В Питанка на битието ("Култура", 25 октомври 2002 г.) Румен Леонидов критикува решението на Шведската академия и анализира сборника с разкази "Нежна спирала" на Йордан Радичков. Бабаит в критиката, поет-лирик в анализа. Не знам дали е сила или слабост на човек на видима възраст около 50 години да има янусов тип поведение - и то в публичното пространство. И дали революционното versus реформисткото мислене след тази възраст води до авторитарно поведение. Но е възможно повече да пречи, отколкото да помага за осъществяването на благородни проекти, какъвто е Нобеловата награда за български писател.
Румен Леонидов изразява болката и разочарованието си от това, че "грохналият влак на шведския Нобелов комитет за литература отново подмина българските кандидати като малка гара. И отново катастрофира (за кой ли път!) из политическата пустош". Споделям болката и разочарованието на поета, но не и начина му на изразяване. Материята, езикът и диалогът на академията са други. Бабаитството няма място в академизма. Неприлично е така да се защитава една "поезия на изцелението и изкуплението, поезия на естествеността и крехкостта".
Румен Леонидов е възмутен от политически обоснованите решения на Шведската академия, но вероятно е забравил за политическите комплекси на български интелектуалци. Например, след като проф. Боян Биолчев предложи Йордан Радичков за Нобелова награда, група интелектуалци с манталитет на футболни запалянковци противопоставиха Радичков на друг голям български писател - Антон Дончев. И друго: докато през 2001 г. Биолчев удостоява Радичков с награда за литература на Софийския университет, през 2000-2002 г. Имре Кертес получава няколко награди от престижни международни институции. Който следи историята на Нобеловите награди, знае, че това са оптимистични предвестници за удостояването на даден писател или учен с наградата.
Тогава защо пак умуваме кой какво не е направил за нас, а не анализираме какво ние самите не направихме? И то без да познаваме, както самият Леонидов каза пред "Всяка неделя", книгите на Имре Кертес. Тогава защо упрекваме "самодостатъчните западняци"? Стига толкова, време е наши водещи интелектуалци да се освободят от нарцистични и политически комплекси, а Румен Леонидов да опитоми бабаитския си начин на мислене, когато коментира академични стойности и дейности. По-добре е поетът да си спомни думите на Стен Аск, шведският посланик в България, че нашето предложение ще успее, ако бъде подкрепено "по подходящ начин, защото според мен моят приятел Йордан Радичков заслужава това". И да организира, като първа академична стъпка, превода на "Нежната спирала" и възхитителния анализ за нея на шведски и английски езици. И проф. Биолчев да ги даде на академиците и гостите при връчването на Нобеловата награда на Имре Кертес през декември в Стокхолм. И още, и още, системно да се лобира за Йордан Радичков по света...
Накратко: без българско лоби, използващо съвременните PR технологии, вероятността за получаване на Нобелова награда от Йордан Радичков, Антон Дончев, Константин Павлов или друг български писател ще бъде малка. Не защото те не я заслужават, а защото по света има и други като тях, които също я заслужават. И който има по-силно лоби от нашето, печели Нобеловата награда. С други думи, по-добре е да не упрекваме влака, а да му покажем, че нашата гара е хубава и голяма. Тогава той ще може да я види. И ще спре на нея през октомври 2003 г. Хубав или лош, такъв е съвременния свят - не само в областта на Нобеловите награди. Книгите на Имре Кертес учат да се адаптираме към него, когато не можем да го променим.

Варна, 29 октомври 2002

д-р Георги Чалдъков


(Писмото публикуваме със съкращения.)