Смяна на шрифта
Тази снимка е правена преди три години. На нея са децата ми, изправени пред Берлинската стена. Когато видяха стената за първи път, те не разбраха предназначението й. Само за хора, които знаят за какво е служила, тя все още носи предишната си зловещост. За децата ми обаче представляваше неизвестно защо забучен насред Берлин бетонен блок, тук-таме нашарен, тук-таме изчегъртан. Точно този къс бетон, където е правена снимката, е заграден с мрежа, за да бъде опазен от туристите, искащи да отнесат у дома берлински сувенир, и от турците, които пък я разрушават, за да я продават на по-глупавите туристи, които не са се сетили сами да си вземат парченце. Турските имигранти са намерили далавера и добре припечелват от европейската история.
Когато в София дойде вестта за падането на стената, малкият ми син беше на три месеца. Доста ревливо бебе. Обвинявах се, че съм го депресирала още в утробата. Юли 1989 г. беше непоносимо горещ. Разнасях у дома три крачки напред и още толкова назад огромното си бременно туловище в очакване на признаци за раждане. И гледах телевизия. А там - и в новини, и в извънредни репортажи, и в какво ли още не се влачеха мъчителните кервани на "голямата екскурзия". Екскурзиантите изглеждаха уплашени и измъчени, но пък журналистите от екрана с жар ми обясняваха какви са гадове всъщност тия турци и като са такива, да си ходят където щат. Много плаках пред телевизора. От жал за прокудените нещастници, от ярост към "видните" журналисти, от чувството за безпомощност, че ето на, с този корем не бих могла да им помогна. Не че ако го нямаше коремът, бих, но усещането, че съм затворник на тялото си, изостряше чувствителността и увеличаваше сълзите.
Няколко седмици преди това в детската градина на големия ми син раздадоха книжки с яркочервени корици. Вътре трябваше да опишем родословното дърво на детето. "И без турски имена", бе наредила другарката. Когато синът ми се роди, въпросът с името му не се обсъждаще. Беше ясно, че ще се казва Тодор като дядо си. Тодор, добре, казах си, но като порасне и тръгне на училище, децата ще му викат Тодор Живков, ще му се подиграват, почти наум промърморих аз. "Не се притеснявай", каза свекърът ми, чието име внукът взимаше. "Когато тръгне на училище, Живков вече няма да го има." Дали защото усещаше собствената си смъртност, свекърът ми вярваше във временността на диктатора? Не знам, но тогава - през 1986 г. - аз не повярвах в тия приказки. Живков беше равно на вечност, което означаваше срам за детето ми. Кроткият и незабелязан от никого протест бе, че не попълних книгата за родословното дърво там, където не трябваше да има турски имена.
При целия този тормоз на живковия свят не оставаше нищо друго, освен да рева пред телевизора. И как това дете да не бъде стресирано още в утробата? Когато се роди, бедите не стихнаха. Оказа се, че по магазините няма памучни пелени, няма бебешки гащички, няма детски чорапки. Турците изкупиха всичко, обясняваха магазинерите. В каква ли истерия са били тия хора, дали наистина са вярвали, че им предстои бясно размножаване в новия свят или просто са си отмъщавали на злата България, оставяйки я дори без гащи и чорапи? Тази година съседката туркиня уж на шега ми каза, че изселилите се от България турци трябва да носят цветя на паметника на Живков, защото гонейки ги, той всъщност им е дал възможност за по-добър живот. "Ако дъщеря ми беше останала тук, нито къща щеше да си издигне, нито децата си да изучи - и то само със заплатата."
През есента на 89-а обаче подобни прозрения изглеждаха безумно. И аз като всички останали слушах западните радиостанции за истинските новини. Бях му намерила цаката, как това да го правя с бебе на ръце. Просто вечерното кърмене съвпадаше с вечерната емисия на Би Би Си и далечният, невинаги ясен глас влизаше в стаята в минути на ритуална тишина. Една вечер казаха, че Берлинската стена паднала. Да вярвам ли? Имах вече обица на ушите, че на Би Би Си трябва да вярвам. През пролетта на 86-а казаха, че избухнала централата в Чернобил. Предупредиха да не се щъка много навън. Ама как така? Първият ми син току бе роден и аз исках да покажа на света, че съм станала майка. Сложих го в количката и излязох да се изфукам. Беше мрачен априлски ден. Заваля дъжд. После казаха, че бил "чернобилски", но не така наситен. На другия ден детската сестра ме посети и рече, че не било съобщено официално, но по-добре като кърмачка да не пия мляко. Ако може и вода, добави сякаш виновно тя на изпроводяк. Изпитала достоверността на новините на чуждата радиостанция на собствен гръб, нямаше как три години по-късно да не повярвам. "Може би и Живков, а?", повече си помислих, отколкото го казах гласно. Ами ако свекърът ми се окаже прав и вечността бъде разчупена? Почувствах все още деформираното си тяло някак непривично леко. Значи това било надеждата да те изпълни отвътре? Надежда, прорязана от страх. И какво ще стане сега с нас?
Нямах представа какво се случва в ГДР. Бях виждала веднъж стената отдалеч. Наблизо не даваха да се припари. Предната година бях на студентски фестивал в Бабелсберг. Нощно време в общежитието, в което бяхме настанени, на няколко пъти се чуваха изстрели. Общежитието бе на брега на езеро, а насреща бе Западен Берлин. Обясниха ни, че има автомати с фотоклетки, които стрелят сами, усетят ли нещо, движещо се във водата. Най-често това били патици. Стената паднала... Значи вече няма да избиват патиците по Ванзее...
Ден по-късно академик Шелудко плака в същата вечерна емисия на радиото. Живков падна, хълцаше радостно той. Нямаше измама. Живеехме в историческо време.
Само че около мен това историческо време бе с миризмата на кърма, на изпаренията от мокри пелени върху радиатора, абе, на лайна. Между мен и голямата история нямаше нищо общо. Колкото и да се опитвах да вляза, тя ме оттласкваше, изхвърляше ме като чуждо тяло от организма си. От мен и страната ми не зависеше нищо.
Голямата история се случваше другаде. Някъде много далеч от мен. Разстоянието помежду ни бе непреодолимо, можем спокойно да го наречем историческа дистанция. Около мен имаше чувства, имаше любов и омраза. В голямата история имаше факти. И понеже беше далече, историята изглеждаше истинска. А погледната от историческата дистанция, можеше да бъде подредена и систематизирана. Пишех живота си на ръка. Фактите на световната история направо се печатаха. Затова ще ги предам "болт":
15 юни 1961 г. "Никой няма намерение да издига стена", казва Валтер Улбрихт, генерален секретар на ГЕСП, цитиран от пресата в Източен Берлин.
13 август 1961 г. в ранните часове на деня въоръжени трупи на ГДР забиват колчета и опъват бодлива тел по границата на съветската зона на разделен Берлин. Още първия ден един войник прескача мрежата и хуква към западната част. Снимката му обикаля света.
24 август 1961 г. Първата жертва на стената - граничната полиция застрелва 24-годишен мъж.
27 октомври 1961 г. Сблъсък на съветски и американски танкове на "Чекпойнт Чарли".
18 юни 1962 г. Жител на Западен Берлин, помагащ на бягащите от Източен, застрелва войник от гранични войски на ГДР. Случката е използвана като повод за по-нататъшното укрепване на стената.
18 юни 1962 г. Издига се втора стена. 100 метра широката ивица между двете се обявява за ничия земя и става строго контролирана. По-късно е неречена "ивица на смъртта".
17 август 1962 г. Източноберлинският строителен работник Петер Фехтер е застрелян при опит за бягство над стената. Пада в ивицата на смъртта и умира там, тъй като никой не се осмелява да му окаже първа помощ. Още една снимка, която обикаля света.
21 юни 1963 г. Американският президент Джон Кенеди посещава Западен Берлин и произнася на немски прочутата фраза "Их бин айн берлинер" като подкрепа за затворения град.
1966 г. По стената се издигат кули, от които да се следи ивицата и евентуалните опити за бягство.
1968 г. Издига се стена "трето поколение". Състои се от бетонни блокове.
1971 г. Покрай стената се опъва плътна бодлива тел.
1974 - 1976 г. Строи се стена "четвърто поколение". Състои се от бетонни блокове, високи 3,60 м, широки 1,20 м, тежат 2750 кг, всеки сегмент струва по 359 марки, около Берлин са сложени към 45 000 такива сегменти, което прави 16 милиона марки.
7 октомври 1977 г. На националния празник на ГДР на площад "Александърплац" младежи скандират "Махнете стената!". Следва кървав сблъсък с полиция, няколко от протестиращите са убити.
12 юни 1987 г. На тържествата по случай 750-годишнината на Берлин в реч пред Бранденбургската врата американският президент Роналд Рейгън казва: "Мистър Горбачов, отворете тази врата. Мистър Горбачов, махнете тази стена!".
5 февруари 1989 г. При опит за бягство е застрелян 20-годишният Крис Гуефрой. Това е последната кървава жертва на стената. От издигането й до този момент там са застреляни 239 души.
Юли 1989 г. Засилва се потокът на бегълци от Източна Германия през Унгария към Австрия. За един месец те са 3500.
10 септември 1989 г. Без споразумение с правителството на ГДР, управляващите в ГФР разрешават на ГДР-туристите в Унгария без виза влизане във федералната република. Повече от 25 000 души се възползват от тази възможност. В същото време гедеренци настояват за същото в западногерманското посолство в Прага. Около 5 500 души влизат в ГФР през Прага.
7 октомври 1989 г. Горбачов посещава Източен Берлин. Гражданите го посрещат като "освободител", предпочитат го демонстративно пред Хонекер. Горбачов настоява за реформи.
16 октомври 1989 г. 120 000 демонстранти в Лайпциг настояват за избори.
18 октомври 1989 г. Под натиска на Москва Ерих Хонекер напуска всички партийни и държавни постове. На негово място застава Егон Кренц.
4 ноември 1989 г. 500 000 души демонстрират в Берлин с искането за свободни и демократични избори.
7 ноември 1989 г. Правителството на ГДР подава оставка.
8 ноември 1989 г. Политбюро на ГЕСП също подава оставка. Избран е нов ЦК.
9 ноември 1989 г. Членът на ЦК Гюнтер Шабовски трябва да обясни на журналистите промените в управлението на страната. Самият Шабовски не е присъствал на заседанието на Политбюро, дадени са му само документите с крайните решения. На пресконференцията Шабовски чете, че е решено да бъдат отворени границите, имайки предвид събитията в Прага и Будапеща. Откога важи това, пита италиански журналист. Шабовски започва да заеква, рови из документите, но не открива нищо. Най-вероятно веднага, отговаря той, без да е съвсем сигурен в казаното. Новината се разнася светкавично. Вечерта се съобщава и по телевизията. Хиляди хора като обезумели се втурват към граничните изходи. Там нищо не знаят, не е дадена никаква заповед, но не смеят да стрелят. Един граничен офицер решава на своя глава да отвори пункта. Останалите го последват. Така Берлинската стена пада благодарение на една грешка.
Моя позната от Западен Берлин години по-късно ми разказа, че разбрала за случката едва сутринта. "Толкова много трабанти имаше по улиците, невероятно!"
Истинската история може да бъде обект на изкуството. Така постепенно започнах да разбирам какво точно се е случвало в ГДР. Гледах документален филм на ЦДФ, в който се разказваше за тези събития. Във филма бе заснет главнокомандващият на щаба на армията на ГДР по онова време. Човекът разказа как в нощта на 9 ноември отчаяно се опитвал да се свърже по телефона с ръководителите на държавата. Напразно. Никой не вдигал телефона, явно никой не смеел да поеме отговорност. За една нощ, цялата система, която се крепеше на спазването на йерархията, на координацията между нивата и на единоначалието, се срути, каза той. Тази нощ никой не искаше да бъде първи. Хонекер гледа случващото се у дома по телевизията. Никой не го търси за нищо.
От съветското посолство в Източен Берлин не посмели да звъннат на Горбачов в Москва. Той научил едва сутринта и бил бесен, че го поставят пред свършен факт. Събитията объркват Горбачов, се казваше още във филма. Той очакваше реформи, но не и струтване на системата. Постепенно обаче започват да му харесват ласкателствата на Запада и затова изпълнява всичко, каквото му кажат. "Беше командван от корема си, а не от главата", коментират по ЦДФ. Хелмут Кол е в Полша. Стената падна, съобщил секретарът му телефона. Откъде знаете, попитал Кол. Гледам по телевизията, отвърнал секретарят.
Нито Изтокът, нито Западът са готови за тази промяна.
Ще спомена и още един документален филм. Той разказва за войника, който пръв през 1961 г. прескача телената мрежа и чиято снимка обикаля света. Днес снимката е поставена пред музея на "Чекпойн Чарли". Та този човек, избрал свободата, вместо да води спокоен живот на Запад, бил в постоянен стрес, че от Щази го преследват. Така си и било. Има запазени документи. Когато разбрал, че стената е паднала и че границите са отворени, същият храбър войник се самоубил. Бил дълбоко убеден, че тези от Щази сега вече действително ще го хванат.
Днес стената и ГДР не са си отишли съвсем. Освен като бетонни късчета из Берлин, те съществуват и в интернет.
Снимки, факти и ... вицове. Могат да бъдат намерени на www.DDR-Witz.de Ето един виц от онова време: Кой е любимият спорт на Хонекер? Бобслей. Стена отляво, стена отдясно и се спускаш все надолу. Още един, който мисля, че има и български аналог: Хонекер приема шампионката по фигурно пързаляне Катарина Вит. Настоява тя да каже едно желание. Отвори стената, казва Кати. Ех, мръснице, искаш да си останем само двамата ли? Вицовете се изпращат на интернет-адреса от различни хора. Почти всички те са придружени от пояснение защо са смешни. Не защото германците нямат чувство за хумор, а защото днешни младежи няма да ги разберат въпреки постоянните опити на нас, родителите, да ги свържем с нашето минало. Защо ли го правим? За да имат децата ни чувство за историчност? Какво печелят от това? Онзи ден един човек зад мен извика: "Хайде, юруш на маслините!" Обърнах се. Беше възрастен. Попитах синовете си знаят ли какво означава изразът. Нещо супер яко от твоето време, отвърнаха те.
В голямата история бъка от малки историйки. Опитвам се да напъхам българския си живот там, да му придам блясъка на световно събитие, да го запиша "болд", да го покажат някой ден по ЦДФ. Не се получава. А уж в последните 13 години все световни, единствени и неповторими мигове изживявах. Все си казвах, че е настъпил решителният час и сега трябва да се действа. Всичко излезе напразно, всичко се оказа убийствено кръгло от въртенето в кръг. Аз и голямата история сме разделени. Добре поне, че там някъде във вицовете все пак се кръстосахме. Добре, че децата ни разбират какво е било стената.
Там, в голямата история, нещата лека-полека се променят. След последните избори в Германия в бундестага няма да има парламентарна група на бившите комунисти. Телевизиите показаха подробни репортажи как си събират багажа. А у нас? Същата задуха, същите лайна като преди 13 години. Най-страшното е, че това вече не е метафора. А вече нямам време за надежди.

Жанина Драгостинова

Жанина Драгостинова е завършила немска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Следвала е кинознание в НАТФИЗ. Понастоящем работи в БТА - "Паралели". Занимава се с публицистика. Нейни разкази са публикувани в сп. "Съвременник", "Пламък" и "Литературен вестник".