Бежанова майка
Афишът на фестивала беше публикуван в "Култура" (вж. бр. 37 от т.г.). Зрителите можеха да видят осем представления, две от които - на домакините от Драматичен театър "Сава Огнянов" - бяха премиерни и то на български пиеси: "Живот и здраве или Кръщене" от Камен Донев (режисьор Камен Донев) и "Опит за летене" от Йордан Радичков (режисьор Александър Беровски). По различни причини не пристигнаха два от обявените спектакли - на Театър "Нотара" (Букурещ) и на Народния театър (Белград). Театър "Валах" от Гюргево представи "Ангажиране на клоун" от Матей Висниек, а Театър БИТЕФ (Белград) показа моноспектакъла "Тишина" по Бекет.
Какъв празник би бил един театрален фестивал днес без "Комедия на слугите" на Стефан Москов. "Малки комедии" от Чехов (ДТ-Пловдив, режисьор Мариус Куркински) също се посреща с обяснимо очакване на различни форуми. Но за тези спектакли вече нееднократно е писано.
От чуждите спектакли най-цялостен и стойностен беше "Тишина". В неуютната, в нетеатралната камерна зала на реконструиращото се Доходно здание Йелена Богавац изпълни Бекетовия текст "Ах, Джо". На празната притъмнена сцена вляво беше сложен микрофон, зад него - висок въртящ се стол (като в бар). По пиеса Джо, човек "в края на своите петдесет години", стои почти до финала с гръб към зрителя, извършва някакви банални движения на самотата и безнадежността и... слуша Гласа. Чий е този глас, провиращ се между дългите паузи, опитващ се да слепи от спомени и угризения някакво подобие на разказ за един несъстоял се, излишен живот. Дали това е нейният глас? Дали е гласът на съвестта му? Дали чуваме глас отгоре, или глас отвътре? Младата актриса не отказва правото на нито една хипотеза, но чрез решението си да материализира Гласа чрез себе си и чрез отказа да партнира с Джо (тя е сама на сцената), все пак дава превес на разказа за невъзможността на любовта: "Някой жив обича ли те, Джо?..." Йелена Богавац играе изключително точно, с огромна амплитуда, този изискващ крайно съсредоточаване текст. Тя уверено преминава от вживяване в ситуацията към спокойно професионално присъствие, сякаш чете пред микрофон и в паузата за музика се разтъпква наоколо. В гласа й няма укор, а горчивина за живота, изтекъл в пясъка на дните, провален от направените избори, от екзистенциалния страх пред доверяването на човека до теб. Неочаквано прецизна актьорска работа...
Турският спектакъл "Бившата мис на малкия град" от Мартин Макдона (Държавен театър - Истанбул, режисьор Джунеит Чалъшкур) е решен традиционно, стабилно. Той не ни изненадва, но не можем да не оценим добре проведения разказ, запалената актьорска игра. А Сумру Явруджук в ролята на Морийн беше великолепна.
Трима румънски актьори поставят и изиграват "Ангажиране на клоун" с видимо професионално умение, с ентусиазъм, които ни карат да позабравим недостига на режисура, на надстрояване на текста.
Трите чужди спектакъла бяха много различни. Свързваше ги може би само едно: и трите не се превеждаха на български. За мен поне това беше проблем, въпреки че, по щастливо стечение на нещата, познавах и трите пиеси...
След представлението на Камен Донев разговарям с един приятел. Казах му, че пиесата "Живот и здраве..." е небрежно написана. Погледна ме насмешливо в очите и каза: "Ама ще го напишеш ли?" Ето - пиша го. Поне три образци на сходни теми се сещам: "Сватбата на дребния буржоа" от Брехт, "Сватба" от Чехов и "Силно чувство" на Илф и Петров.
"Опит за летене" се игра в същата неудобна камерна зала. Част от действието - преди "летенето" - виждах само отчасти, но пък по-късно не можех да не се впечатля от находчивото решение на художника Петьо Начев. Персонажите се рееха в небето, накачулили балона като стара платноходка. Удоволствието да се произнася текста на Радичков беше очевидно, актьорите бяха въодушевени и всеки според възможностите си градеше действието на тази станала вече класическа пиеса. Една успешна работа на младия режисьор Александър Беровски.
От българските спектакли според мен най-интересен бе "Филоктет" от Любиша Георгиевски (копродукция на Сдружение "Адаптация" и ДТ-Пловдив, режисьор Борислав Чакринов). Балканизирането на митологичния сюжет не го профанира, а го прави по-отворен за днешните ни общи проблеми. Диспутът е силно игрови, дори клоунаден, но от това не става по-малко сериозен и дълбок. Цялата отегченост от живеенето в несекващи епоси, от търсенето на несъществуващи или съмнителни тайни на битието ни ("на потеклото, на нашите татковини"), парадоксалността на избора "между причината и следствието, което не иска да й се подчини" (Любиша Георгиевски не за пръв път го занимава тази тема), невъзможността да се намери дори едно море, в което да могат да се изкъпят и тримата от "Филоктет" ("и татковината бяга от нас") - това са само част от мотивите в спектакъла. Стефан Попов (Одисей), Петър Тосков (Неоптолем) и Симеон Алексиев (Филоктет) играят със съзнанието за шанса да се потопят в умен и ярко театрален текст. Това не може да не се усети, дори когато се играе в крайно неподходящата за театър Пленарна зала на Общината.
Фестивалът беше празник. Той потвърди очевидното: добре е да приключи ремонтът на Доходното здание, но това не е достатъчно. Високият хоризонт, преследването на големи цели (поне колкото балона) може да доведе до "опит за летене". Или както припомня в един друг контекст Йордан Радичков: Бежанова майка не плаче, плаче Стоянова майка.

Никола Вандов



От 21 до 26 октомври в Русе се проведе Международният фестивал Театрален пристан на голямата река. Названието на фестивала се точи дълго и спокойно като Дунава. Форумът е част от програма, свързана със стогодишнината на Доходното здание - гордостта на града и една от емблемите му.