Едно закъсняло писмо
Защо все закъсняваме?
Защо не отдаваме на приятелите си най-доброто от себе си, докато са сред нас? Сега той щеше да е на петдесет, полезен с насъбрания житейски опит, знания... Данчо Рупчев, нашият Рупи, в едно от своите предавания по Националното радио каза, че обича да си говори с духове нощем в студиото (извикал духа на Армстронг и така се роди идеята за песента, в която включихме тромпета на Сачмо).
И аз сега викам твоя дух, Рупи, и искам да ти кажа толкова неща... закъснял съм, знам, не намерих време ли, подходяща форма ли, или просто не ги бях осъзнал. Например искам да те питам защо единствен ти запази текста на "Абсолвентска песен"* онази вечер след дипломирането ни в Консерваторията? (Аз набързо съчиних куплетчетата и седнах на пианото да я изпея.) Ние всички просто се забавлявахме и след 20 години, на един Йорданов ден (на този ден по традиция у вас се идваше без покана), когато някакъв спомен избликна, ти извади листчето (оригинала, не копие); какво е това - просто чувство за ред, предвидливост или ранно осъзнаване? Вече си бил култивирал у себе си рефлекс за историчност.
Искам също да ти кажа колко ни липсва твоята доброта, мекият ти глас, топлината, която лъхаше дори от ефира на "Джаз след полунощ", твоето предаване. Да, твоето, защото ти го изпълваше със своето присъствие, придаде му неповторима атмосфера, така подходяща за музиката, която звучи в късния час, а ние, твоите среднощни гости, чувствахме твоята загриженост за българския джаз. Има ли музикант, който да не те обичаше?
В един друг разговор по радиото казваш: "...защото ние обичаме музиката". Но ти обичаше всичко, с което се захващаше, и му се отдаваше напълно. Не съм забравил нашето войнишко увлечение по бриджа в Ансамбъла на Строителни войски. По време на турне из България по цели нощи се упражнявахме в играта и когато всички вече се предаваха, ти продължаваше анализите, лягаше си последен. Още тогава ни впечатли със способността за пълна посветеност и отдаденост и желанието да се доведе докрай започнатото. Няма да забравя как двамата с теб се опитвахме да организираме концерт на Ансамбъла в Пазарджик и да продаваме билети по предприятия; и онзи дълъг крос в покрайнините заради някакви забравени билети, пак твойта упоритост...
По време на студентството съвсем естествено беше подготовката за изпит да става във вашата квартира, групово. Колко кафета се изпиха и колко цигари се изпушиха, дори и Чеф (Стефка Оникян) не знае. Но учехме здраво по онова време, ти сплотяваше курса и предаваше на всички своята жажда за знание и вярата, че си струва. И така продължи и в Радиото - от Дирекцията - в студиото, от студиото - на концерт, после в късните нощи - статията за "Култура" или друго издание, или още една глава от "АБВ на поп-музиката"... винаги да си информиран, да си в час със световните събития, и то не от една област на музиката - и в джаза, и в поп-рок-а, и в по-"сериозните" жанрове. Даваше идеи и ги осъществяваше и знаеше кой с какво ще е най-полезен.
Липсва ни и твоята дискретна критичност. Помня, каза ми: "Ти както винаги си пълен с идеи, но не ги осъществяваш." И как да се разсърдиш на онзи добронамерен, проницателен поглед иззад очилата?
Но защо, приятелю, така късно разбрахме колко важна е за теб любовта? В един момент аз открих, че все повече употребяваш думи като обич, любов, душа... В представянето на коледната песен "В тази нощ", която написах за Стефка Оникян и Орлин Горанов (пак твоя идея), беше изненадващо за мен да чуя от теб публично, по радиото, че предпочиташ да работиш с онези, които обичаш. Това не бе характерно за теб, за онзи Рупи, когото познавахме като човек, който пази чувствата вътре в себе си. Но ние не разбрахме какво ти е, имало е нещо, което само ти си знаел... Защо не дочака петдесетгодишнината си? Защо най-добрите си отиват така рано?
Обичаме те!

Любомир Денев