Златната младеж
Тенденции на поляризация
във възникващото на Балканите
капиталистическо общество
Мирът може да бъде постигнат по два начина: първият е да извикаме военните да разделят враждуващите партии и известно време да ги смиряват силом; вторият е да разрешаваме скритите или проявени конфликти в обществото чрез граждански средства, като намаляваме конфронтацията чрез по-голяма социална справедливост. Свръхсилите едва ли ще се поколебаят да предложат първото, военното решение, което води до намеса отвън и отваря вратите към нови форми на зависимост. Но то може само за кратко да закрепи вече съществуващото положение. Второто, социокултурното решение, трябва да дойде отвътре; то изисква мобилизирането на определени творчески сили, особено у по-младите поколения, за да се постигне дългосрочно развитие и някакво равновесие за нацията като цяло.

На въпроса дали се чувстват по-спокойни в сравнение със ситуацията преди ноември 1989, близо 80% от българското население, което в десетте години след промяната живее едва ли не на дъното на обществото, отговаря еднозначно с "Не". Дори около две трети от средните нива и мнозинството по-заможни хора от горните слоеве отговарят негативно. Българските социолози, изследващи образите на социалното неравенство и настоящото разслояване на обществото, стигат до заключението, че драстичното обедняване започва да налага ново социално разслояване. Само 8-10 % от населението на страната са променили материалното си положение към по-добро през последните десет години, докато обедняващите възлизат на над 90% от българското общество.
Социологическият екип около Андрей Райчев смята, че културният модел на бедността в България вече е формиран с характерното си чувство за безизходица, безсилие, песимизъм, апатия, пасивност, негодувание и живеене от ден за ден.
От друга страна, като върви по улицата или седи в някое кафене или ресторант, човек не може да не забележи обратната картина. Множество издокарани хора в модни дрехи - не винаги луксозни, но все пак елегантни - весело общуват един с друг, пряко или по вездесъщите мобилни телефони, които всеки от тях притежава, зяпат витрините или пазаруват в стотици шикозни бутици, следят музикалните класации и очевидно търсят развлечения - с една дума, наслаждават се на мига. Много хора се радват на живота и като че ли дори откриват някаква лекота в него. Те са предимно млади, красиви и - поне част от тях - богати.
"Млади" трябва да се разбира в по-широк смисъл; тук включваме и хората между трийсет и четирийсет години.
"Красиви" също прекрачва възрастовите граници: българите, особено жените, очевидно се стремят към това - не само по природа, но и тъй като "красотата, добрият външен вид" никъде не се ценят повече оттук. Но "богати"? Младите българи явно влагат суми в модни тоалети и забавления, но имат ли наистина достатъчно средства, за да възприемат изцяло консуматорския стил на живот?
За да отговорим на този въпрос, трябва да направим някои уточнения. Първо, сравнително високото ниво на потребление изглежда концентрирано в София. Второ, зад общата фасада на бурния социален живот на младите само много малка част от тях изглеждат наистина способни на добър живот. Трето, зад типичния стил на този привилегирован сегмент от младежта има различия в обществения статут.
В някои отношения тази част от младото население на българската столица напомня за един свой исторически предшественик - пост-революционната френска младеж между XVIII и XIX век, станала известна под името "Jeunesse doree", или "златна младеж". Историческото сравнение е доста мъгляво, но все пак някои сходства се набиват на очи.
Парижките хедонисти от времето на Термидора жадували за радост след мрачния режим на терора. Също като тях заможните представители на младото поколение в София се стремят към луксозен стил на живот, чието най-висше благо е търсенето на удоволствия като компенсация за въображаемите или реални лишения в миналото. Удоволствията се ценят повече от труда. Отчетливите моди и вкусове, особено по отношение на дрехите, и едно време, и сега служат като отличителни белези. Специално внимание се отделя на изящните изкуства или на т. нар. "dernier cri", последен вик на модата. Както "либертинството" е характерно за морала на младия Париж по онова време, днес разпуснатите нрави са част от хедонистичния съвременен стил. Също като предшествениците си, младите български дами и господа са в по-голямата си част добре образовани - качество, което усилва чувството им за превъзходство както над обикновените хора, така и над техните връстници с по-нисък социален произход.
От друга страна, двете групи се различават в едно много съществено отношение. Докато младите буржоа в Париж нападали плебеите от предградията и особено якобинците, днешните заможни младежи игнорират бедните и се въздържат от активни политически действия. И двете прослойки показват крайно негативно отношение към току-що отминалия период. Но младите българи сякаш просто са погребали миналото, докато младите Термидорци грубо отмъщавали на враговете си от дните на Революцията.

Кои са хората начело на софийската младеж? Те упражняват широка гама от професии: от модни дизайнери и собственици на бутици до топмодели; от управители на консултантски и рекламни фирми до мултимедийни експерти; от интернет-дизайнери и производители на софтуеър до преподаватели в новооснованите частни университети и добре спонсорираните училища; от рокзвезди и диджеи до собственици или арендатори на хотели, ресторанти, джаз-барове и клубове; от галеристи и организатори на тържества до признати творци от различните изкуства; от хората, които създават или насочват общественото мнение, до онези, които работят в пресата и телевизията. Всичко тези професии спадат към сектора на услугите и показват постиндустриалистки тенденции.
Прилагайки понятието на Сноу за двете култури, тази група може грубо да бъде разделена на две части: едната - повече или по-малко около научно-техническата култура (младежи на ръководни позиции във високотехнологични фирми или запълващи роящите се работни места в сферата на информационните технологии); другата - около несвързаните с науката дейности в процъфтяващата напоследък сфера на хуманитаристиката и особено на изкуствата. С известно опростяване можем да кажем, че архетипът на първите са "юпитата", а на вторите - "бохемите".
Двата типа младежи си приличат достатъчно, за да съставляват една и съща прослойка. Следвайки Бурдийо, можем да ги класифицираме на базата на притежаваните различни форми на капитал. Преди всичко мнозинството от тях е събрало забележителен културен капитал, усвоен чрез висшето образование и обучението по време на социализма и увеличен чрез компютърните умения и владеенето на чужди езици. Второ, много от тези младежи разполагат с добър социален капитал, тоест имат добри "връзки" с влиятелни личности, приятели или роднини във или извън страната. Трето, значителна част от тях са натрупали икономически капитал, особено през деветдесетте години, когато синовете и дъщерите на номенклатурата успяха да приватизират капиталите на социалистическата държава в своя изгода, а внуците на управляващата преди девети септември класа си възвърнаха имуществото чрез т. нар. реституция. Благодарение на това наследство малък, но значителен сегмент от младите поколения, образува така наречените "новобогаташи".
Според Бурдийо една форма на капитал може да бъде преобразувана в друга, но винаги е по-лесно да преобразуваш икономическия капитал в културен или социален, отколкото обратното. В настоящия момент, когато българското общество променя двойната си структура от началото на деветдесетте към капиталистическа, става очевидно, че единствено "силата на парите" важи във всяка социална сфера поради своята безкрайна гъвкавост и общовалидната си природа. В сравнение с абсолютната власт на парите символичната сила на другите видове капитал остава на заден план, губи традиционното си значение и дори донякъде се обезценява.
Несъответствията в статута идват, когато някои от новобогаташите показват липса на образование и култура. Този тип парвенюта често произхождат от провинциални комсомолски ръководители или от семейства от долните прослойки, бързо забогатели, защото някой от предците им преди шейсет години е принадлежал към елита. Обратният случай възниква, когато доброто образование и нормалното вписване в социалната мрежа на групата са съпътствани от безпаричие. Нерядко става въпрос за млади и привлекателни жени, които имат връзки с богати мъже, работят между другото или не правят нищо, освен да търсят подходяща, добре осигурена партия.
В момента престижът зависи преди всичко от парите. Докато преди той се основаваше най-вече на възхищението от изискващите дълго обучение професии и/или културните постижения, тези критерии изгубиха изключителното си влияние за сметка на високите доходи, все едно откъде идват те.
Днешната "златна младеж" цени златните часовници и златните бижута, златните кредитни карти и златните плочи. Може би тези емблеми са по-видими при натруфените момичета и дендитата, отколкото при младежите и девойките, които работят усърдно за парите си в офиси, магазини и студиа и изпълняват публичните си роли с повече скромност. Но все пак златното е цветът на парите; то е привнесено в България от Запада, от "Златния Запад". Всичко идващо оттам минава за съвременно, а всичко съвременно е приветствано като модерно и достойно за копиране от новата заможна прослойка. Най-високо ценени са бързите немски, американски или японски коли. Търговски марки като "Армани" или "Гучи" символизират добро обществено положение. Най-модният начин за комуникация не е обикновен мобилен телефон, а най-новата версия на "Нокиа". Най-"куул" места за срещи сред тези младежи са скъпите ресторанти на петзвездните хотели или уютните ирландски пъбове.

Модернизацията има своите печеливши и своите губещи. Според потреблението само 5% от българското население може свободно да си позволи стоки извън нужните за нормален живот, а още 14% могат да се смятат за "заможни". В последната група потреблението е съсредоточено върху културата, образованието и високите технологии. Описаният по-горе сегмент от благосъстоятелната младеж повече или по-малко спада към втората група, но без да функционира като средно ниво, без да осъществява връзка между върхушката и много по-нисшите слоеве на обществото.
Очевидно обедняването има и пространствено измерение. Младите хора, маргинализирани в селскостопанските райони, страдат най-силно от разрушаването на структурите в сегашните условия на "студен мир" и гледат най-мрачно на бъдещето. От една страна виждаме маси млади хора, изключени от всякакво развитие и обречени да живеят във вечни материални затруднения. От друга страна, изненадващо или не, откриваме младеж, която се радва на живота в доста приятни условия. Само че между тези две нива не съществува никаква социална стълбица. Напротив, разривът между малката група на благоденстващите и голямото мнозинство на бедните се задълбочава дотам, че можем да наблюдаваме ясно разграничение между секторите на "имащите" и на "нямащите".
Тази дитохомия очевидно има пространствено измерение. Столицата изглежда единственото място за проявление на наистина заможната прослойка, чиито млади членове успешно се справят със западната модерност. Може да се признае, че около този център - като спътници около голяма звезда - има ограничен брой стари градове с висока култура, които още предлагат малки ниши добър живот на ограничен брой хора, а някои туристически гета носят приходи на местното население. Но това не разколебава централното положение на столицата.
Не случайно, а по традиция жителите на столицата говорят за останалата част от страната като за "провинцията". Още по времето на социализма провинцията зависеше от столицата както политически, така и икономически. Сега, когато западният стил на живот е белязал сърцето на София много по-силно от всеки друг град, културното опекунство над провинцията придобива драстични измерения.
Разбира се, преминаването от производство към потребление е типично и за хората от провинцията. Тамошните младежи също се стремят да имитират западните моди, достигащи до тях преди всичко чрез медиите. Само че поради липсата на материални ресурси модерността ги застига съвсем повърхностно, докато истинските нововъведения ги запращат в "културата на бедността". Младите жители на периферията не могат да създават нови бизнес начинания и нови стилове на живот, тъй като са заети да измислят краткосрочни стратегии за оцеляване.
Нещо повече, "нямащите" от по-големите, но маргинализирани периферни райони, не могат да се надяват на никаква солидарност от по-малобройните "имащи" от центъра. Като цяло "солидарността" се котира изключително ниско, докато "реализацията на личните възможности" е сред най-висшите ценности на българските младежи. Егоизмът и съперничеството са основни страни на новия режим на производство и потребление, все едно дали става въпрос за центъра или за периферията.
Отношението между младите печеливши в столицата и голямото мнозинство губещи в провинцията е видимо или невидимо белязано с граници, поддържащи социалната дистанция между двата сектора. Тази социална дистанция между "нас" и "тях" приема различни форми: невежество и арогантност, вяра в превъзходството на едните и приписване на малоценност на другите, предразсъдъци и дискриминация, стереотипи и стигматизация. Този тип социална нагласа всъщност отразява социалната сегрегация и структурната полярност между привилегированата прослойка младежи в центъра и декласираните маси в периферията.

Съпоставката между благосъстоянието на живеещите в столицата заможни младежи с трудния живот на хората в провинцията може да служи като плашещ индикатор за степента на дезинтеграция на обществото.
Вследствие на това тези социокултурни структури вече не могат да бъдат тълкувани според конвенционалните модели на разслояване, тъй като в България липсват типичните за напредналите капиталистически общества (въпреки растящите и там неравенства) силни средни класи, които би трябвало да опосредстват и омекотяват социалните противоречия. Изследването на нашия частен случай ни води до извода, че изграденото ново общество вече не е стратифицирано в строгия смисъл на думата, а по-скоро фрагментаризирано или по-точно казано, поляризирано. В пространствени термини пък старата схема на градския срещу селския континуум би била неадекватна, тъй като тя е нормална и за съвременните общества на Запад. По-скоро трябва да приложим дихотомията център-периферия, за да концептуализираме не само международните отношения на хегемония и зависимост, но и социалните полюси вътре в националното общество.
От тази конфронтация става ясно, че България е далеч от идеала си: възникващото общество е чисто капиталистическо, а не гражданско. Капитализмът се основава по-скоро върху потреблението, отколкото върху производството. Но ако стоките и услугите се предлагат "сами за себе си", все още наличните ресурси ще се изчерпят, а с тях и способността за трайно развитие. Ако вследствие на това държавата не успее да осигури благосъстояние на масите, явни социални конфликти между изтощеното мнозинство и щастливото, добруващо малцинство вероятно ще избухнат на политическата сцена.
Ако очевидното развитие към крайна поляризация стане необратимо, все още поддържаното състояние на "мирно съвместно съществуване" между двата лагера ще бъде разрушено. А ако този сценарий стане реалност, ще бъде застрашен не само приятният живот на днешната "златна младеж", а и (за пореден път) структурата на обществото като цяло.

Берлин, Германия

Проф. д-р Артур Майер
Превод от английски (със съкращения) Зорница Христова


В бр. 37 публикувахме информация за международната конференция "Ненасилието и културата на диалога на младите поколения - път към етнически мир в Югоизточна Европа". Тогава обещахме отделно да представим доклада на проф. Артур Майер. Правим го днес.