Състоянието на обществото
и липсващата фигура в килима
На 26.09 т.г. в зала "Мусала" на хотел Хилтън беше представено изследването "Състояние на обществото", инициирано и финансирано от Фондация "Отворено общество".
Красноречиво поднесена, отлично онагледена и вещо модерирана от председателя на настоятелството Стефан Попов, демострацията убеди, че се касае за високо изчерпателен и точен срез на обществото за последните 12 години. Обхватният социометричен и социологически анализ на "Алфа Рисърч" беше допълнен от социо-антропологически и социо-психологически експерименти, които като цяло потвърждаваха мрачните изводи, до които изследването достига. Събитието беше разделено на две части. В първата работните колективи представиха своите резултати. Втората беше отредена за анализ на тези резултати.
За мен точката на напрежение, която захранваше подмолния дебат, беше дали все пак става дума за криза на социалността, както настоя Владислав Тодоров, или пък състоянието се възприема от хората като криза, както възрази Деян Кюранов, което е, продължавам аз, може би дори по-лошо от криза.
Този дебат се прокрадна още при двойката на социолозите. Многото таблици и проценти на Боряна Димитрова откроиха онова, което беше основен извод от изследването - дълбокият социален песимизъм, който пронизва всички слоеве и прослойки. Още там беше набелязан и ключовият парадокс, който по-късно формулира Иван Кръстев: защо пет години растеж не произвеждат социален оптимизъм; с други думи, липсва пропорционалност между бездната на обезвереността и онази жизнена поносимост, която един модерен белетрист бе назовал "бездарието на всекидневието".
Според Боряна Димитрова коренът на песимизма е в липсата на икономическа инициатива: който опитва в сферата на бизнеса и свободното предприемачество, много печели и много губи, един успява, друг не, но всеки поддържа относително високо ниво на оптимизъм; ниво, обусловено според изследването, и от поддържането на активни социални контакти, а оттам и по-високото доверие и чувство за взаимопомощ, както и надмогването на онези изолация и униние, които характеризират работещите в държавната сфера или разчитащите на държавна издръжка. Ако правилно съм разчел внушенията на г-жа Димитрова, социалният песимизъм е чист ефект на социалния фатализъм, консерватизъм, мързел и липса както на въображение, тъй и на готовност за риск; все културно маркирани фактори около манталитета, намекващи за историческа изостаналост, която следва да се навакса. В последна сметка, хората са си виновни, защото са балканци и българи.
Живко Георгиев се позоваваше на Боряна Димитрова, но анализът му беше далеч по-мрачен зад черния хумор. Според него 76% от хората са декласирани и обективно, и субективно, което води до социална деградация, на свой ред отличима с кумулативен ефект, който постепенно изтощава ресурсите за самовъзпроизвеждане на обществото като връзки и функции. Изпразва се от съдържание ценностният свод на хората и психологическият им ресурс за адекватно реагиране и справяне.
В резултат е налице пълно отчуждение от политическото: вътрешно-политическият език на партийни борби няма общо с езика за назоваване на груповия успех или провал. Оттам и дистанцията спрямо обществения дебат, липсата на готовност за всякакви и особено за остри форми на протест.
Политиците се мислят в категориите на най-дискриминираното етническо малцинство, ромите - хитри, крадливи, лъжливи, безочливи дърдорковци, които се преструват на жертви върху болния гръб на народа, от чиято нетърпима изостаналост не спират да се оплакват. Финалният ефект от всичко това е тоталната икономизация на масовото съзнание, поради което героят на новото време не е положителен, ала след толкова мутри и политици никому не би хрумнало да очаква да е такъв. Нещо повече, хората, които заявяват открито отвращение не само към политическата класа, но и към политическото като такова, демонстрират пълна неспособност да говорят за неотложните политико-социални мерки с език, различен от този на политиците.
Две са позитивните промени за последните години: повишен ръст на рационализъм по отношение на държавата, след като никой не смее да очаква осезаемо подобрение в срок, по-кратък от пет години; вяра единствено в локалната инициатива, раждаща истински общности. Все пак, заключи Живко Георгиев, не бива да се забравя, че на 20% процента им е все едно кой управлява, каква е формата на управление и въобще що за държава е България.
Мястото на социолозите беше заето от антрополозите, направили измерванията си в 20 различни по големини селища. Илия Илиев предложи едрата схема на преди и сега: някогашните вертикални мрежи на социализма, при които тече общуване между големци и малки хора (хора с "връзки"), биват подменени от актуалните хоризонтални мрежи на социалното равенство или по-скоро на социалния ценз, защото лесното изпадане от хоризонталната мрежа поради загубено равнище на живот води до целенасочена изолация на изпадналите, у които не се наблюдава импулс за сдружаване на новото по-ниско ниво. На практика всеки припознава актуалния си статус като временен и потенциално поправим и никой не иска да признае, че за него преходът може би вече е приключил.
Аналитичната част започна с най-важното според мен изказване - на Иван Кръстев. Неговият първи въпрос беше защо макроикономическите постижения не се превеждат в личен жизнен опит. След като отмина народопсихологическото й обяснението чрез неравномерното възмогване (в толкова малко хора се е концентрирал макро-успехът, че той се оказва социално неустановим), директорът на Центъра за либерални стратегии се концентрира върху питането коя е групата, чиято общностна трагедия подсказва отговор. Ако от прехода са спечелили 20% (това са хората, които преценяват себе си като справящи се с живота), повече от 2/3 от тях, 14%, въпреки това преценяват промяната негативно. Точно това, според Кръстев, е групата, която трябва да се изследва, групата, която представлява социален метроном - хора от големи градове, висшисти, инициативни и въпреки всичко негативни. И според тях основните печеливши са политиците и мафиотите и само 5% считат, че това са инициативните. Отчасти проблемът идва от това, че успехът още се мисли като неморален и нелегитимен, при това той, както и преди 89, продължава да се свързва с ценности като образованието и местожителството, но вече предполага и функционирането в среда на успели. Големият проблем, според Кръстев, се състои в ниската склонност към протест, тъй като протестът у нас е не толкова израз на желание за промяна, колкото признак на страх, че нещо придобито може да бъде загубено. Все пак най-склонни да протестират се оказват въпросните 14 процента. Освен отдавна констатираната еманципация на елита от обществото, става ясно, че след като 12 години по-късно продължава "да се краде от склада, а не толкова от хората", тъй като от последните няма какво толкова да се вземе, се стигна до най-мрачния извод: елитът няма нужда от населението, което е изпаднало в качеството си на тотална изключеност и инертност.
Анализа си Владислав Тодоров започна с критика на езика, на който се говори за последните дванайсет години на България. Той заяви, че не приема целия този дискурс, почерпан от етиката и естетиката, който мисли въпросния преход в метафорите на трагедията, крушението, разкъсването, разпада и пр. Вместо да се прибягва до рационално-аналитични инструменти, които да мислят състоянието на обществото и държавата в категории на общата теория за управление на кризи, състоянието се разглежда като неизвестен клиничен случай, за който няма открито лечение. Вместо хладният анализ, който да успокои духовете, и фактите, и интерпретациите поддържат огъня в главите. Неспирно констатираните разпад и гниене се превръщат в среда, от която духовете хем горят, хем се хранят.
Според него, вместо преход, следва да се констатира състояние на криза на обществото. В резултат може да се достигне до ефект на оневиняване на властта относно онова, което като мантра й се приписва, и насочването й към други неща, които обещават адекватни мерки.
Кризата е онова, което ни се случва, което идва и си отива неочаквано и което не може да се започне и прекрати с декрет. Всъщност управлението на криза се свежда до контрол над "критическите маси". Премине ли се отвъд определена критическа маса, се достига до хаос и неуправляемост. Ето защо за правителство, което си има работа с криза, е от решаващо значение да ограничава условията, при които социумът проявява слонност към причиняване на болка и самонараняване; важно е също въпросните самонаранявания да не са невъзстановими.
За целта е необходимо образуването на дъно. Излизането от кризи става с отскок, с оттласкване от дъно, за създаването на което трябва да се работи. Излазът от криза се предхожда от нещо като тотална капитулация. От данните излиза, че засега само 25% оформят твърдо дъно, докато 55% са определими по-скоро в категориите на застоялата вода, нито достатъчно плътни за оттласкване, нито пък подвижни и проницаеми, за да се очаква от тях някаква инициатива. Все още не е ясно къде ще се роди критична маса за протест и инициатива. Важно е обаче достигането до въпросната критична маса, която да оформи дъното, да не е свързано с толкова тежки сациални травми, че после животът на обществото да куца "цял живот".
Дори от моя бегъл преразказ личи, че последното нещо, което може да се каже за словото на Владислав Тодоров, е, че то отслабва метафоричната примка около политико-социалния анализ. Това, което Тодоров направи, е да смени част от етико-естетическите метафори на трагедията, разкъсаните връзки, отчаянието, страданието, с метафорите на критичната маса, колапса, самонараняването, куцането, дъното, мочурището и пр. Така и не се разбра защо етико-естетическите метафори да са по-малко надеждни от биологико-физическите. Всъщност въпросът за езика, на който се говори за прехода или кризата, за мен е от решаващо значение и аз ще се върна на него.

Приех всички цифри и факти много лично, предполагам много по-лично от онези хора в залата, които говореха за обществото като за нещо, ако не чуждо, то поне друго, различно от тях. Аз се чувствах като част от нещо, за което на събитието се говореше в трето лице, все едно че то не присъства: почти никой от говорещите не се идентифицира с него; което, разбира се, е по-честно от запъхтяната идентификация на политици и бизнесмени. Приех цифрите лично, защото те представяха мен с всичките ми страхове, липси на инициативност и инвентивност, прекъснати връзки, паники, срам пред деца, родители и близки поради неспособност да се справям с живота: един човек, който не може да се похвали с нищо друго, освен че е средна статистическа извадка, най-прост пример; освен може би с това, че е представител и на една група, за която някак не стана дума - групата на неуспелите недоволни, които въпреки това са безусловно позитивни спрямо самата идея за преход и които го приемат като стратегическа необходимост дори в актуалния му уродлив вид.

Учудването на Иван Кръстев, че все още успехът се мисли в традиционните категории на образованието и местоживеенето, показа, че за него българският "елит" няма и не бива да има западните си характеристики, доколкото там има съществена, ако и непряка връзка между образование, доходи, социален авторитет и публичен статус. Нашите елити очевидно следва да включват и предприемачи, и бизнесмени, и групировки, и политици, и прекупвачи, и селски рекетьори, и реститути, и местните представители на чужди фирми, и пр. Всички тези групи са обединени в елит на базата на някакъв икономически ценз. Остава открит въпросът дали въпросният ценз е достатъчно условие, или все пак се изисква и някакво участие и роля в обществения живот.
Така или иначе, ако Иван Кръстев е прав и групата-сеизмограф са онези 14%, които хем са успели, хем са негативни спрямо промяната, то наистина е любопитно каква част от нея принадлежат към групата, някога наричана интелигенция, а днес като че ли несъществуваща, доколкото е разпадната на две различно мотивирани части. Първата е онази част от интелигенцията, която преосмисли битието, ценностите и функциите си, за да се превърне в експертна прослойка, която прави изследвания, разработва проекти, провежда кампании и продава обслужващо знание на медии и елити-клиети. Втората е онази част от някогашната интелигенция, която загуби своя публичен и икономически статус, за да бъде маргинализирана, дискредитирана, разтворена и претопена в периферни форми на социалност в рамките на масите.

Тук искам да предложа една гледна точка към проблема, дал име на изследването, от позициите на неексперт на работа в хуманитарната академична система. Предвид нуждата от социален джокер, който да замести дискредитираните инстанции за социална кохезия, с които навремени бяха натоварени политици, социологически и политологически елити и медии, търсенето му не е задължително да се ограничи до сферата на елитите в техните модерни дефиниции.
От изложеното от изследването ми липсваше наблюдение върху това как българинът си представя ролята си в демократичния процес. Не знам какъв би бил (или е) отговорът, но доколкото аз мога да съдя, българинът свежда демократичните си права (или по-скоро легалната им част) до правото на глас. Не че процентът на гласуващите е изключителен, но 2/3 от правоимащите прибягват до въпросната волеизява. В останалото време българинът е преди всичко зрител в театъра, на чиято сцена политическите и икономическите актьори разиграват собствената му трагедия. Ала предвид това, че той се вживява в ролята на пасивна публика на собствената си съдба и единственото, което си позволява, е откъслечно ръкопляскане или освиркване, тази трагедия става донякъде комична. При това май точно по причини, обратни на онези, които правят трагедията "Многострадалната Геновева" комична в интерпретацията на Вазов в "Под игото": там публиката, подобно на един Дон Кихот, твърде активно се меси в ставащото на сцената, затруднена да отделя живот от художествена условност; днес по-скоро живеенето на нацията се схваща като условно и обременено от конвенции и инерции, препятстващи участието и налагащи изключеност.
И така, като обединявам призива на Иван Кръстев да търсим групата, която представлява социален сеизмограф, с препоръката на Владислав Тодоров за внимание към критичната маса, бих потърсил такава група, която в същото време обещава да се превърне в онова дъно, от което социалността да може да се оттласне в посока нагоре. Възможно е това да е именно въпросната група от 14% на Кръстев, която е хем успяла, хем критична и протестно настроена. Но от позиция като моята, тази група най-малкото не е достатъчна, за да се стигне до социална промяна.
Очевидно все по-честото прибягване до двойката елит-общество цели да внуши, че всъщност всяка класическа обществена група, класа или прослойка е разцепена или преживява разцепването си в процеса на преход, тъй че част от нея започва да се държи като активен елит спрямо другата, която предпочита да се държи като пасивна, инертна маса. Така и работници, и селяни, и служещи, и интелигенция претърпяват разобщението си с оглед на това дали се вписват в ситуацията на свободна пазарна либерална демокрация, или не успяват да я асимилират и да се адаптират към нея. Изследването и анализаторите му сякаш внушаваха, че обществото е разделено по-скоро на включени и изключени от собственото му ставане и че това разделение съвпада не толкова с разделението на бедни и богати или на успели и пропаднали, колкото на нови и стари: на либерално мислещи/действащи и на мислещи/действащи в соц-категории.
Кризата на прехода тогава може да се изрази най-добре не толкова в това, че цялата система на социалността всъщност се разцепи на елит и маса, т.е. на либерално обновена и инициативна част и на непреобразена част в плен на социалните стандарти на социализма. Такъв един възглед обаче е само привидно оптимистичен, първо, защото опитът за елитно поведение се провали при много от инициативните и либерално обновените, тъй че те се завъртяха и завърнаха в социалното лоно на носталгично-разочарованите, и второ, защото, вместо да се опитват да теглят собствената си група, елитно проявените части се отделят и отказват от нея в опита си да бъдат припознати като пълноправен елит без връзка с масата и произхода. Именно в тази загубена връзка между елити и маси, а не само между политици и народ, е проблемът, за който трябва да се потърси решение. Недоволните успели 14% се разпознават по-скоро от страната на елита. Необходимо е да им се открие съответствие от средата на масите, за да може да се очаква взаимодействието между елити и маси да произведе ефекта на критична маса и съответно на дъно за оттласкване от бездната на социалния песимизъм и безпроменност.
Вече стана дума, че езикът на цифрите в изследването непрестанно беше дублиран от езика на интерпретацията им, който изобилства от естетико-етични метафори, като трагедия, драма, аморалност, корупция, разпад и пр. Оказва се, че най-добрата част от експертната класа, разполагаща с материалните и интелектуалните инструменти, за да картографира състоянието на обществото, не разполага с език, който да бъде понятиен, а неспирно се изкушава от еротиката на една разтърсваща образност.
Това е така, защото официалният политически жаргон, който също претендира за експертност, всъщност има за цел по-скоро да внушава онези кастова затвореност и непристъпност, които да разнасят парфюма на професионализма. Той се говори от политическата върхушка и обслужващите я експертни елити. Това е политически идиом, отдавна дискредитиран като кух, манипулативен, мантроподобен и лишен от референт; това е език, който изразява по-скоро принадлежност към елитите, отколкото знание за обществото или интерес към състоянието на масите.
От своя страна се оказва, че масите не разполагат със свой език, за да артикулират състоянието си и визията си за неговата промяна: те посочват виновници, но не разпознават агенти, които могат да ги изведат от ситуацията им, най-вече защото нямат доверие никому, а са неспособни да припознаят себе си във въпросната героично-елитарна роля. Впрочем озоваването в нея автоматично води до прекъсване на връзките с масите и осигурен достъп до елитите. И все пак, от средата на експертните елити излиза и език, който избягва специализирания жаргон и търси общодостъпността на езика на трагедията и страданието. Именно вътрешната езикова напрегнатост на събитието ми дава основание и за решението, което предлагам.
Въпросът беше коя е онази част от масите, която би могла да претърпи социална мобилизация, тъй че да се превърне в агент на инициатива и активност, без обаче да ги преведе на езика на елита.
Ако нещо превръща хората в маса, то е самият източник на социалния песимизъм, а именно разочарованието и недоверието към актуалната социално-политическа система. Последната се схваща като несправедлива и фалшива, т.е. предоставяща възможности само на хора и групи с ампутирано чувство за приличие и морал. От повечето хора демокрацията се схваща като фалшива система, в която неравенството е повсеместно и се прелива от икономическото и социалното към всички останали сфери: достъп до образование, до справедливост (равенство пред закона), до основни човешки права. В този смисъл, за да може демокрацията да функционира демократично, тя трябва да може да произвежда социалност, която да не се ограничава от груповия си интерес, а да отива отвъд него в цялостна визия върху обществените потребности. Експертната класа ведно с медиите би трябвало да въплъщава точно такъв тип социалност. Ала предвид това, че знанието е също обект на повсеместна приватизация, въпросната класа произвежда знание, което е преди всичко собственост на инстанциите, които го поръчват и обезпечават материално, за да могат после да се ползват от него. Все пак част от експертната група не е всъщност зависима във вътрешно-политически план, тъй като финансирането й е преимуществено външно. Ето защо тя може да се позволи знание, което е високо неутрално или поне несъотносително спрямо конкретна група и интерес. При все това става дума за знание, което изхожда от принципите на либералната демокрация и отвореното общество, демонстрира привързаност към техните ценности и приоритети и в този смисъл изразява принадлежност към елитите, които движат въпросната система.
Може би е необходима още една стъпка по-натам; т.е. необходимо е мобилизирането на онази част от масите, която не разполага с чак толкова предрешена приобщеност към ценностите на либерализма. Именно усъмнеността на масите в безалтернативността на либерализма се нуждае от своя говорител, чиято евристична функция е както критическа спрямо модела, така и комуникативна спрямо проповядващите и провеждащите го елити. И ако се запитаме коя би могла да бъде групата, която би се натоварила с въпросната задача, това доста очевидно би могла да бъде онази част от някогашната интелигенция, която днес тъне в забрава в периферията на обществото и обществения интерес. Става дума за неприспособилата се към изискванията за експертен клиентелизъм група на интелектуалци, хора от академията, училището, здравеопазването и сферата на изкуствата, които поддържат своята съпротива и неприспособимост и към дясното, и към лявото, и към синьото, и към червеното, и към официален САЩ, и към официална Русия, и към Запада, и към Изтока, и към глобализацията, и към тероризма.1
Мога да изразя всичко това в една по-разгърната теория на междуположеността, но такъв опит би бил неуместен за целите и смисъла на това разсъждение. Ето защо ще се огранича само до няколко заключителни думи върху историята на отчитаната тук социална липса, както и върху обосновка за възстановяването на ролята и участието на неприватизираната интелигенция.
Някогашната интелигенция беше дискредитирана като социално толерирана от комунистическия режим и в този смисъл като идеологически агент на пропагандата и манипулацията като решаващо производство на предишната обществена система. В определящата си част предишната интелигенция беше припозната не толкова като набор от професии със съответната им роля за социалната кохезия, а като агенти за мито-идеологическа натурализация на формата на управление и производство. Преобразилата се в експертна прослойка значителна част от някогашната интелигенция е пример за целенасочено и ефективно преустройство; свободни и дисидентски настроени интелектуалци се преобразиха в професионалисти, които не произвеждат един продукт за публична употреба, а създават два различни продукта - един за масова употреба и друг за частна, елитна употреба. Експертно-медийната прослойка, която представлява смес от преосмислила се бивша интелигенция и млади хора, незасегнати от комунизма, действа като инстанция на промяната именно в смисъла на приватизацията на знанието.
Друга причина за разцепването на част от интелигенцията и за маргинализацията й е дискредитирането на самата идея за интелигенция в процеса на прехода. Всъщност социално-политическата промяна поне външно изглеждаше като инициирана от интелектуалци-дисиденти, които бяха предприели серия сдружавания по повод различни каузи, формулирани повече или по-малко политически. Това постави множество интелектуалци в предните редици на партии и движения след 1989, а впоследствие доведе и до включването им в изпълнителната власт. Поредицата публични скандали, както и все по-доказаната им неефективност и непредвидимост, а също и общата преподредба на скалата на ценности, постепенно доведоха до девалоризацията на интелектуалците в политическия живот. Пришествието на Иван Костов, първо като лидер на СДС и после като премиер на страната, беше съпътствано от постепенно, но категорично изтласкване на интелектуалците от ключови политически позиции. По този начин за един период от около пет-шест години интелектуалците или напуснаха елитите, или намериха мястото си там под други маски, било на политици, било на експерти.2
Сега, когато констатираме тежка криза на социалния живот и дълбоко отвращение от политическата класа и от политическото, на обществото очевидно е нужен социален посредник, който да възстанови комуникацията между разлъчените елити и маси и да потърси диалога и взаимодействието между тях. Експертната класа със значителните си материални и интелектуални възможности имаше шансове в миналото да поеме тази роля. За последните 5-6 години обаче тя се оказа публично дискредитирана именно като маша на политико-икономическите елити. Ето защо на политическата сцена е нужна алтернатива с различен глас и различни езикови и поведенчески кодове. Защото от чисто евристична и евро-културна гледна точка безалтернативността на либералния преход е дълбоко нелиберална безизходица, която само затормозява прехода. В същото време е необходима една непартийно оцветена усъмненост в политическия и социалния ресурс на лявата алтернатива, чиято неадекватност в бедна страна с дефицит на доверие в елитите е повече от очевидна. Възвърнала гласа си и възстановила доверието в една позиция, която не се свежда до икономически интерес, въпросната група ще трябва да излъчи алтернативни визии за смисъл и ценност. Именно липсата на противовес на материално-икономическия ценностен избор прави живота толкова безнадежден и лесно определим в термините на провала и безсмислието. Няма съмнение, че много от предприемчивите и инициативни люде на тази страна се ръководят не единствено от материалния интерес, но тяхното кредо на свобода, комбинативност, инвентивност и любов към риска и играта нямат своите смислени говорители.
Явно е, че в ситуацията на такава обезвереност се налага да се прибягва до идеологически механизми за социална кохезия. Нужен е друг център, друга инстанция на смисъл и основание на съществуването.
Най-изпитаната нулева институция за постигането на обществено сцепление през модерността е, разбира се, нацията. По ред причини от вътрешно и външно-политически характер обаче, разиграването на националната карта не е много обещаващ механизъм. Доколкото става дума за ограничаване на консуматорските светоизживявания предвид невъзможността за достатъчно масовото им задоволяване, знамето на глобализма също не е от най-уместните. Остават възможността за позитивно преосмисляне на приобщеността към Балканите, както и на паралелното усилване на чувството за приобщеност към Европа в тесния континентален, по-скоро културен, отколкото цивилизационен смисъл. Балканската игра има смисъл само ако се мисли в термините на междуположеността между Изток и Запад, а не в термините на изостаналостта вътре в тоталната историческа перспектива на Запада.3 От друга страна, обособяването на европейското в структурата на западната цивилизация е необходим контрапункт на една все по-обезкуражителна глобална безалтернативност. Така или иначе, и в балканския, и в европейския случай ще става дума за едновременно вътрешен и външен спрямо глобализационните процеси ценностен и мировъзренчески свод.
Чувството за общностен смисъл на нацията може да мине през възстановения живот в поизтласкани, но неизличени неща, като културата, образованието, изкуството, духовните ценности и знанието. Така своеобразието на балканската култура, както и широтата и любопитството към други култури, вярата в образованието и в самоценността на знанието, привързаността към едно по-фино и сложно композирано изкуство, към живота в духа, са все неща, които са до голяма степен изличени, но които си струва да бъдат възстановявани, ако социалният живот на нацията очаква спасение. Въпреки тревожните симптоми за опростачване, изпростяване, освирепяване и подивяване на нацията, все още могат да се предприемат мерки по ограничаването на този процес. Последното също така означава, че разпределението на бюджета трябва да бъде променено и сферите на образованието и културата да бъдат обявени за приоритетни. Защото онова, което елитите в огромната си част не отчитат, е, че образованието и културата не са въпрос само на дългосрочна стратегия, но и на актуално оцеляване на нацията като единен социален организъм. В противен случай твърде скоро единственото, което ще ни събира като българи, ще бъдат спорадичните победи на този или онзи наш национален отбор.
Остава и самата експертна прослойка да осъзнае необходимостта да потърси помощта на своето интелигентско съответствие като изразител за скритите потребности и ценности на масите. За да не се налага на нея самата хем да се отмята от езика на трагедията и гниенето, хем да не разполага с никакъв друг език, с който да потърси контакт с все по-чуждите и непонятни маси.
Повсеместното корумпиране на прехода във всички форми на социалността направи нацията неспособна на действителна политически и социално заявена претенция към авторите на голямото разграбване и източване на страната. И точно по тази причина е необходимо ангажирането на всички и най-вече на максимално незасегнатите. Нужен е все пак герой на нашето време, който да бъде поне относително положителен, за да се натовари с ролята на морална инстанция и да артикулира взаимните претенции на масите към елитите и на елитите към масите.
Още повече, че онова, което Иван Кръстев описва като апокалипсис на тоталната изключеност от сферата на взимане на решения на огромни обществени масиви, и страната, и всички останали страни от Европа и света го преживяват като геополитическа реалност. Какво можем да искаме от сънародниците ни, при положение, че цялото човечество се оказва заложник на глобален политически диктат, който изглежда няма да се спре пред нищо, защото няма глобална социо-политическа воля за възпирането и противодействието му. Тъй че тежката маргинализация на неекспертната интелигенция е глобален проблем, който очаква отрезвяване на елитите, все по-ясно осъзнаващи, че не могат да се справят със собствената си двойственост без критическия коректив на маргинализираната интелектуална прослойка от просвещенско-романтически тип.
Нужна е мобилизация на интелигенцията, която не пожела или не можа да намери своите основания за осъществяване в икономико-материалния просперитет или в разните форми на власт. Елементът на незаинтересованост от естетически и познавателен характер обещава, без да гарантира език, интелектуален продукт и поведение, които да й позволят да се ангажира с обществено-политическа мисия и визия за социално релевантно посредничество. Ако експертните прослойки в голямата си част се виждат принудени да репрезентират политико-икономическите елити, ако медиите са дискредитирани като троянски кон на властта в лагера на масите и като кутия на Пандора със закъснител в лагера на управляващите елити, то някакви агенти на мислене и действие отвъд личния и груповия интерес могат да се търсят като че ли единствено в лицето на необвързаните в средите на неприватизираната интелигенция сред маси и елити. От взаимодействието и диалога между тях може да се произведе търсената критична маса като подстъп към изхода.

Димитър Камбуров


Д-р Димитър Камбуров е преподавател по теория на литературата в СУ "Св. Климент Охридски", Факултет "Славянски филологии". В Нов български университет, Департамент "Нова българистика" преподава "Култура и медия". Автор на множество статии в специализирания научен и културен печат. Предстои да излязат неговите книги "Явори и клони" в Издателство "Фигура" и "Българска лирическа класика" в Издателство "Просвета".


















































































































































































































































































































































































































































































































































1 Във встъплението на своята "The Location of Culture" Хоми Баба цитира Стюарт Хол по повод на идеологическата интервенция, който я определя като политика за идентифициране на въображаемото, за да заеме дискурсивно място, неопределимо от историята на лявото и дясното. Тя съществува извън тези политически полярности. Той обосновава собствения си пост-колониален критически проект като интелектуална позиция, имаща смисъл именно като такава - отвъд лявото и дясното, но също и отвъд експлоатацията и издевателството над други човешки същества.













































2 Аз впрочем още през 1997, преди Иван Костов да поеме властта, на страниците на в. "Култура" отбелязах тенденцията, която сега отчитаме в минало време, и се опитах да предупредя за евентуалните негативни последици бъдещия премиер.






















































3 Ако има някаква несъвместимост между източното и балканското, в частност, преживяване на живота като смислен, и онова, което характеризира Запада, то може би се свежда до несинонимността на благополучието и щастието. Западът отдавна се е отказал от социално-политически грижи по отношение на щастието, което се мисли като индивидуален проблем, който всеки решава сам или с помощта на психосоциални агенти - от психоанализата и психотерапията до социалните служби и форми на взаимопомощ. Така или иначе, там държавата има грижата да осигури условия за благосъстоянието, което предлага ясна визия и съответната програма за действие.
На изток благополучието е необходимо, но недостатъчно условие за щастието, чието постигане винаги се е мислело като общностно празнично преживяване. Балканите в този смисъл ще постигнат своята модерна европеизация, когато окончателно изоставят идеята за щастие като общностно преживяване и смисъл и прегърнат утешителната награда на благополучието; нещо, впрочем, за което процесите на оеснафяване на късния реален социализъм съдействаха много. Въпросът е дали феноменът на разкъсани социални връзки и общо униние не е във връзка със загубеното целеполагане в общностното преживяване на щастието като екстатичен, празничен, граничещ с трансгресията опит. И ако е така, както вярвам, възстановената роля на неприватизираната интелигенция би съдействала за обновата на тази общностна смислоположеност встрани от традиционната масова злоупотреба с алкохол.