Диалогът Християнство - Ислям
Диалогът християнство-ислям има хилядолетна история. Той започва през първата четвърт на VII век с появата на Мохамедовата вяра и продължава в наши дни. С определението "диалог" обозначаваме комплекса от отношения между свързаните с двете религии цивилизации в политико-военната, религиозната, икономическата и културна области.
Този "диалог" може да бъде характеризиран като съперничество, съпроводено с враждебност, конфликти и сблъсъци. Значителна част от ключовите исторически събития са схванати и оценени от съвременниците им християни и мюсюлмани с категориите на "джихада" и "кръстоносничество".
В диалога могат да се очертаят пет основни периода.
* Начален, свързан с арабо-мюсюлманските завоевания.
* Кръстоносни походи и Реконкиста. 1096 - 1291 г. - падането на Сен Жан д'Акр. 1492 г. падането на Гренада.
* Настъплението на Османлиите към Централна Европа и неговото отразяване XIV-XVII в.
* Европейска колониална експанзия (XIX-XX век)
* Постигане на независимост от мюсюлманските страни през XX век.


Византийските източници споменават за първия сблъсък с исляма като погранично сражение с привърженици на лъжлив пророк. През 629 г. край оазиса Мута (Йордания) военни части, оглавени от араби на византийска служба, разгромяват отряд от приели исляма араби, ръководени от Заид, приемния син на Пророка. Но това поражение е само епизод от продължилите близо столетие победни арабски завоевания, които обхващат Източното Средиземноморие, Северна Африка и югозападната периферия на Европа. От християнството са откъснати обширни територии, които се превръщат в области от "Дома на исляма". Завоевателите са спрени под стените на Константинопол през 717 г. и при гр. Поатие (Франция) през 732 г. Но нито византийците, нито франките и галите успяват да ги изтласкат по-надалеч: вълната няма отлив, а просто спира подобно на застинала вулканична лава. От етно-демографска и географска гледна точка тя не може да се разстели по-нататък. Установеното между кръста и полумесеца съотношение на силите не се променя в продължение на близо три века.
Началото на "диалога" в догматичната област и на християнската полемика с исляма поставя известния богослов Йоан Дамаскин (поч. 749 г.) със своята "Книга за ересите". Според него това е арианска ерес, която отхвърля божествената същност на Иисус, като мнението му се основава на оказваната от мюсюлманите почит към Иисус (ар. Иса) като Божи пратеник, но не и като Божи Син. Според Йоан Дамаскин създателят на тази "ерес" Мохамед е лъжлив пророк, неговата мисия не е предсказана, той не извършва чудеса и е само един измамник-самозванец. Съставеният от него и почитан от неговите последователи еретици Коран не е никакво "Божие слово", в него се преплитат идолопоклонски, юдейски и християнски легенди.
Датиращите над хилядолетие критики поставят рамки, които се превръщат в решаващи препятствия пред един по-реалистичен поглед към исляма. Централен момент в догматичната полемика става тълкуването на смисъла и съдържанието на пасажите от Библията и Евангелието, намерили място в Корана. Спори се естествено от позициите на християнското разбиране за "Словото Божие", за "Светата Троица", а също и по детерминизма на мохамеданите, водещ до обвинението че те смятат Бог за носител на злото. Оттук отрицателния "образ на другия", на "сарацина" - воин-езичник, който се покланя на идоли. Пред средновековния християнин изпъква образ, който по-скоро изкривява, а не отразява същността на Мохамедовата проповед и вяра. А много от чертите в този образ, превърнали се в дълбоки бръчки, се съхраняват и до наши дни. Така например в един февруарски брой на "Църковен вестник" от тази година срещнах подчертано становището на Йоан Дамаскин, че ислямът не е отделна религия, а ерес.
Победителите-завоеватели мюсюлмани показват пренебрежителна незаинтересованост към християните. В Корана те се сочат като "хора на писанието", но почитаното от тях Евангелие е непълноценно. В него божественото слово се примесва с човешката забрава, грешки и извращения. Това отклонение определя и зависимото им положение в "Дома на исляма", а противопоставянето им ги приравнява с езичниците, за което заслужават тук на земята и след Съдния ден предвидената им в Корана участ. Това е общото мнение. От теологическа гледна точка християнството е подложено на анализ в знаменитите "Коментарии" на Корана от великия историк и богослов Абу Джаафар ибн Джарир Табари (839-923 г.) Като изхожда от основната догма, че единствено "ислямът е религията пред Аллах", той посочва, че християнството, подобно на юдаизма, маздеизма и др. вярвания, представлява ерес и вид неверие (ар. куфр).
Неговите последователи се осмеляват да твърдят лъжи за Аллах, твърдейки, че има син, че Месията Иисус е Бог. Те обиждат исляма, приписват на Бога лъжата, че само те ще отидат в рая, клеветят Пророка и се присмиват на Корана, заявявайки, че съдържа лъжи. Така те изменят на учението на Иисус, предвидил мисията на Мохамед, разделят се на секти, които са враждебни едни на други и "търсят власт, царство и управление".
Отправяните взаимно критики между привържениците на двете религии съдържат редица общи черти. Фокус на разграничението става противоречието по естеството на въплъщението на божието слово. Християните отхвърлят всички, които се съмняват в божествеността на Иисус, мюсюлманите разглеждат всичко през призмата на Корана.
Следователно другата религия е ерес, нейните привърженици са врагове и неверници, осъдени да изпитат рано или късно мъченията на Ада. А на този свят ако не могат да бъдат унищожени, трябва да бъдат отблъснати. При първа възможност следва да бъдат принудени да се откажат от своята погрешна вяра или доведени до подчинено положение.
Кръстоносни походи. На 27 ноември 1095 папа Урбан Втори отправя призив към всички християни "да се отправят на път към Гроба Господен, да го изтръгнат от тази проклета раса и да го завоюват за себе си... Този, който тук е тъжен и беден, там ще бъде радостен и богат". Призивът бива посрещнат с възгласа "Така го иска Бог." Походите са значително историческо събитие и откриват нова страница в отношенията между християнството и исляма. Прекият досег красноречиво характеризира равнищата на двете цивилизации. Поведението на кръстоносците довежда до уподобяването им с "диви животни, които превъзхождат със своята смелост и плам в битките и с нищо друго, също като животните, които имат предимството на силата и нападателността". При завземането на Ерусалим през юли 1099 г. мюсюлманите са подложени на поголовно клане, много джамии са разрушени или незабавно превърнати в черкви, намерилите убежище в синагогата евреи са изгорени живи. Споменът за изживяната трагедия засяда дълбоко в съзнанието на мюсюлманите и в отношението им към "франките" - название, което дават на пришълците от Западна Европа.
Кръстоносните походи носят много нещастия и разрушения, но и активизират търговските връзки на Изтока - особено с Неапол, Венеция, Амалфи, Генуа. Както е при всяка търговия, между търговците се установяват по-близки отношения и доверие. Преките връзки носят и на двете страни прагматични познания: мюсюлманите носят широки дрехи, имат богати дворци, държат на личната хигиена и брадата, уважават гостоприемството. Проличава и еволюция в отношението на църквата. Известният абат от Клюни Петър Достопочтени (поч. 1156 г.) настоява полемиката с исляма да се води върху основата на доброто му познаване. Според големия философ и предшественик на хуманизма Роджър Бейкън (поч. 1292 г.) ислямът е етап в развитието на човешкия дух при движението към неговото крайно единство. Мюсюлманите имат същото, както християните и юдеите, право да оспорват разказите на християните. Сред образованите кръгове в Европа уважението към ислямските постижения във философията, математиката, физиката и медицината нараства успоредно със запознаването с тях. Оформя се известно раздвояване на образа: ислямското общество е ръководено от порядки, вдъхновявани от погрешна и враждебна идеология и едновременно с това то е своеобразна "люлка на философи" и източник на конкретни позитивни знания, опиращи се на фактите и реалността. Извършен е и първият превод на Корана на латински през 1143 г., от англичанина Роберт от Кетен, но разпространението му е крайно ограничено. Настоява се за активно мисионерство чрез рационално подплатени догматични доводи, което да доведе до лавинообразно приемане на християнството.
Същевременно на Балканите от средата на ХIV век започва османското нашествие, което отново обръща погледите на Изток. Появата на хуманизма отбелязва началото на знаменателен поврат. Представителят на папата в Константинопол през 1473 г. Николай Кузански смята, че Бог е изпращал в различно време на различни народи пророци и учители с мисията да разпространяват неговата истина. Но формиралите се общности от техни последователи по-разному се придържат към получените разяснения на поднесената им вяра. Следователно става дума за една религия, изразяваща се в различни ритуали - "una religio in rituum varietate". Оттук и необходимостта от търпимост спрямо другите религии, за да се съхрани мирът между хората и народите. Очертаната нова перспектива обаче остава в ограничения кръг на хуманистите - философи и литератори. Но тласъкът е даден. През последвалите векове погледът към исляма непрестанно се обогатява. Излизат последователно преводи на Корана на френски (1649), на английски (1734). Памфлетът "Мохамед не е самозванец" (1720) оказва влияние върху умовете. Предприемат се изследвания върху исляма, в които съществуващата предубеденост постепенно отстъпва пред обективния поглед на "ориенталистите" - към края на XVIII в. този термин вече получава гражданственост. А за оказалите силно влияние върху еволюцията на Европа просветители ислямът е религия, близка до изповядвания от тях деизъм.
От страна на мюсюлманите обаче пренебрежителното отношение остава. За тях идеята за възможно "връщане назад", към епохата преди низпославането на Корана е толкова абсурдна, че дори не се споменава. Османлиите гледат на Европа от XVI-XVIII в. с погледа на арабските халифи към Византия. Никакви преводи, никакви изследвания, никакви речници. Известният богослов Катиб Челеби съставя през 1655 г. "Указател за историята на гърците, римляните и християните предназначен за озадачените". В него християнските ритуали са разгледани в унисон със средновековните критики на приелите исляма ренегати, а самите християни са охарактеризирани като "хора, предназначени за ада". Отношението към самите християни в империята варира в зависимост от вътрешнополитическата и външнополитическа обстановка.
Европейска колониална експанзия. Възходът на Европа и нейното все по-категорично надмощие оказват все по-чувствително въздействие върху отношението към исляма и неговите последователи. Докато несъзнателният европоцентризъм от XVIII в. зачита другите цивилизации, новият придобива силна колониалистка окраска. Правителствата възхваляват цивилизаторската си мисия, църквата разширява мисионерството, възниква течение на исламофобския ориентализъм. То абсолютизира въплъщаваните от християнството, хуманизма и рационализма ценности, споделяни в Западна Европа, и заявява, че ислямът им се противопоставя, с което обрича своите привърженици на застой и фанатизъм. Мюсюлманите се описват като дегенерирали наследници на бляскава, но архаична цивилизация, а съпротивата им срещу колониализма се определя като варварство и ретрограден фанатизъм.
Важно последствие от досега с Европа през втората половина на XIX в. в "Дома на исляма" е оформянето на течението на реформаторите в него. Богослови и общественици като Саид Ахмад Хан, Дж. Афгани, М. Абду, А. Кауакиби и др. са убедени в предимствата на исляма, но смятат, че настъпилият упадък на неговия "Дом" се дължи на отклоняването на мохамеданите от истинския религиозен дух и предписания. Те призовават вярващите в Аллаха да отговорят позитивно на предизвикателствата на новото време. Те трябва бързо да усвоят постиженията на другите народи и да ги използват в името на напредъка, който да им осигури достойно и равноправно място в света.
Следователно, необходим е доброжелателен диалог с християните. Той неизбежно ще отстранява натрупаните през вековете погрешни стереотипи, подхранващи взаимното недоверие и враждебност. Така ще бъдат поставени основите на единодействие в името на общото добруване. Същевременно реформаторите съзират опасността от колониализма и зоват мюсюлманите и народите от Изтока към обединение за отпор срещу опасността от обезличаване. Така в отношението към християнството реформаторите извършват истински поврат.
Първата световна война ознаменува "разпадането на европоцентризма". Погледите се обръщат към Изтока, взема връх ислямофилският ориентализъм, който протяга ръка към Мохамедовата вяра като съкровищница на духовността. На мистичните братства се гледа като на пътища за досег със свръхестественото, като елементи от една теософска традиция, която може да прокарва мостове към християнството. Християни със силни мистически настроения като Луи Масиньон (1883-1962 г.) търсят подкрепата на исляма в името на съхраняването на духовните човешки ценности пред заплахите на модернисткия агностицизъм и атеизма.
Постигане на независимост от мюсюлманските страни. След Втората световна война процесът на деколонизация става неотразим. Съзирайки неговата значимост и епохални последствия, Католическата църква също се стреми да разработи линия на поведение. Тя търси пътища, които да й позволят да съхрани своя авторитет и позиции в един динамично променящ се свят. В края на 50-те началото на 60-те години папа Пий XII заявява, че църквата не трябва в никакъв случай да се идентифицира със западната култура, както и с всяка друга отделна културна сфера. Тя се стреми към единение с всяка от тях, тъй като е майка на всички народи и нации.
Към първата половина на 70-те години всички мюсюлмански страни вече са постигнали държавен суверенитет.
Стремежът на Запада, на католическата и протестантски църкви към диалог с мюсюлманите на различни равнища се засилва, но все още е подчинен на императивите на противопоставянето "Изток - Запад". Проличават две неща.
Липсва балансираност: християнските църкви канят и определят темите. Мюсюлманските представители използват тези форуми за критика на политиката на Запада в подкрепа на колониализма и на неравноправните отношения. Църквите се упрекват за продължаващите им мисионерски усилия.
В тази обстановка през 1962-1965 г. протича Вторият Ватикански събор, който е значително събитие в историята на християнството. На 6 август 1964 г. Папа Павел VI публикува своята първа енциклика - "Пътищата на църквата в съвременния свят" (Ecclesiam suam). Нейната мисия е поставена под знака на диалога със света, и то диалог във всичките негови измерения: социални, културни и религиозни. Поставянето на религиозното измерение като поле на диалога фактически разкрива нова страница в историята на отношенията между двете религии. Последвалите няколко документи на Събора ознаменуват истински поврат в отношенията между двете религии и стават основа на един градивен и равноправен диалог.
В разработената и обнародвана на 21 ноември 1964 г. "Догматична конституция на Църквата" (Lumen Gentium) се посочва, че редица елементи на свещенодействие и истини съществуват по света вън от нейните структури като конституирана и организирана община. Постановката преодолява заложения още с оформянето на християнството еклесиоцентризъм, отричащ между другото възможността за вечно спасение по отношение на привържениците на други религии вън от християнството. Текстът потвърждава, че хората, които все още не са прегърнали Евангелието, са въпреки всичко също "посветени" към Господния народ, тъй като у Господа съществува воля към всеобщо спасение на човешкия род. Най-напред евреите, от които Христос е произлязъл в своята плът. На второ място - мюсюлманите.
Това е народ, който признава Твореца, изповядва вярата на Авраам и боготвори единствения и милосърден Господ, който ще съди хората в Последния Ден. Също и останалите народи.
В Декларацията от 28 октомври 1965 г., посветена на отношенията на Църквата с нехристиянските религии (Nostra Aetate), християните се призовават не само да възприемат положително религиозния опит на други вярващи, но също така да признаят позитивната ценност на техните традиции. Тази смела стъпка все пак бива уравновесена с поставеното задължение Църквата неспирно да съобщава, че Христос е "пътят, истината и животът" (Йоан 14-6).
"Църквата гледа с уважение на мюсюлманите, които обожават единствения Бог, жив и същностен, милосърден и всемогъщ, творец на небето и земята, който говори на хората". Наред с оценката за следването на подчинението на Авраам, в документа се сочи, че правоверните не признават Иисус за Бог, но "благоговеят пред него като пред пророк и почитат неговата дева-майка Мария, като дори я призовават с благочестие". Посочва се също отдаваното от мюсюлманите уважение на моралния живот и отдаваната почит към Бога преди всичко посредством "молитва, милостиня и пост". Заключението има характер както на скъсване за миналото, така и на призив към бъдещето. "Ако в продължение на векове проличават многобройни раздори и неприязни между християни и мюсюлмани, Съборът ги призовава всички да забравят миналото и искрено да стремят към взаимно разбирателство, а също така съвместно да съхраняват и издигат за всички хора обществената справедливост, моралните ценности, мира и свободата."
Последвалите Събора инициативи и документи потвърждават извършения исторически поврат в отношенията между католическата църква и исляма.
През октомври 1986 г. в италианския град Асизи се провежда среща на над сто представители на различни религии. Те се събират за съвместна молитва за мир и разбирателство, но не се молят събрани заедно, като всеки остава в рамките на своята традиция, без да се допуска синкретизъм. През 2002 г. в Асизи се проведе още една нова съвместна молитва.
В папската енциклика "Мисията на Иисус изкупителя" (Redemptoris Missio) от 7 декември 1990 г. правоверните се канят на срещи на различни равнища:
- Диалог по проблемите на живота, който да се води в духа на откритост и добросъседство.
- Диалог на делата в името на сътрудничеството за построяването на едно по-справедливо и братско общество.
- Духовният диалог, при който партньорите споделят духовните ценности на своите традиции, като се стигне до молитвата.
Същевременно в документа се потвърждава становището, че междурелигиозния диалог не следва да замени мисията на Църквата да съобщава за Иисус Христос на хората, които не го познават. В тази насока се провеждат многобройни срещи. Ето темите на няколко от тях: "Смисъл и равнища на откровението", (Тунис, 1979 г.); "Схващането за единобожие в исляма и християнството", (Рим, 1981 г); "Общите хуманитарни идеали за мюсюлмани и християни" (Аман, 1987 г.); "Мир и справедливост", (Шамбези, 1988 г.) и т.н.
Какъв е отзвукът от тези стъпки в мюсюлманския свят? При създалата се нова обстановка религията на пророка Мохамед показва своята виталност и със своята духовност е отличен съюзник в борбата срещу атеизма. Ислямът търси диалог и не отбягва споровете. Същевременно голяма част от ислямските богослови продължават да се базират на архаични доводи и да ги използват при диалога. Стига се дори до крайни позиции, смятащи диалога за излишен, дори за вреден или поставящи като условие явно неприемливи за християнската страна тези. Такова например е твърдението, че "понастоящем в света не съществува това, което може да се нарече Евангелие, разкрито на Иисус" (Мохамед Газали). Още по-крайни са ислямистите, които обявяват склонността към диалог за греховно падение. Тези нагласи и становища смущават модернистки настроените богослови, които чувстват как архаизмът на консервативните апологети снижава интелектуалното равнище на диалога и го опорочава. А в този диалог модернистите виждат средство, което подпомага възраждането на исляма. Така пред сърцата на неговите последователи се разкриват нови истини за божествения призив и се очертават пред самите тях нови хоризонти за извисяване.
Ще отбележим и постигнатия от мюсюлманските страни консенсус на VII среща на високо равнище на Организацията Ислямска конференция, проведена в Техеран през декември 1997 г. В приетата Декларация народите по света се призовават да постигнат взаимно разбирателство и сътрудничество в името на толерантността, справедливостта и мира.

Йордан Пеев

Йордан Пеев е доктор на историческите науки, професор по история на арабския свят и исляма в СУ "Св. Климент Охридски". Гост-професор е в Колежа на Европа в гр. Брюж, Белгия, както и в Колеж дьо Франс. Член е на Европейския съюз на арабистите и ислямоведите. Автор е на десетки книги и статии в областта на арабо-мюсюлманската история, философия и култура. Последната му книга е "Съвременният ислям", Университетско издателство, София, 1999