Тема за темата
"Живот и здраве или Кръщене" е новата пиеса на Камен Донев. Авторската му постановка в театър "Сава Огнянов" е новата премиера в Русе. Два факта, сами по себе си лястовичета в преливащата календара есен на българския театър.
Следващите размишления са към/за един театрал - драматург, актьор, режисьор, когото харесвам и ценя. Уточнявам това не за да се намирам на куртоазни приказки, нито за да смекчавам възможната острота, а за да е ясна отправната позиция към неговите маршрути за летене и котите, които талантът следва да гони. Сред любимите ми неща на Камен Донев са "Обърнете внимание" - очарователен със свежестта и модерността си спектакъл на "Ла Страда" - и "Самолетът беглец" - постановката на Галин Стоев - жив и смешен, искрящ от комизъм във всичките си компоненти спектакъл, който години не слиза от афиша на Народния театър. Сред нелюбимите ми е "Вечният април" на Русенския театър, който бях поканила в "Дните на младата режисура Ловеч`99". И дебатът се състоя - бурен, откровен, по същество. Ако в рамките на тазгодишния Русенски фестивал стоеше модул "дискусии" (което най-горещо пожелавам за следващите издания - придава нов смисъл и дълбочина на ставащото и е нужен за практици и критици; най-пресен пример е Бургаският фестивал и "руската" дискусия), та, ако имаше обсъждане, то би продължило от точката, в която спря в Ловеч. Темата е за темата. За авторовите вълнения. За "къде го стяга чепика" Камен. Ако във "Вечният април" фокусът на неговия "смешен плач" бе еснафлъкът като индивидуална и колективна нищожност, то в "Живот и здраве" не без значителното съучастие на художника Виолета Радкова с едри мазки се изографисва кичът. Героите и взаимоотношенията са не толкова носители на любов, омраза, ревност, завист или други страсти, колкото дефилиращи манекени на кича. Тази ниша на пиесата е инжектирана с конски дози от въпросното вещество в пластическото и цветово решение на костюмите и от драматургичен щрих превръща кича в пълновластен сценичен бос. На сцената греят в пълния си блясък, без полусенки, загатване и нюансност, всички тонове и съчетания на ромския възторг - бонбонено розово със стругарско синьо, боклучийско оранжево с полицейско жълтозелено, сиво каре с моряшко райе, ватманско петролено и златно ламе. (Сред тази монохромна знаковост на шаренията само една госпожа се откроява с провинциалната си копринена елегантност - висока, слаба, дълговрата, обвита в гълъбовосиньо - и в тази изчистеност на костюма Таня Цветкова разполага малката си, фина и гвоздейна роля на пуйчеща се, предвзета музикантка, която с френско "р" и лек тремор поучава простичките около нея.) Така преекспониран, кичът измества от смисловия спектър други теми, за чието неглижиране съжалявам. Неизпредени остават нишки, като нацепената комуникация, пустословното дръндорене, в което се израждат празници и делници, плюскането и лоченето не просто като декор, а като заместител на истинското разговаряне. Все неща, доловими в канавата на текста. И се получава нещо странно. Описва се еснафлъкът и неведомо се получава еснафлък. Описва се кич и резултатът е кич. Някаква черна дупка всмуква дистанцията между субект и обект до степен на сливане между обвинител и обвиняемо. Това явление непрекъснато се наблюдава в нашето изкуство, не само театрално. Да си спомним само злополучните тв сериали, сагите на Александър Томов, пластиките на Ставри Калинов, манифактурите на Иван Яхнаджиев и пр., и пр. Рисува се порнография и творбата става порнография - "Дунав мост". Описва се безмислица и резултатът е безмислица - нещата на Елин Рахнев. Средствата ли не са точни, ъгълът ли е сбъркан, вкусът ли пияно залита, виц, ирония и намигане ли не достигат - не знам кое така изражда авторовите инвенции. В конкретния случай, най-силните причини съзирам в две посоки. Първата е непрецизираната художествена мяра - няма тънкост, има напластяване на мазките - от външността, през актьорската игра до тоталната, непрощаваща карикатура. Втората засяга не подхода, а темата. С цялото си фатално неразбиране на жанра (казано на едро - "постмодерна черна комедия") от страна на режисьора Иван Андонов, аз откривам в опропастения сценарий на Камен Донев "Най-важните неща" повече личностен резон, отколкото в двете му авторски постановки на русенска сцена. Защото и в двете той сякаш се занимава с "важните неща", но за поколението на своите родители. С теми от живуркането в развитото социалистическо общество. Сякаш в тези пиеси витае духът на "Вилна зона", но между тях, както и между Георги Мишев и Камен Донев, лежат десетилетия. През които бившите еснафи запокитиха по тавани и вили своите трофеи "Перла 4" и "Велико Търново", а значителна част от българското население яде месо 2 пъти в месеца. Без да изповядва вегетарианство. И да обвиняваш тази част в "залитане по материалното" е несериозно. А другата малка част, която се стрелка с удоволствие в своя предметен аквариум и има право на това - адресат ли е, стъпва ли в театър, иска ли да бъде тревожно будена? Възкръсването от гардероба на призрака на соцмита, че ниското качество на живот предполага висока духовност, би било опасно, ако ставаше дума не за театрален текст, а за социална доктрина. Твърде ясно, вече за всички, е обратното - след като купиш палте, купуваш "Хари Потър" за 19 лв.
Колкото до майсторството, то е на различни нива.
Фаворит сред мъжете в това представление ми е Николай Ангелов. Тънък, фин, пестелив и точен, автентичността му ражда смях, но и онази щипка тиха трагика, която големите комици винаги влагат. Роден за Чехов е той. Любомир Кънев е строго и дисциплинирано в жанра - с няколко приспособления е неустоимо смешен и забавен. Иван Самоковлиев е свещеникът - образ по драматургия неопределен и неразгърнат. Аха да го прочетеш като "духовен" контрапункт на останалите, и той вади плоско шишенце и отпива или дълбокомислено разсъждава за житейския кръговрат. Героят му има цели басамаци сценично време, в които не участва с реплики или действие. Интелигентното, одухотворено присъствие на Самоковлиев спасява мъглявия образ. Най-интересната женска роля е поверена на зрелищната Дина Шошева. Нейната Трънка, настояща счетоводителка и нереализирана монахиня, е с високи златни платформи, доволно гримосана и шумна, ту глуха, ту чуваща и ту пияна, ту трезва (и двете доста произволно и непоследователно във времето) в най-пълна мяра увенчава постановъчната визия за съдържателна нелепица и безвкусица на формата. Един от малкото моменти, в които драматургът си позволява сериозност (и като тон, и като вид послание) - монологът на Георги Стефанов за нужното на всички ни мълчание, е така безумно решен и изпълнен, че неудобство пролазва по зрителските вени. Сякаш паметник в парка е оживял и плещи патетики в несвяст. Тук едно мое старо усещане за Камен Донев сякаш се потвърди. Камен-режисьорът, като много колеги от своето поколение, изпитва ужаса на дявола от тамяна, щом усети и повей на задълбочаване, проблематизиране и драматизиране. Повеи, които писателската му личност кодира в собствените му текстове. Режисьорът Камен обезврежда мините, които авторът Камен е заложил. И безспорните му сценични качества - жив, документален говор; усет за ситуация, за парадокс и характеристика; вулканичен артистизъм; импровизационност и харизма на водач - се разпиляват в ярък, пенливо струящ и краткотраен гейзер от шеги и закачки. И минава денят. Театърът. Животът.
В началото на 90-те отразявах "Аполония" за Канал Ком и един пловдивски вестник. Горделиво ще цитирам фраза от дописката си за спектакъла "Агамемнон" на Галин Стоев: "Камен Донев! Запомнете това име - той няма да мине на пръсти през българския театър." Ако днес напиша "Камен Донев - театралът, чийто пиеси ще се поставят и изучават" - пак ли ще се гордея след 10 години? Искам. Защото актьорите, които работят с/по него, се удоволстват.
Забавлението на сцената, удоволстването от играта е нещо много скъпоценно и зрителят го усеща с кожата си. И се заразява. А колко хубави и важни неща могат да се направят от един заразен зрител. Та чак да забрави, че нявга е бил чертожник.

Аве Иванова



Камен Донев на Русенска сцена