Сълзите на Агар
Хилядолетната свещена история на монотеистичните религии - юдейството, християнството и исляма - е запазила редица свидетелства и знаци за общия им произход. Той, сякаш по силата на тайнствен Божи промисъл, от древността е белязан и от една човешка драма - тази на Авраам и Агар, египтянката-робиня на неговата съпруга Сарра.
Съгласно Вехтозаветното Писание Бог предупредил Авраам, че на преклонна възраст Сарра ще му роди син и ще му бъде наречено името Исаак. С него именно Бог решил да сключи завет: "И ще направя завета Си с него завет вечен (че ще бъда Бог нему) и на потомството му след него." Ала Авраам вече имал син от Агар - тринадесетгодишният Измаил, който в юдео-християнската традиция останал изключен от завета на Бога с Исаак. Ето защо Бог побързал да успокои Авраам: "И за Измаила те послушах: ето, Аз ще го благословя и ще го наплодя, и много, твърде много ще го умножа: дванайсет князе ще се родят от него; и ще произведа от него голям народ." (Бит. 17:19-20)
Обещанието било повторено, когато Бог насърчил Авраам да послуша думата на Сарра, а тя настоявала мъжът й да изпъди Агар заедно с нейния син Измаил. Тогава Авраам им дал хляб и вода и ги отвел в пустинята Вирсавия. Когато водата свършила, Агар оставила детето под един храст, защото не искала да вижда смъртта му:
И седна (надалечко) срещу него, и викна, та заплака. И Бог чу гласа на момчето (оттам дето беше то); и ангел Божий от небето извика на Агар и й рече: що ти е, Агар? не бой се; Бог чу гласа на момчето оттам дето е то; стани, дигни момчето и го хвани за ръка, защото Аз ще произведа от него голям народ. (Бит. 21:10-20)
Така библейският Бог потвърдил за сетен път намерението си да възнагради и Измаил, който тогава останал извън завета, сключен с Исаака, Иакова и с тяхното потомство. Измаил отишъл в пустинята и дълго време следите му се губели в нейните пясъци. Поради отпадането си от Стария Завет потомството му останало някак встрани и от новозаветното Откровение, осъществено чрез Иисус и ознаменувало раждането на християнството - първата монотеистична религия, която не била предназначена само за богоизбрания еврейски народ, а имала универсално послание.
Християнството бързо се наложило в голяма част от тогавашния свят - Европа, района на Средиземноморието и Близкия изток. Ала въпреки мощта на цивилизациите, създадени около Рим и Константинопол, някои от големите народи в съседните земи оставали подвластни на своите предишни вярвания. Византия водела изтощителни войни със Сасанидски Иран и към края на VI - началото на VII в. сл. Хр. двете империи постигнали военнополитически паритет. Но народът на Иран продължавал да изповядва зороастризма независимо от съседството на Византия и нейното културно влияние. Сякаш в периферията на големите исторически събития оставал Арабският полуостров, който с неговите около 2,9 млн. кв.км в териториално отношение бил равен на двете съседни империи. Тук живеело население, обозначавано от съседните цивилизовани народи като араби, сиреч "пустинници", "степници", номади. Сасанидският шахиншах и василевсът проявявали интерес към тези безплодни области и тяхното население само доколкото искали да контролират търговските пътища през полуострова.
В Арабия постепенно навлизали различни културни и религиозни влияния. Еврейски емигранти от Римската империя донесли със себе си юдейството, което се разпространило в Йемен и оазисите на Северен Хиджаз. А от Сирия и Абисиния в Арабия проникнало християнството, пуснало свои корени от Йемен до централната част на полуострова. Редом с юдейството и християнството съществувала и една особена категория монотеисти, наречени ханифи.
Етимологията на думата остава загадка, но същината на тяхното учение е ясна - без да приемат изцяло нито една от двете монотеистични религии, те проповядвали общата за юдеи и християни вяра в единия Бог, като отхвърляли многобожието и идолопоклонничеството и водели аскетичен живот. Ала мнозинството жители на полуострова и особено арабите в Централна и Северна Арабия продължавали да почитат своите езически божества.

Изпълненото обещание

Първата половина на VII в. е ознаменувана от драматичен сблъсък между езичеството и вярата в единия Бог. Той се разгаря в областта Хиджаз, където се намирал важният търговски център град Мека с неговото езическо светилище - Кааба (букв. "куб"). Около 570 г. сл. Хр. в бедния хашимидски род на населяващото града племе Курайш се ражда Мухаммад (Мохамед) ибн Абдуллах. На четиридесетгодишна възраст в неговия живот настъпва неочакван прелом - от този момент до края на дните му (632 г.) нему били низпославани откровения свише, които довели до обрат в битието на неговите сънародници, а сетне и до гигантски размествания на историческите пластове в тогавашния цивилизован свят. Религиозната проповед на Мухаммад започнала като своеобразно приобщаване на арабите към основните принципи на юдео-християнската монотеистична традиция. Разпокъсаните арабски родове и племена преоткрили своя общ древен произход от Измаил (араб. Исмаил), Авраам (араб. Ибрахим) и Адам.
Дейността на Мухаммад и неговата монотеистична проповед възражда арабите за нов, исторически живот. Те се отказват от своето дотогавашно "невежество" (джахилия) и се превръщат в исторически народ-инициатор на уникална религиозна, културна и социална традиция, създал една от най-великите цивилизации в историята на човечеството. Последиците имат световно значение и се разпростират върху обширните територии от африканските брегове на Атлантическия океан и Пиренеите до Индия и Китай. Появилата се на историческата сцена трета световна религия на единобожието се самоопределя като ислям - "смирено отдаване на Бога", именуван на арабски език Аллах:
Хората бяха една общност и Аллах изпрати пророците - благовестители и предупредители, и заедно с тях низпосла Книгата с истината, за да отсъди между хората за онова, по което бяха в разногласие. [...] И поведе Аллах вярващите към онова от истината, по което бяха в разногласие, с Неговото позволение. [...] Ислямът е религията при Аллах. [...] И ако спорят с теб, кажи: "Отдадох се всецяло на Аллах - аз и онези, които ме последваха". (Коран, 2:213; 3:19-20)
Тази религия заляга в основата на принципите, които и до наши дни определят характера на ислямската общност (умма) и на създадената от нея велика цивилизация.
Неин централен текст е първият фундамент на исляма - Свещеният Коран. Обикновено думата "Коран" (от араб. корен к-р-') се превежда на европейските езици като "четиво", "четене", но през VII в. тя се е употребявала предимно в значението на "чета на глас чрез речитатив", "декламирам (наизустен) свещен текст". Коранът е сборник, в който са събрани проповеди, заповеди, поучения и речи, произнесени от Мухаммад пред неговите последователи като откровения, низпослани му от Бога наяве в състояние на религиозен екстаз или насън посредством Дух-посредник (Св. Дух или архангел Гавриил) предимно в Мека и Медина между 610 и 632 г. Универсалното Божие Слово, низспослано на човечеството на "ясен арабски език", е кодифицирано между 650 и 656 г. при управлението на халифа Осман и съставлява каноничния текст на Корана. Той съдържа 114 сури (глави), подредени по големина в низходящ ред. Всяка една от тях се състои от различен брой аяти ("знамения" - условно "стихове"). По-голямата част от текста е издържан в римувана, ритмизирана проза (садж), а за благочестивите мюсюлмани стилът на Корана и до днес е неподражаем и неповторим.
Коранът притежава редица общи черти със свещените писания на юдеи и християни, но същевременно съдържа и много оригинални постановки. Мюсюлманите смятат своята вяра не толкова за "усъвършенстване", колкото за "възстановяване" на автентичната и (пред)вечна религия на единобожието. Мястото, което Коранът заема в религиозното съзнание на мюсюлманите, е сходно с това на Стария Завет за юдеите и съответно на Новия Завет (особено на Евангелието) за християните. Но авторите на библейските книги се смятат за боговдъхновени, докато за вярващите мюсюлмани Коранът не е "произведение" на Мухаммад, а автентично Слово на самия Бог. В този смисъл Коранът като Слово Божие заема в религиозното самосъзнание на мюсюлманите мястото, което в християнството е отредено на Иисус Христос. В единия случай Словото е низпослано чрез знаменията на Корана, в другия е въплътено в личността на Богочовека. Този висок ранг на кораничния текст определя неговата изключителна роля в духовния и социален живот на мюсюлманите. Мнозинството от тях почитат Корана като (пред)вечен и несътворен, като възстановяване на истинното Слово, изопачено в хода на историческия процес от другите народи, а предприеманите опити за променянето на този догмат имат краткотраен успех.
С течение на времето и след завоюването на все по-обширни територии, включени в границите на мюсюлманската държава - Халифата, става ясно, че Коранът като първоизточник на ислямското вероучение е недостатъчен, за да даде отговор на всички въпроси, пред които се изправя уммата. Създалият се доктринален вакуум се запълва от втория фундамент на исляма - Сунната (букв. "пример", "обичай") на Пророка. Тя се състои от сказания за делата, думите и намеренията на Мухаммад, наречени хадиси. Това са предания за словото (акуал) или деянието (афал) на пророка Мухаммад, както и за неговото красноречиво мълчание (такрир), означаващо съгласие с извършваното от неговите привърженици. Обемният корпус хадиси съставлява ислямското Свещено Предание - Сунната.
Сунната е източник на вероучението, който се признава и от трите основни направления, на които се подразделя ислямът след "схизмата" от 50-те години на VII в. - тези на суннитите, шиитите и хариджитите. "Ябълката на раздора" между тях е проблемът за върховната власт в уммата. Суннитите твърдят, че имамът-халиф трябва да се избира чрез "общо съгласие" измежду най-заслужилите членове на Курайш - племето на Пророка. Шиитите смятат, че правото на халифския сан принадлежи само на братовчеда и зет на Пророка - четвъртия халиф Али ибн Аби Талиб и на неговото потомство. Хариджитите издигат лозунга, че всеки благочестив мюсюлманин, без оглед на неговия произход, може да застане начело на уммата. С оглед липсата на Църква в исляма суннизмът само условно се определя като "ортодоксия", защото е имал господстваща роля в историята на ислямското общество и към него принадлежат близо 90% от мюсюлманите. Но шиитите също следват Сунната, като при тях хадисите се наричат ахбари ("сведения").
Сунната и в наши дни играе важна роля в живота на мюсюлманите, а някои консервативни течения я издигат в толкова висок ранг, колкото и самия Коран, като смятат, че двата фундамента съставляват един общ текст (насс).
Целият комплекс от норми и предписания, фиксирани в Корана и Сунната, съставлява ислямския Свещен закон - шариат ("пряк, правилен път"). Впоследствие, когато и Коранът, и Сунната се оказват недостатъчни за разрешаването на юридико-богословските казуси и социалните проблеми, пред които се изправя уммата, се въвеждат два други принципа-източници на мюсюлманското право (фикх) - науката за шариата. Тези източници са общото съгласие (иджма) и аналогията-съпоставяне (кияс). Въвеждането им означава, че въпросите, по които няма прецеденти в Корана и Сунната, трябва да се решават по пътя на консенсуса между авторитетни лица чрез аналогия с тези два фундаментални текста на исляма. Въз основа на Корана и Сунната, както и на установилата се религиозна практика още в ранния ислям се формира учението за петте "стълба на вярата" (аркан ад-дин) - канонизирани норми на ислямската обредна система, задължения и предписания за благочестие. Това са: "засвидетелстването на вярата" (шахада), молитвата (араб. салат, перс. намаз), постът (саум), задължителната милостиня (закат) и поклонничеството (хадж) на светите места в Мека. Всички те са изключително важни за мюсюлманите, но квинтесенцията на класическата ислямска религиозна традиция е вложена в шахадата - сакралната формула "Няма друго божество освен Аллах и Мухаммад е пратеник на Аллах", чрез трикратното произнасяне на която става и приобщаването към исляма. В нея са включени двата основни доктринални елемента на исляма - изповядването на единобожието и признаването на пророческата мисия на Мухаммад като елемент на профетическата верига.
Догматът за единобожието е основа на ислямската религия, която учи, че Аллах е както един, така и единен-в-самия-себе-си, сиреч не се дели и не може да има ипостаси. Кораничният Аллах е сравним с юдейския Яхве и с християнския Бог-Отец. Ала Коранът категорично отхвърля християнския догмат за триединството на Бога, защото съзира в него отблясъци на многобожие, на "съ-дружаване" (ширк) на партньори в Божието единство. Справедлив Творец на всичко видимо и невидимо, мюсюлманският Бог, както и християнският, е едновременно надпоставен и вътрешноприсъщ по отношение на света - Той е по-близо до човека отколкото шийната му вена (Коран, 50:16). Аллах е милостив и милосърден, което заляга в основата на схващането, че Той прощава на съгрешилите Адам и Ева, а тяхното потомство не носи бремето на първородния грях. Затова в исляма няма нужда от Изкупител на греховете, какъвто е за християните Богочовекът Иисус.
Ислямската концепция за пророчеството включва идеята за съществуването на два вида пророци - "обикновени" пророци (набиун) и висши пророци-пратеници (русул). Според традицията в свещената история на човешкия род е имало 124 хиляди "обикновени" пророци и 313 пратеници, към които се причислява и Мухаммад. Сред най-видните негови предшественици са Адам, Авраам, Мойсей и Иисус, който според исляма дори предсказва идването на Мухаммад. Особено важен в пророческата верига е Авраам (Ибрахим), наричан ханиф поради това, че отхвърля многобожието и изповядва истинното единобожие. Затова той не е нито юдей, нито християнин, а мюсюлманин (Коран, 3:67). Като монотеист и баща на Исаак (Якуб) кораничният Авраам остава свързан с юдео-християнската традиция, а Исаак и неговото потомство също са почитани в исляма. Прародител на арабите обаче Авраам става чрез Измаил - Божието обещание пред сълзите на Агар било изпълнено.
Така ислямът очертава контурите на своята идентичност чрез опит за обновление на съществувалите дотогава форми на монотеизма, и то чрез връщане към неговия първоизточник - единобожието на Авраам. Нещо повече - именно Авраам и Измаил се сочат като строители (или възстановители) на храма Кааба в Мека. В близост до него и до наши дни има камък, наречен макам Ибрахим, върху който съгласно традицията има следи от стъпките на видния Божи пратеник. Без това да е изрично упоменато в Корана, ислямът приема, че именно Измаил (а не Исаак) е бил синът на Авраам, който е щял да бъде принесен в жертва, ако Бог не се бил смилил в последния момент да сложи край на изпитанието.
Така, както Иисус е сравняван с първочовека Адам, според типа на своето единобожие и пророчество Мухаммад е наследник най-вече на Авраам. Затова авраамическата основа, върху която са изградени юдейството, християнството и ислямът, и в наши дни е крайъгълен камък на диалога помежду им. В Корана никъде не се застъпва мнението, че Мухаммад е превъзхождал предишните Божии пратеници, предали на народите Откровението. Самият той се е смятал за исторически свързан с веригата от пророци и с приемствеността помежду им. Впоследствие мюсюлманите започват да почитат меканския проповедник като най-висш сред пророците и така личността му се превръща в крайна цел на историческия процес. Религиозните учени (улемите) и богословите разработват цялостна доктрина за затварянето на пророческия цикъл с Мухаммад, като за целта се опират на кораничното определение за него като "печат на пророците" (33:40).
Ранният ислям, както преди него и ранното християнство, отделя по-малко внимание на догматиката, като проявява по-силен интерес към обредността и нормите на религиозния живот. В ориенталистиката се изказват мнения, че подобно на юдейството ислямът обръща внимание не толкова на "ортодоксията", колкото на "ортопраксията". Докато в християнството правилното изповядване на учението е изключително важно, оттук идва и понятието "православие". В продължение на около две столетия след раждането на исляма в особена съчлененост съжителстват догматика и ритуал, религия и право. Не се разграничават духовният авторитет и светската власт, религиозната община на исляма и държавата. Това определя характера и по-нататъшното развитие на арабо-мюсюлманската цивилизация в епохата на "класическия ислям", която хронологически в общи линии съвпада с европейското Средновековие. То слага своя характер и върху съвременния облик на исляма, в който протичат процеси на обновление и реформи, съчетани с призиви за връщане към първоизточника.

Ислямът - отстояването на една идентичност

Ислямската доктрина е тясно свързана с идеите за обновление (тадждид) и реформа (ислах), формулирани в Корана и Сунната. Характерен за тях е следният хадис: В началото на всеки век Аллах ще изпраща на тази умма обновител на вярата.
Обновлението и реформизмът в исляма имат свои особености, различни от тези на европейския и северноамериканския свят. В исляма необходимостта от обновление се схваща по-скоро като възстановяване, отколкото като иновация и въвеждане на нови религиозни и социални принципи. Обновлението по дефиниция е свързано с връщане към първоизточниците на исляма - Корана и Сунната. Ислямските реформатори винаги са черпели своите идеали от славното минало на класическия ислям.
Налице са обаче две основни парадигми на историческото ислямско общество. Първата е тази на интегралното общество, обединено във всички аспекти - социален, политически и духовен - под знамето на исляма. Исторически тази парадигма е била приложена по времето на Мухаммад и "праведните халифи" до династическата консолидация на Халифата при Омеядите (661-750). Интегралното ислямско общество винаги е било идеал на онези течения, които искат да възродят исляма, като възвърнат целостта и единството на уммата, безвъзвратно изгубено след "схизмата" през VII в.
Втората парадигма, по сполучливото определение на Лапидюс, е тази на имперското ислямско общество, основано върху диференцираните структури на предходните близкоизточни общества. Още към IХ-Х в. халифите от династията на Абасидите (661-1258) управляват в Багдад, повлияни от сасанидските административни традиции. Постепенно на преден план излизат фигурите на везирите и султаните, на които халифът практически делегира своята светска власт. По-късно тази тенденция кристализира в управленската практика на Османската империя, където с духовните дела се занимава не султанът-халиф, а върховният "шейх на исляма". Наличието на втората парадигма не премахва представата за исляма като религия, която обединява всички аспекти на живота и теоретично отхвърля разделението между религията и политиката. На теория винаги се прокламира, че ислямът е едновременно "религия и държава" (дин уа даула). Запазва се жив идеалът, че политическият живот не бива да бъде отделян от шариата, а за негово практическо приложение се сочи институцията на халифа, който е както военно-политически ръководител (емир) на уммата, така и неин върховен духовен водач (велик имам).
Очерталата се през последните столетия от историята на Османската империя политическа и икономическа изостаналост на мюсюлманския свят става причина за активиране на западните лозунги за "цивилизаторската мисия" на колониализма, които произтичат от доктрината на европоцентризма. Реакцията на религиозния, социален и културен елит в мюсюлманския свят не закъснява и е многозначителна. През ХIХ в. видни мислители и общественици предприемат стъпки за адаптирането на исляма към съвременността. Така се поставя началото на Реформацията в исляма, която продължава и до наши дни. Тя е динамичен процес, в рамките на който модернизацията се съчетава със съживяването на вярата и с връщането към нейните фундаменти - Корана и Сунната. Ето защо почти всички реформатори на Новото време от Джамал ад-Дин ал-Афгани (1839-1897) и Мухаммад Абду (1849-1905), с изключение на секуларистки настроените модернисти, си служат с фундаменталистки лозунги. Те са сходни с призивите на Мартин Лутер и останалите реформатори в западното християнство за връщане към фундамента на Евангелието, за неговото очистване от историческите наслоения и от изопаченията, привнесени в тълкуването му от страна на Католическата Църква, отклонила се от "истинното християнство".
Съвременният ислям е динамичен и разнороден комплекс от доктрини и социални практики, които имат за своя основна цел постигането на модернизация чрез отстояване на идентичността. Само част от проблемите на исляма в съвременния етап от неговата Реформация са свързани с т. нар. "ислямски взрив" или "възраждане на исляма". Този процес започва към средата на 60-те години на ХХ в. и поради засиления медиен интерес към произтичащия от това явление политически ислям се достига до хаос в терминологията. Понятието "фундаментализъм" например като цяло не се прилага прецизно по отношение на исляма. То се избягва от специалистите и учените-ислямоведи при разглеждане на проблеми от сферата на ислямската история, политика и култура, защото произхожда от християнска (протестантска) среда. Използването му би могло да е успешно в случаите, когато се поставя ударение върху буквалното прилагане на дадено Свещено Писание от миналото към днешния ден. Това обаче е елемент, съпътстващ развитието на всички религии и идеологии, следователно не е тенденция, характерна само за исляма. Затова и самите мюсюлмани се дразнят от неговата честа медийна употреба като синоним на радикалния ислямизъм.
Ислямизмът обозначава онези движения и доктрини, които се стремят да приведат политиката в съответствие с предписанията на исляма. Последователите на съвременните ислямистки идеологии често ценят високо недемократичното и нелибералното (от гледна точка на светския западен модел) политическо управление, при което политиката се основава върху Откровението. Те смятат, че има друг път - този на "ислямската демокрация", съградена върху въведения от Пророка принцип на "съвещанието" (шура). Има голяма разлика между ислямизма и мюсюлманския екстремизъм, практикуван от разнородните мюсюлмански екстремистки организации - криминални елементи и групировки, служещи си с ислямистки лозунги и практикуващи насилие. Тук се причисляват и нашумели около 11 септември 2001 година личности като Бин Ладен, и движения като талибанизма, създадени впрочем не без западна намеса. Тяхната дейност е обект не толкова на ислямознанието и на останалите науки, колкото на службите за сигурност и органите на полицията.
Напоследък се употребява и терминът "ислямски интегризъм", който се отнася до онези движения, които, изповядвайки ислямистки идеи, прокламират необходимостта от затваряне на мюсюлманското общество и откъсването му от характерните за съвременността процеси на социална модернизация, либерализация и секуларизация на държавното управление. В случая интегризмът е сходен с ислямизма доколкото се противопоставя на протичащата под западно влияние либерализация и секуларизация.
Секуларисткият тип модернизация се развива през ХIХ и ХХ в. от видни реформатори и модернисти в исляма, но мнозинството мюсюлмани остават верни на своя идеал, свързан с придържането към Корана, Сунната и примера на "праведните предци". Опитите за насилствено прилагане на секуларизация от западен тип като тези на династията Пахлави в Иран преди Ислямската революция най-често имат обратен ефект - засилване на ислямисткото влияние. Ислямската революция на Хомейни през 1979 г. е резултат и на прибързаната и насилствено провеждана секуларизация от страна на шахския режим. Така е в Египет, когато режимът на Насър предприема репресии срещу "Мюсюлмански братя", така е и в Алжир при анулирането на изборите след тяхното спечелване от ислямисткия Фронт за ислямско спасение. Съседна Турция засега остава най-яркият пример за успешно проведена секуларизация и либерализация от западен тип. Това обаче не означава, че след налагането на кемализма тя окончателно е решила въпроса за ролята и мястото на исляма в социалния и личния живот на населението.*
В целия мюсюлмански свят продължават да живеят идеали, които не позволяват религията да остане само в сферата на личния живот на индивида, както повелява демократичният модел на Западна Европа и Северна Америка. Две изтъкнати личности оказват и до наши дни мощно влияние върху облика на съвременния ислям. Това са основоположникът на "Ислямското общество" (Джамаат-и ислами) в индийския субконтинент Абул Ала Маудуди (1903-1979) и бащата на прочутото движение "Мюсюлмански братя" (Ихуан ал-муслимин) Хасан ал-Банна (1906-1949) в Египет. Те съчетават религията с обществена дейност, която има за цел да бъдат разрешени основните проблеми на уммата в съвременния свят, като въпреки модернизацията тя съхрани своята идентичност. Маудуди, Хасан ал-Банна и неговият влиятелен последовател идеологът на "Братята" Сайид Кутб (екзекутиран през 1962) преразглеждат редица основни постановки на ислямската доктрина.
За тях и техните привърженици ислямът не е просто религия, той е всеобхватна идеология, пострадала от едностранчивото възприемане на модернизацията и западното влияние. Ето защо Сайид Кутб подчертава, че "ислямът има нужда от възраждане", за да бъде спасено съвременното общество от "новото невежество" (джахилия), в което то отново е изпаднало подобно на арабите преди Мухаммад. Това "възраждане" чрез завръщане към първоизточниците (Корана и Сунната) и следване примера на ранния ислям е пътят, благодарение на който съвременните мюсюлмани ще запазят своята идентичност. Средството също е изпитано - прилагането на шариата във всички области на живота, включително и в политиката. Защото, както подчертава Маудуди, "шариатът е цялостна схема на живота и всеобхватен социален ред".
Как трябва да стане това завръщане към повелите на шариата? Предлаганите отговори са много, но общата идеологическа рамка на "възраждането на исляма" от 60-те и 70-те години на ХХ в. насам включва няколко основни постановки. На първо място ислямът се схваща не само като религия, а като цялостен "начин на живот". Това е ясно формулирано от водача на Ислямската революция в Иран аятолах Хомейни: "Ислямът е политика и без нея той е нищо". Строго се осъждат секуларизмът и "материализмът на западните общества", без обаче да се отрича модернизацията сама по себе си. Тези основни идеи залягат в основата на изискването наложените в мюсюлманските страни под западно влияние граждански закони да бъдат заменени от шариата. Дейците на "ислямското възраждане" са категорични: модернизацията трябва да бъде възприета, но съчетана с активна реислямизация на изпадналите в ново "невежество" общества. Само така ислямската идентичност няма да бъде изгубена в кибер-пространството на съвременните технологии. Сам по себе си този проблем стои и пред другите големи религиозни общности в света - пред юдеите, християните и будистите, които искат да запазят своята идентичност в глобализиращия се свят.

Въпроси

Защо тогава съвременният западен свят често е склонен да порицава тъкмо мюсюлманите като "невежи, изостанали и нелиберални" - хора, които жадуват да се управляват от религиозните норми и право? Защо ислямът и Западът се разминаха до такава степен, че след краха на Съветския съюз редица наблюдатели сочат исляма като заместител на комунистическата опасност? Какви са в началото на ХХI в. настъпилите трансформации в ислямистките идеологии и доколко това е свързано с новите условия в световната политика - края на Студената война и настъпващата глобализация? Против глобализацията ли е ислямът, който сам по себе си е универсалистична доктрина? И защо в Европа и Америка се налага един дотам изкривен образ на исляма, че цяла религия и цивилизация се свързват с изрази-клишета като "меча на исляма", "религия на насилието", "глобална интифада" и "сблъсък на цивилизациите" - определения, върху които беше изграден митът за наличието на световна "ислямска заплаха"?
Намирането на ясен отговор за всички тези въпроси тепърва предстои, но всички те са свързани както с политически причини като нестихващия и днес близкоизточен конфликт, така и с различия в самите култури. Сякаш потомците на Исаак искат да наложат на народа, произлязъл от Исмаил, да се откаже от своята идентичност, дарена му от Бога като изпълнение на обещанието, дадено пред сълзите на Агар. Западът търси в исляма отражение на онова, което самият той е постигнал след Просвещението - изграждане на демократични общества, фундирани върху принципите на либерализацията и секуларизацията. За християните това не е било проблем, защото Христос сам заявява, че Царството Му не е от този свят. Ала ислямът има друга нагласа - уммата не е религиозно тяло като Христовата Църква. Уммата е религиозно-политическа общност, а неин върховен суверен е Аллах. Демокрациите в Западна Европа и Северна Америка са изградени "в името на народа", докато в ислямска среда политиката по правило се води "в името на Бога". Това "разминаване" ще продължи да налага своя отпечатък върху отношенията между исляма и западния свят.

Симеон Евстатиев


Д-р Симеон Евстатиев е главен асистент в Катедрата по арабистика и семитология към Центъра по източни езици и култури при Софийския университет "Св. Климент Охридски". Преподава история на арабския свят и исляма, арабо-мюсюлманска философия и ислямска култура в Софийския университет. Член е на Европейския съюз на арабистите и ислямоведите, на Германското ориенталистично дружество и на Германската асоциация за изследване на Близкия изток. Скоро Университетското издателство "Св. Климент Охридски" ще публикува негова книга, посветена на връзката между арабската историческа мисъл и ислямската религиозно-политическа доктрина.
Историята на арабската раса започва от сълзите на Агар - първите сълзи в Писанието.
Луи Масиньон

























































































































































































































































































































































































































































































































































































































* Доказателство за това са и резултатите от току-що проведените избори за парламент в Турция. (бел. ред.)