На тема Нобел
"Питанка на битието" от Румен Леонидов (бр. 38 на "Култура") ме обезпокои дори и с преднамерено "ашлашкия" език и тон - те все по-настойчиво завладяват печата. Иначе с Румен сме искрени приятели. И като приятелка сега му възразявам.
Членовете на Нобеловия комитет и жури за него са "синодални старчоци от грохнал влак". Те не се подменят, нито променят. Още са и "политически палячовци" и пр., и все нарочно отминават перона, "дето са българските кандидати за място в Пантеона от политически бюстове с литературни наклонности...".
Трябва да се припомни, може би, кои са тези "политически бюстове" и защо в началото на XX в. Пенчо Славейков не е поставен между тях. Защото той е единственият български автор, номиниран от самия Нобелов комитет, но тъкмо тогава починал. Нобеловата, а не друга номинация, е крачка към награждаването. (Има още много немаловажни изисквания, например преводи на английски, френски, немски или шведски, ако авторите-кандидати пишат на други езици.) През 30-те години от страна на България (ПЕН-клуба или БАН) не са предлагани кандидати, а биха могли - и Йовков, и Елин Пелин, и Стаматов, и младата Багряна.
Между 1930 и 1940 г. 9 души стават нобелисти, между тях са Голсуърти, Бунин, Пирандело, Юджийн О'Нийл и др. Втората световна война прекъсва награждаванията до края на 1943... В продължение на следващите 44 години (до 1985) получават наградата Габриела Мистрал, Андре Жид, Бъртран Ръсел, Хемингуей, Камю, Сен Джон Перс, Астуриас, Неруда, Маркес, Канети и други... Сартър я отказа, а Борис Пастернак (през 1958) скандално бе принуден да я откаже. (У нас и досега не е известно, че тя е била предвидена за цялото му творчество, а не само за "Д-р Живаго".)
От Централна, Източна Европа и Балканите достойно се наредиха имената на чехът Сайферт, хърватинът Иво Андрич, гърците Сеферис, Казандзакис, Елитис... Единствен може би не на място беше украинецът Шолохов (сват на Антон Югов).
По време на Студената война апетитите у нас хем се разрастнаха, хем бяха предлагани единствено Багряна и Радичков. ЦК на БКП им осигури всички възможности, посолствата ни бяха на тяхно разположение, отпуснаха средства, правеха се приеми, срещи.
Колкото до Солженицин (когото Румен смята за автор само на два хубави разказа), комунистическата ни власт-държава разпореди СБП да изпрати възражение до Нобеловия комитет срещу награждаването му и петимата въздържали се от гласуване писатели бяха санкционирани. (Кой би дръзнал в онова време да издига кандидатурата на сатирик като Константин Павлов? Нищо, че може да е бил най-подходящият кандидат или дори гений.)
Всичко у нас се решаваше от конюнктурните "политически сили". Така и продължи. Припомням си как през 90-те години и Блага Димитрова беше изтъкваната кандидатка на СДС. За в. "Демокрация" нейното вицепрезиденство беше първият аргумент! Сега, "по царско", както се изразяват шегобийците, на литературата и на образованието изобщо не се обръща внимание, но пък ректорът на Софийския университет обяви инициатива за нова кандидатура на Радичков, а "Балканика" на Николай Стоянов издигна кандидатурата на Антон Дончев. Не трябва ли поне през XXI век да се съобразяваме с отдавна променения интерес и вкус към т.н. художествено слово? Нашенецът май още тъне в своето историческо минало, във фолклора, наричан "балкански сюрреализъм". Надява се те да се харесат и на света. Нобеловото жури се състои, разбира се, от съвременно мислещи хора. Политически заряд има, но той винаги е антифашистки, антитоталитнарен, демократически. А не консервативен.
Не познавам, за съжаление, творчеството на унгареца Имре Кертес, преживял Аушвиц, Цайс и Бухенвалд на 14-годишна възраст! Несправедливостта, отнемането на човешките права вероятно са го заредили с творческа енергия да разкрива злото.
След фашистките лагери и ГУЛ-аците на тоталитаризма, без да е изживян трагизмът от последиците на миналото, започна нов тероризъм, фанатизъм, заплахи за живота на цялата планета... Май трябва по-сериозно да се отнасяме към действителността.

Невена Стефанова