Градски пейзаж
Не съм нито архитект, нито мога да планирам градове. Ако нещо все пак ми даде сила да говоря пред вас, то е, че съм режисьор и пътуващ човек, а също и това, че съм живял и работил в различни градове на света и съм поставял камерата си сред различни пейзажи - предимно градски, но също така и сред природата, по границите, под кръстовищата на аутобаните или в пустинята.
Киното принадлежи към градската култура. То се ражда към края на XIX век и разцъфтява заедно с големите градове на света. Киното и градовете заедно са растяли и заедно са пораснали. Киното е свидетел на онова развитие, когато най-спокойните градчета от края на века се превръщат в днешните раздробени и нервни милионни градове. Киното е свидетел на разрушенията от двете световни войни. Киното видя как се издигат небостъргачите и как се разрастват гетата, видя как богатите стават още по-богати, а бедните - още по-бедни.
Киното е адекватното огледало на градовете от двайсети век и на хората, които ги обитават. Филмите, много повече от другите изкуства, са историческите документи за времето ни. Това седмо изкуство, както бива наричано, може като никое друго да обхване същността на нещата, климата и теченията на времето, както и да артикулира във всеобщ разбираем език надеждите, страховете и желанията на това време. Киното е също така и развлечение, а "развлечението" е градска необходимост par excellence: градът трябваше да открие киното, за да не умре от скука. Киното принадлежи към града, а също така и отразява града.

[...] Убеден съм, че развитието на образите е подобно на това на градовете и може да бъде сравнявано. Както образите, така и градовете все повече се разрастват. Като тях стават все по-студени и все по-дистанцирани. Като тях стават все по-отчуждени, като тях ни тикат все повече към "преживявания втора ръка", като тях ориентацията им става все по-комерсиална. Хората са принудени да се изнесат в крайните квартали, централните части стават все по-скъпи. Те се завземат от банките, хотелите, от потребителската и развлекателната индустрия.
Всичко, което е малко, изчезва. Сякаш само големите могат да оцеляват в нашето време. Малките и скромни неща изчезват по същия начин, както малките и скромни образи или както малките и скромни филми.
В киноиндустрията загубата на всичко малко и скромно е тъжен процес, чиито свидетели сме ние днес. За градовете същата тази загуба на малките и скромни неща е доста по-видима и вероятно много по-всеобхватна.
И както заобикалящият ни образен свят става все по-какофоничен, дисхармоничен, шумен и многоизмерен, така и градовете стават по-комплексни, дисхармонични, шумни, необхватни и мощни. Погледнете само наводнилите ни градски образи: табелките за регулиране на движението, огромните неонови надписи по покривите, рекламните табла и постери, витрините, видеостените, поставките за вестници, автоматите за продажба на какво ли не, "посланията" по коли, камиони и автобуси, цялата картинна информация в такситата или метрото, на всяко найлоново пликче има нещо нарисувано и т.н., и т.н.
Ние сме свикнали с всичко това. Когато за първи път отидох в град от някогашния Източен блок, беше Будапеща, изживях истински шок - там нямаше нищо от всичко това. Тук-там табелки по улиците, няколко ужасни знамена, няколко уморени призива - но иначе град без образи, без реклама.
И в този момент си дадох сметка колко много сме свикнали с този образен свят и как дори сме станали зависими от него. Рекламата се превърна в нещо незаменимо, нещо, без което не бихме могли да съществуваме. Образите са се превърнали в дрога, така ли е с градовете? Дрогата носи опасността от свръхдоза. Какво можем да направим, за да се предпазим?
Като режисьор открих за себе си, че имам само една възможност да спра образите ми да не паднат жертва на конкурентната борба и на всесилния дух на комерсиализацията: трябваше да разкажа една история.
Професията ми крие опасността производството на образи да се превърне в самоцел. От грешките, които бях направил, открих, че "хубавото изображение" не притежава ценност само по себе си, напротив - то би могло да развали течението, функционирането и израза на цялото, на драматургичната структура. Когато започнах да снимам филми, като най-голяма похвала от страна на зрителите възприемах това, че изображението им е харесало. Когато днес някой ме поздрави заради "прекрасните изображения", въобще не го приемам като комплимент...
Открих, че когато изображенията почнат да се вземат насериозно, те редуцират, отслабват героя. А история със слаби герои не носи енергия. Само историята на героите дава достоверност на всяко отделно изображение, тя "създава морала", ако може да се изразя на жаргона на боравещия с образи.
[...] Улицата или фасадата на къща, или хълмът, или мостът, или реката не са само "втори план". Те също притежават своя история, "самоличност", идентичност, която трябва да се възприеме сериозно. Те влияят върху човешките характери, живеещи пред този втори план, предизвикват някаква атмосфера, чувство за времето, определени емоции. Могат да бъдат ужасни или хубави, стари или млади. Но те със сигурност са "представителни" и точно за актьора това е единственото, което има значение. Те заслужават да бъдат приемани сериозно.
В последните няколко години работих в Австралия и имах късмета малко да опозная аборигените. Бях учуден, когато разбрах, че всяко отделно образувание от ландшафта за тях олицетворява образ от някакво "прекрасно време".
Спомних си, че като дете аз също бях убеден, че е точно така. Дървото не беше просто дърво, а призрак, а силуетите на къщите имаха чертите на човешки физиономии. Имаше сериозни къщи, мрачни къщи и приятелски настроени къщи. Реката можеше да вдъхва страх, но и да успокоява. Улиците имаха своя самоличност. По някои предпочитах да не минавам, по други се чувствах приютен. Планините и очертанието на хоризонта бяха като отпечатъци на копнеж и носталгия и още си спомням как се боях от голяма скала в една гора - скалата носеше името "седящата жена".
Пейзажите и градските картини събуждат у децата емоции, асоциации, идеи, истории. Склонни сме да забравим всичко това, когато пораснем. Научаваме се да се пазим от познанията от детството ни, когато сме живели с по-отворени очи и когато това, което сме виждали, е определяло представите ни за това кои сме ние и коя е родината ни.
Известно време живях в Ню Йорк в апартамент с гледка към Сентръл Парк. Винаги, когато напусках сградата, се оказвах срещу огромна черна скала, стояща в края на парка. Тя менеше цвета си според времето. Беше парче от онази гранитна скала, върху която бе построен градът. Всеки път, когато я погледнех, ми служеше за ориентация. Беше много, много по-стара от целия град около мен. Беше твърде солидна. По някакъв странен начин ми даваше чувството за сигурност, тъй като се чувствах свързан с нея. Спомням си, че веднъж й се усмихнах като на приятел. А тя ми отвърна, като ми вдъхна спокойствие.
Градът, в който сега живея, е построен целият върху пясък, съвсем бял пясък - понякога той може да бъде видян, ако и това да е възможно само на строителна площадка. Но и този пясък събужда у мен чувството на привързаност, даже на сигурност. Казва ми къде се намирам. Разбира се, че това го правят и сградите наоколо, но все пак по друг начин. Берлин е много своеобразен град, вероятно защото е бил ужасно разрушен през войната и по-късно това разрушение е било продължено чрез разделянето на града.
Берлин има много празни пространства. Виждат се сгради, от едната страна напълно пусти, тъй като съседната къща е била разрушена и повече не е издигната. Безутешните странични стени на тези къщи са наричани огнеупорни зидове - в други градове такова нещо не може да се види. Тези празни пространства са рани и аз харесвам града точно заради тях. Те предават историята много по-добре от всяка историческа книга или документ.
Когато снимах "Криле на желанието", забелязах, че непрекъснато търся тези празни пространства, тази ничия земя. Имах чувството, че градът се определя много повече от празните си пространства, отколкото от застроените.
[...] Градовете не разказват истории. Но те могат да разкажат нещо за историята. Градовете могат да я носят със себе си, да я показват, да я направят видима или пък да я скрият. Могат да отворят някому очите, така, както правят филмите, или пък могат и да ги затворят...
Токио, все едно какво мислят за него хората, в моите очи е отворен град; град който ти дава, а не само те краде. Да си призная, съдържа склонност към претрупаност, към някакъв вид нападение върху човека. Но учудващо на всеки ъгъл откриваш осветление. И от шумната джунгла попадаш изведнъж в тих, нежен и мирен район. Веднага зад небостъргачите има алеи с малки къщи, градини, птички, котки, спокойствие. Или пък влизаш в гробище и, за разлика от гробищата в Америка или Европа, тези в Токио се оказват много оживени места. Или пък влизаш в храм и, противно на познатите ни църкви, там можеш да останеш на спокойствие и насаме със себе си. И даже и да не си религиозен, не се чувстваш като натрапник. Токио всъщност е система от островчета.
Разбира се, че тези островчета трябва да бъдат запазени; разбира се, че може да се види как те изчезват. Както вече споменах, всичко малко изчезва.
Но ако изгубим всичко малко, губим ориентацията си, ставаме жертва на голямото, на непроницаемото, на свръхмогъщото.
Трябва да се борим за малкото, докато все още го има. Малкото придава към голямото още една гледна точка. В историята на киното малките филми винаги са били люлката на съзиданието, на новите идеи, на смелите съдържания, на човешките, топли и истински истории. Малките филми са били резервоарът на мисленето.
В града малкото, празното, откритото са батериите, които ни позволяват да се заредим, за да можем да се предпазим от всемогъществото на голямото.
Аз не съм срещу големите сгради. Напротив, харесвам ги, обичам монолитните постройки, небостъргачите. Но в същото време те могат да бъдат понесени и в тях може да се живее, само докато като алтернатива в тяхната сянка е алеята с малкото магазинче и малкото кафене. Нито един друг град не предлага това съжителство така, както е в Токио. Когато събориха "Les Halles" - чугунените хали на Париж, застанах пред тях и вих от яд.
Дълго време на това място имаше само голяма дупка. Днес там е построена гигантска подземна система от магазини и бутици, която обаче за мен продължава да има физиономията на онази огромна дупка.
Ако бъде съборено "Златното момче" в Шинджуку, за да се направи място на някоя голяма конструкция, по същия начин ще плача, а Токио ще обеднее.
Не ме разбирайте грешно. Не съм против строителството на нови къщи, против промяната на градската картина. Това би означавало, че с аргумента, че всеки нов филм допринася за инфлацията на образите, заставам изобщо срещу правенето на филми. Не, отказът не може да бъде решение. Но всяка сграда би могла да бъде пример за това как би трябвало да изглежда яснотата и простотата и дали новият стандарт може да бъде заместител на функционалността и естетическото единство. Но вие, архитектите, сте длъжни да погледнете фактите в очите - че резултатът от вашата работа на определени места би могъл да се изгуби, както и аз като режисьор трябва да погледна фактите в очите и да знам, че филмът ми ще се изгуби, ако бъде показван в някой мултиплекс, където в съседните зали върви насилие, порно или каквото и да е там. В телевизията пък филмът ми може да бъде прескочен, когато зрителите стоят пред екрана с дистанционното в ръка и препускат през 50-те канала. Остава ми само да се надявам, че всеки кадър или пък всяка сцена излъчва освободеност и лекота, които различават филма от всеки комерсиален продукт.
С това не искам да кажа, че трябва да участваме в бруталната борба за вниманието на конкуриращите се образи.
Искам да кажа, че по-добре би било, ако се отдалечим от това състезание... Вие сте автори на сгради и ги проследявате от първата скица до момента, в който са готови, също както кинорежисьорът проследява филма си от трийтмънта през избора на места на снимки, на актьори, самите снимки, монтажа до момента, в който филмът се прожектира на публиката. Сградата и филмът имат много общи неща. И двете се планират, създават се, финансират се. Вие се нуждаете от стабилна, подкрепяща структура, както една история може да носи филма. Сградата трябва да притежава ясен стил, както филмът има нужда от собствен език. Вие трябва да направите сградата удобна за обитаване. Филмът също трябва да е създаден така, че с него и в него да може да се живее.
Обичам градовете. Но понякога човек трябва да ги напусне, да се дистанцира и отдалече да ги наблюдава, за да открие какво им харесва. За мен най-добрата дистанция към градския живот може да бъде осигурена в пустинята. Познавам американските и австралийските пустинни пейзажи. От време на време в пустинята се спъваш в някой остатък от цивилизацията: къща, бивша улица, стара железница или дори изоставена бензиностанция или мотел. Със сигурност това е съвсем различен опит и подготовка за влизане в светлините на който и да е град.
[...] Веднъж сред пустинята Мохаве в Калифорния попаднах на откачена табела - някакво рекламно табло, твърде отдалечено от най-близкия път. Стоеше там в средата на нищото и големите му и изсветлели букви съобщаваха: Western World Development: Slots 410-460 (1).
Вероятно някой някога е планирал да има град там. Ландшафтът наоколо бе напълно пуст. Само тук-там се виждаха кактуси. Опитах се да си представя как би изглеждал град на това място. Изглеждаше така, сякаш че този град го е имало, но е изчезнал.
Но едно нещо не може да бъде пропуснато. Земята наоколо бе много по-стара от този град, така че всъщност нямаше никакво значение дали на това място го е имало или не.
Няколко години по-късно в пустинята на Австралия срещнах аборигените, живели от повече от 40 000 години като номади. Те вярваха в нещо много съществено - че принадлежат към тази земя и че са отговорни за нея, всеки за отделна област... Земята за тях имаше авторитет.
Мисълта ми бе: може би всички хора на света се раждат с това убеждение, не само аборигените. Но цивилизацията ни дотолкова е потиснала тази мисъл и я е изтикала назад, а градските пейзажи са само доказателство за това. Те направиха земята невидима, като че ли така прикриха чувството си за вина.
Скалата в Ню Йорк или пък пясъкът в Берлин са паметници-предупреждения.
В много от градовете изобщо не можеш да докоснеш земята, не можеш да почувстваш камъка. Ако пуснеш абориген в такъв град, той ще загине. Градовете са така препълнени, но тъй като са изгонили най-същественото, всъщност се оказва, че са празни. За разлика от тях пустинята е празна, защото изцяло е запълнена с най-важното. И накрая на лекцията си бих ви помолил за момент да погледнете малко по-различно към работата си - като задача за създаване на места за живеене на бъдещите деца, на градовете и пейзажи, които ще оформят образния свят и ще носят силата на представите за тези деца.
И ми се ще да вземете под внимание противоположното на това, което по дефиниция е ваша задача - не само да конструирате сгради, но и да създавате свободни пространства, за да се запази празнотата, за да не може пълното да ни препречва погледа, празното трябва да остане като място за почивка.

Вим Вендерс
Превод от немски Жанина Драгостинова


Текстът е откъс от книгата Логиката на образите (първа от поредицата "Амаркорд"), която предстои да излезе от ИК "Колибри".
Реч, изнесена на 12.10.1991 г. на английски език пред японски архитекти на симпозиум в Токио