии, разочарования и нови надежди. По ръкавиците ни още има восък от свещите, с които озарявахме площадите. Хванахме фарингити, синузити и получихме разширени вени от митинги.
Пресипнахме да убеждаваме колебаещите се, скучаещите и апатичните, че си струва да се включат в изриването на комунизма от тая хубава земя. Шест години се мъчим да пропъдим отвратителния призрак, който, бродейки из Европа, предпочете да се настани в нашата част от нея. Ние го гоним, той ни се хили насреща с безочливите сурати на Сендов, Луканов, Лилов, Ананиева, Премянов, Виденов и пр. Персонажи от среднощни кошмари. Само десет месеца през 1992 живяхме с чувство, че сме успели да натирим призрака, но той се завърна по-противен от всякога."

10 ноември 1997

Породата на пазещите се от Велислава Дърева, коментар към публикацията "Кой какъв беше на 10 ноември 1989?", в. "Дума":
"Големите пропадания са най-вече в годините 1988-1989. Времето, когато едни съвсем други хора фигурираха в едни съвсем други списъци: на Русенския комитет, на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, на "Екогласност". И понеже много от имената се повтаряха, историците след време ще установят, че неформалите, наречени по-късно дисиденти, са не повече от 300-400 души. Достатъчен повод да бъдат хокани, че били тъй малобройни... Хокащите, разбира се, не принадлежат към тези 300-400 души. И съвсем не принадлежат към реформаторите, наречени по-късно перестройкаджии с отчетливо ругателна интонация.
Представете си, че днес сме 10 ноември 1989 година. Колко от имената в този списък ви говорят нещо? Колко от имената в този списък имат нещо общо с промяната на 10 ноември? Какво ще остане от тях, ако махнем днешните им постове, изписани в скобичките? Нищо. С твърде малко изключения. И по-точно - ще остане колективният образ на една силно разпространена порода по българските земи. Породата на пазещите се. Породата на оцеляващите. Във всяко време. При всяка власт. Тази порода обича властта. И ако не е в нея, предпочита да не я дразни. Камо ли да я събаря. По-здравословно е да я легитимира. И да съучаства. Резките движения са противопоказни за оцеляването. Тази порода най-обича някой друг да направи революция, някой друг да промени подредбата на обществото - подредба, изглеждаща тъй непроменяема и вековечна. Изобщо породата най-обича някой друг да свърши "мръсната работа". Та после да обвини този някой друг колко е "мръсен" и колко са "мръсни" ръцете му. И душата му колко е "мръсна"... Пазещите се никога не мърдат и малкото си пръстенце. Те мразят да се ангажират. Те винаги идват после. Постфактум. Така изглеждат чисти. И дори непорочни. И даже далновидни. Те притежават най-могъщия талант - таланта на безличието. И най-мощната енергия - енергията на страха."

10 ноември 1999 - 10-годишният юбилей

Още 30 години ще честваме 10 ноември от Слави Трифонов, в. "24 часа":
"Не ми харесва датата Десети ноември. Тя ознаменува смяната на един политически елит с друг политически елит. Десет години по-късно става ясно, че с нищо друго не сме се занимавали, освен с това да разграждаме БКП, повтаряйки я по места, по партии и по правителства. "Член първи" въобще не е отпаднал, само дето лидерите на различните партии, наследници на БКП-традицията, средно на две години си мерят на кого членът е по-първи. (...) Имаме право да ви се смеем на празниците! Имаме право - защото ние сме поколението, което продължава да стои в България и което ще ви плаща глупостите - на вас, които сега празнувате 10 ноември! Ще плащаме пълната и морална, и материална цена на уж-промяната. Няма да бъда дотам циничен, че да кажа - който плаща, поръчва музиката."

Перестройчиците вече се наричат реформатори от Илия Илиев, в. "Монитор":
"Навсякъде перестройчиците действаха по капитулантския модел на генералите - бивши партизани и гаранти на режима. Трошаха структурите под себе си, обслужваха създаването и укрепването на враждебните им "демократически" формации, стоварваха вините и отговорностите върху раменете на хората от по-ниските етажи. И върху дъртия гръб на благодетеля си Тодор Живков. Пред очите на повечето днешни българи преди те пак го славословеха, на 10 ноември му благодариха за големия принос, седмица по-късно го оплюха, месец след това го уредиха с арест, години наред си бърсаха ръцете с него, а накрая взеха и да го защитават. Каква мръсотия! По същия психически защитен механизъм днес ронят сълзи за съсипаната армия, ликвидираното разузнаване, негодното контраразузнаване, жалката соцпартия, унищожената икономика и т.н. Май предстои скоро да се обявят и за националисти. (...) Очевидно никой зрял, средно образован и психически нормален индивид в България няма да повярва на тези евтини басни и чисти глупости. Живков си подаде оставката на 10 ноември поради една много проста и пределно очевидна причина. Беше прочел сутринта за световната демонстрация, наречена "падане на Берлинската стена".

Преброяване на дисидентите от Иво Беров, в. "Демокрация":
"...защото естествено Митеран покани известни сред обществото хора - творци и писатели, чиито имена по съответните канали са били предадени във Франция. Знае се, че на по-известните хора им беше по-лесно да бъдат дисиденти. Тях Държавна сигурност не може да смаже от бой в някоя килия, нито пък може да ги осъди за уж криминални деяния. Могат да им цензурират някой филм или най-много да ги изключат от вече не толкова любимата им партия. Затова и тяхна нравствена длъжност беше да се обявят открито против комунистическия строй, да вдъхнат надежда на неизвестните и уязвимите, за да бъде и съпротивата срещу тоталитаризма по за пред хората. Никога поканените на сладка закуска и благи приказки с френския президент няма да узнаят с каква надежда наистина противниците на комунизма следяха тази среща. След нея интелектуалците вече нямаше какво да рискуват - имената им ставаха известни в цяла Европа, която щеше да ги защитава от всякакви преследвания на режима. Френските вестници писаха най-вече за една студентка, която иронизира Тодор Живков при срещата с Митеран. Закусчиците не стигнаха до разобличаване на комунизма и социализма. Стигнаха до гласността и преустройството, което си беше официално разрешено. Те никога няма да узнаят колко голямо бе разочарованието сред малцината антикомунисти в България.
(...) Но имената на истинските дисиденти останаха неизвестни за обществеността. Добре е, че сега, след десет години, поканените от Митеран на закуска не вдигат много шум около себе си. Но е лошо, много е лошо, че навсякъде - по вестниците, по радиото и по телевизията, сега се рекламират като дисиденти преди всичко бивши ченгета, които обясняват какво е било, кое е добро, кое е лошо, кое е нравствено и кое не. Толкова много несправедливост българската история не би трябвало да понесе."

10 ноември - априлският пленум на демокрацията от Исак Гозес, в. "Стандарт":
"И априлският пленум от 1956, и ноемврийският - 43 години по-късно, са най-обикновени преврати. Смяна не на караула, а на неговия шеф. Другите остават и се стараят да не разбутат привилегированата къщичка, в която са се сврели. (...) Другото общо между двата пленума е, че се проведоха зад дебели стени, конспиративно, с обилно хранене, върху дебели килими и са предназначени за народа. Странното е, че въпросният народ ги посреща винаги с възторг. Дори искрен. Народът все още се надява, че онези, които говорят, си вярват. Той чака новото, но все му сервират нещо старо, дори не добре забравено: демагогия, словоблудство, неприкрита алчност и кариеризъм."

10 ноември 2000

Десети ноември и десети януари - революции, поръчани отгоре и отвън от Тошо Пейков, в. "Монитор":
"Ние още не сме готови да направим оценка на 10 ноември 1989 година", заяви преди няколко дни премиерът Иван Костов. За 10 януари 1997 г. обаче същият вече се изказа: "Разбирам, че големите обществени процеси, в които ние волю или неволю сме участници, са далеч по-мащабни и неясни като причини и движещи ги сили, отколкото ги мислим". (...) Съединените щати изоставиха политическите затворници на предишния режим. Техните страдания бяха използвани за натиск върху източния блок във времената на студената война и конфронтацията, преминали под мотото "Да спазваме човешките права!". Днес Илия Минев, Григор Симов, Стефан Вълков и другите противници на комунизма гаснат в нищета и забвение. А бяха времена, когато имената на затворниците не слизаха от дневния ред на правозащитни конференции, от страниците на западните вестници и от предаванията на радиостанциите. Днес са на мода послушни конформисти, обслужвали предишния режим, кариеристи от катедрите по идеологическите дисциплини във ВУЗ, адвокати, отстранявали по нареждане на ЦК на БКП свои колеги от адвокатските колективи, средни партийни и комсомолски функционери, агенти на КГБ и ДС, преминали на "двойна езда" след вербуването им по чл. 12 от Закона за разсекретяване на архивите на "бившата" Държавна сигурност. Родена и възпитана от комунистическата партия, новата българска "политическа класа" е загрижена единствено за опазване на класовите си интереси, а не интересите на България.(...) През януари 1997 бе предизвикана втората революция на олигархията, защото целите на първата от ноември 1989 не бяха достигнати от заинтересованите елити. Кои движещи сили предизвикаха януарските събития? ВМРО, СДС или студентите? Те бяха само видимите политически артисти. Истинските отново останаха скрити. На първо място бе агентурата на метрополията, неизпълнила поставените й отвън задачи за овладяване на пазарни позиции, тръбопроводи и собственост, построена от бившия СССР. На второ място, тежката политическа и финансова криза, докарана от същата тази агентура, можеше да предизвика неконтролируем от страна на върхушката (ръководен от спонтанен народен водач) бунт на улицата. На трето място, интересите на международните финансови институции, съвпаднали с руските и с тия на българската върхушка."

Страницата състави Марин Бодаков

Нелепо е въз основа на твърдения, изразени в някои български всекидневници навръх датата 10 ноември в рамките на 13 години, да градим публичния образ на Поврата от 1989. Печално често публикуваните мнения избират фактите с оглед на актуалната политическа пропаганда, фантазми биват представяни като реално случили се събития, интерпретациите са емоционално помътени и в никакъв случай не представляват стабилна основа за вече закъсняващите историографски дебати... Днес няма приемлива за всички версия на станалото на 10 ноември 1989 и засега появата й е абсурдна...
Въпреки това най-едрите наблюдения над вестниците могат да бъдат обобщени така: медиите твърде рано оттеглят положителните си нагласи към десетоноемврийските събития. Промяната бива интерпретирана като Подмяна.
По-късно предимно десните издания забравят за своя генезис и почват да патетизират новия си фаворит - януарските събития от 1997. (Надежда Михайлова например твърди пред в. "Труд", че 10 ноември е създал очаквания, на които не е могъл да отговори - за разлика от 10 януари...)
А със завръщането на Симеон Сакскобургготски всекидневниците окончателно неглижират значимостта на събитието, отприщило през 1989 енергии, на които продължаваме да отказваме рационализация.

М.Б.


Авторът благодари за съдействието на Петър Чухов от Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий".