Отворената порта на разказа:
Попове и вещици


Културологичното си изследване чрез сцената на особеностите в поведението на българина, на трайни специфики на неговата култура Пламен Марков продължава с "Попове и вещици". В този му спектакъл, част от проекта, за който писах миналия път, режисьорът е използвал не само познати български (драматургични) текстове. Той е "по автентични възрожденски текстове и пътеписи".
Портата на разказа този път е отворена към външния поглед. Представени са наблюдения за живота на българина на чужденци, живели в България през Възраждането. В известна степен това е погледът на англосаксонската култура към нравите на един балкански народ. Режисьорът е отделил чужденците в една група действащи лица. Чрез нея той сглобява основни типове гледни точки. Те, от своя страна, очертават характерологичния профил на всеки от образите. Най-общо можем да ги определим като хора, позитивно и негативно настроени. Например, Брофи (Ириней Константинов), Бейкър (Николай Антонов) и Монтегю (Петя Силянова) са любопитните към местната култура, склонни към авантюризъм и с желание да разберат особеностите на живота тук, да се сприятеляват с българите дори когато ги мамят и са враждебно настроени към тях. Те се опитват и да им "оставят" нещо от своята култура. Сент Клер (Богдан Глишев), католическият свещеник Рико (Пламен Манасиев) и Крейвън (Ани Вълчанова) са представители на другата гледна точка - да я наречем "колонизаторската". Те наблюдават местната култура презрително - за тях тя е разновидност на примитива: българите са неграмотни, мързеливи и крадливи. Наслагването на впечатления, описания, преживявания и оценки съставят противоречивата външна гледна точка, в която режисьорът не дава предимство на никоя от тях, оставяйки на зрителя да предпочете с коя да се солидаризира или да анализира от дистанцията на времето. Пламен Марков е подбрал интересни източници, откъси от описаните впечатления, като най-интересните сред тях са от книгата на Сент Клер (сам ограбен и пострадал силно от българите), все още, за съжаление, липсваща в българските библиотеки. На Сент Клер принадлежат едни от най-крайните определения за българския характер. В общия "текст" на външната гледна точка можем да разчетем особеностите и на една имперска гледна точка към малките култури на Балканите.
В кратък текст като този подробен анализ не е възможен, само ще отбележа, че режисьорът структурира разказа около традиционни, дори митологизирани "ядра" в поведението на българина, като неговото "трудолюбие", "гостоприемство", "любов към образованието" и пр.
Режисьорът оповестява сам заглавието на всяка отделна сцена-история. Неговият поглед, в крайна сметка, сглобява епическия разказ. Това са истории "За трудолюбието и бълхите", "За специалното внимание към чужденците", "За българския културен живот", "За това как проведоха конкурс за даскали" и пр., и пр. Казано накратко, истории, метонимично представящи отделни сфери на културата, като религия, труд, изкуство, хигиена и пр. Някои от разказите са излишно разиграни танцово - основният принцип в представянето на историите се определя по друг начин - един от чужденците започва историята, която се довършва от нейните герои.
Поведението на другите две групи - поповете и вещиците, в тези истории се определя от зададената вече гледна точка и реакциите към нея. Известната (лека) карикатурност и ироничност е ефект от отношението на чужденците - присмехулно, презрително, умилително или просто преувеличено. В познатия (от "Зидарите и попа") на зрителите неизписан олтар на сценографа Светослав Кокалов се подават през "летвите" персонажите в разказваните истории. Българската група, "оформена" от чуждия поглед, е представена чрез "ключови" за него фигури - лечителките (вещиците в ненужно дълга сцена на изброяване на лекове) и най-вече Даскала и Попчето - чрез които са представени българското образование и вяра. Неграмотният, пиян и конформен Даскал е толериран, искреният свещеник (Софроний) - подложен на страдания. В този смисъл заглавието на спектакъла "Попове и вещици" е заглавието, което му дават чужденците - те подбират двата основни типа.
Като цяло представлението сглобява картината на поведението на българина без удобните протези на самосъжалението или възторжената мегаломания. И доколкото във възрожденската ни култура лежат много от базовите опори на българското, изследването на Пламен Марков е ценно.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Попове и вещици (по автентични възрожденски текстове и пътеписи), драматизация и постановка Пламен Марков, сценография Светослав Кокалов, костюми Петя Стойкова, музика Асен Аврамов, хореография Мила Искренова. Участват Пламен Манасиев, Ириней Константинов, Богдан Глишев, Николай Антонов, Петя Силянова, Ани Вълчанова, Росен Белов, Петър Русев, Мариан Бачев, Михаил Милчев, Виктор Бисеров, Стефан Щерев, Майя Остоич, Лилия Лазарова, Милена Живкова, Йорданка Любенова, невена Калудова, Марта Кондова. Театър "София", премиера - 10 октомври 2002 г.