Реализъм в мръсносиво

След като си зададох въпроси за спецификата на масовата литература, направих опит да постигна някакво обобщение и тогава си дадох сметка колко метафорично се употребява това понятие. Няма масова литература - има масови литератури. Твърде различни са механизмите, които произвеждат и потребяват розовата литературност в сравнение с тези на псевдодокументалното политическо четиво например, затова ще трябва да подходя към различните жанрове поотделно. И все пак съзирам една специфична особеност на масовата литература в България през последните десетина години (времето на нейната "официална" наличност): тя е толкова здраво възпитана в идеята за "важна" литература с реалистичен характер, че не е в състояние да се откаже от удоволствията на псевдокласическото разказване с обстоятелствени сюжети, с "психологически" развити характери, с моралистични внушения и дидактично въздействие върху читателя. Имам усещането, че "масовите" автори продължават да се възприемат "сериозно" и с мисълта за литературна значимост ("вечност") на своето писане. В тази позиция има нещо шизофренично. Резултатът наподобява възможността да седиш едновременно върху два стола. А може би просто избързвам, може би съзнанието за масово писане също изисква формиране, възпитание, идеология на потребността от себе си - все неща, за които са нужни процесуалност и време. Ако погледнем например пътя, по който върви Александър Томов, ще забележим ясна тенденция към консолидиране на "масовите" ефекти в неговия подход за сметка на неотдавнашното му подражание в балканско-балзаковско-талевски тип. Най-новата книга на Томов, "Четвъртата власт", го полага редом с Христо Калчев и съвсем неприкрито се стреми към касовия успех на вулгарното писане. Заслужава си да помислим върху избуяването на този жанр, който залага на мътножълтия интерес към политическата действителност.
Вулгарният "реализъм" не е безобидно социално явление. Той подменя действителността с една садистично деформирана версия на света, в която изчезват именно сложността, неуловимата в тезиси разнопосочност, разнознаковост, разнослойност на битието. Този вид писане е не по-малко идеологически от традиционната тоталитарна литература; той внушава своята идеология на злото като универсален порядък, като единствен режим на човешката нравственост. Мътносивото в новата българска литература има политически характер. Неговата параестетическа природа го превръща в лош заместител, в сурогат на литература за множество хора, като им въздейства по скрито педагогически (колко странно звучи думата в този контекст!) начин. Как можеш да бъдеш отговорен към себе си, към обществото, как можеш да бъдеш почтен в отношенията си с другите хора, когато Писателят (да не забравяме, че тази фигура все още пази нещо от моралните конотации на възрожденското мислене в българската култура) те уверява, че в това общество, сред тези хора, с които живееш, всичко е мръсно, продажно и гадно, че истинският цвят на живота е калносив? Това е философия и "естетика" на помийната яма; животът представлява клоака, в която всички сме потопени, и това оправдава малката, ежедневна, битова мръсотийка на всеки от нас.
Вярно е, че политическата антиутопия се превърна в един от хитовите жанрове на масовия постмодернизъм. Вярно е, че Виктор Пелевин се изнася в целия свят. Но Пелевин все пак прави изкуство; Пелевин е находчив, остроумен, жлъчно-сантиментален "по руски", забавен... А българската антиутопия е зловещо битова, помийно цинична, в нея няма никакъв блясък, никакво въображение, никакво остроумие; един сурогатен апокалиптизъм на трапезно равнище. Четейки, ти се доисква да забегнеш от себе си - където и да е, даже в Русия.

Милена Кирова







Думи
с/у думи