Другата България,
същата "журналистика"


Предаването "Другата България", писал съм вече за това, се опитва да представи лика на българина в една друга ситуация - там, където светът е уреден, а животът - задоволен. Интервюираните показваха друг, по-приемлив образ на българското, градящ се там, зад граница, оформяйки по този начин не само блян по "пустата чужбина", но и по "милата родина". То обаче реализираше успешно програмната си стратегия дотогава, докато не "падна" в ръцете на водещия Георги Тошев, който без притеснение и с никакво чувство за свян измести фокуса от нашите сънародници в емиграция към "аз-който-съм-в-чужбина-и-си-говоря-там-с-мои-съграждани". Излъчваното се разконцентрира и децентрира, изгуби обекта на своето желание, за да се превърне в самозадоволяващи се филмчета, при които наблюдаваме крачещия съсредоточено Тошев с вид на рицар на печалния образ на фона на Стокхолм, Копенхаген, Истанбул, Лисабон etc. Една свръх-егоцентричност и егоизъм на "Другата България", която изтръгна от предаването неговия смисъл, за да го принизи в блудкава, безвкусна и пошла екскурзионна журналистика.
Всъщност Георги Тошев експортира извън границите на България най-лошите образци на тукашната журналистика. Журналистика, която не се интересува реално от човека отсреща, нито пък от онези, от които вестниците биват четени, радиата слушани, а телевизиите - гледани. За нея те не са важни, досаден придатък са, който от немай-къде бива отчитан; важното единствено за авторите на тая пишман-журналистика е да бъдат по страниците на пресата, в радиоефира, на телевизионния екран. Затова те буквално се "отъркват" в "силните на деня", подскачат около тях като палета, само и само да не изпаднат от онова, което си мислят, че е "публично пространство".
Разбира се, за съществуването на подобни "паркетни" журналисти и за все по-силното им роене немалка вина имат също издателите и притежателите на българските печатни и електронни медии - в своята "свещена простота" те си представят точно тъй "добрата" журналистика: като нещо средно между Евгени Минчев и Валерия Велева - хем с връзки и усет към "хайлайфа", хем пък с "разбиране" на политиката. По-странното е, че се намират желаещи да влизат в кожата на подобен журналистически кентавър, но и това не е за учудване - най-тиражните вестници в България са тъкмо такъв кентавър от ярко жълто и тъмно черно. Уж сериозни, но не дотам; уж забавни, но с претенции за "четвърта власт". Нещо като зебра на жълти и черни ивици, която или размахва къчове накъдето й падне, или пък се умилква послушничко.
Каквото и да става, но да става под светлините на прожекторите. Тая тъкмо поведенческа стратегия изповядва и Георги Тошев в неговото водене на "Другата България". Ето защо няма значение с кой точно "външен" българин говори - дали преводачка, инженер или банкер, ръководител на кралски балет - техните образи се размиват, изпъква само неговият. По абсолютно идентичен начин протичат например и толкова "прочутите" интервюта "по пантофи" в "Труд" - същностен интерес имат не интервюираните, те са единствено незначителен повод, а интервюиращият. Вместо да субективизират партньора си в разговора, тези интервюта го обективизират: затова и са така равни, еднообразни, неизненадващи. Също както с предаванията за нашите сънародници извън страната, водени от Георги Тошев: няма никакво значение на колко от тях си бил зрител - гледал ли си едно, гледал си всичките. Така предаването "Другата България" влиза в тривиалното русло на същата журналистика, тоест такава, в която няма нищичко, ама наистина нищичко от стойностната журналистика.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин