Заминавам си със свито сърце
- Какво ви направи най-силно впечатление в България след 17 години емигрантство?
- Страната е много обедняла и закъсала. Хората по улиците са потискащо угрижени, отчаяни. Общото усещане е силно депресиращо - все едно, че е имало война. Възприемам България като държава на издихание...
- Бихте ли казали същото и за българското игрално кино, след като сме свикнали да го възприемаме като своеобразно отражение на действителността?
- Аз самият съм възпитан с тази естетика - завършил съм ВГИК в Москва. Това беше отдавна, но мисля, че тя все още е жива. Бързам да поясня - имам 18 години дистанция от българското кино. Спорадично съм гледал няколко филма, които Кристина Стоянова носеше в Канада, и никак не ми харесаха. За мен те са страхотно дидактично изкуство, бих казал - соцреализъм с обратен знак. Затова дойдох тук със свито сърце. Дори когато ме поканиха да бъда член на журито, отказах с аргумента, че отдавна съм се откъснал от българското кино. Но директорът на Националния филмов център Димитър Дерелиев ме убеди с контрааргумент - че е нужен точно външен поглед. Журито се състоеше от петима съвършено различни хора и с нито един от тях не съм бил близък някога. Но за мое учудване бяхме абсолютно единодушни - просто нямахме никакви дискусии относно това кои филми са добри и кои - не. Тъй като трите големи награди на журито са "Златна роза", Специалната награда и наградата за режисура (поне така ми обясниха), всеки един от нас трябваше да посочи трите най-интересни според него филма. И спонтанно всички посочихме именно наградените ("Емигранти" на Ивайло Христов и Людмил Тодоров, "Подгряване на вчерашния обед" на Костадин Бонев и "Опашката на дявола" на Димитър Петков). Това всъщност реши нещата помежду ни без никакъв конфликт.
- Наградите са си награди - вие от журито си носите отговорността за тях. По-любопитно ми е вашето мнение за общото равнище на българското кино, представено на "Златна роза".
- Трите наградени филма ни правят чест. Ако ги разгледам в контекста на канадското кино, да речем, което е доста по-голямо от нашето, спокойно мога да кажа, че са над най-доброто равнище там. Тоест ние имаме хора, които биха могли да правят кино. Оттук нататък бях едновременно объркан и уплашен от огромната разлика между тях и другите филми, особено произведените изцяло в БНТ. Те са под всякакъв стандарт. Там очевадно липсва художествен контрол - както бяха навремето редакторите или художествените съвети.
- В БНТ и сега има редактори.
- Нима?
- Да, но те са безсилни пред волята на авторите.
- Не знам, но бях свидетел на изумително безотговорни неща, направени от аматьори или пък от хора, снимали преди сто години кино, но вече изкуфели... При това става дума за доста филми! Според моето скромно мнение в телевизията би трябвало да се създадат по-стройни критерии кой кога и какво да снима... Освен това, сценарният проблем е много важен.
- Той открай време е кусурът на българското кино.
- Да, открай време, и не само на българското.
- Киното ни изглежда затънало до гуша в клоаката на действителността - неизбежно е. Бедата е, че вместо да разказват човешки истории, филмовите ни автори ни обстрелват с насилие и голи тези, и стигат до едната вулгарност.
- Абсолютно съм съгласен с вас. Равнището на послание в повечето филми на фестивала не надхвърля вестникарската хроника. Няма нито анализ, нито художествен синтез. Ако си избрал героите ти да са мутри, оскотели типове, които бълват вулгаризми, О.К., но това още не е достатъчно филмът ти да стане произведение на изкуството. Тоест в "мутренските" филми ми липсват следващите нива на интелектуален синтез, който води до моралното послание. Всички те са емпирични, много външни и в крайна сметка този тип пред-естетика, поне според мен, ще отблъсне зрителя - да, виждаш всичко това наоколо, но няма да дадеш 10 лева за билет, за да гледаш същата кланица на екрана. Човек иска от киното повече от констатация. Пък и тази тезисност a priori е обречена... Не че искам да говоря като човек от соцреализма, да настоявам за положителния герой или надеждата, но човекът е по-сложно, по-диалектично животно, в мрака намира начин да помогне на ближния...
- Напоследък често се сещам за раждането на италианския неореализъм през 40-те - той показва цялата мерзост на следвоенната ситуация, из екрана се движат клети хорица, но те така са представени, че техните проблеми и чувства се превръщат в универсални. Вълнуват и днес, а филмите на неореализма са с недокосната от десетилетията художествена енергия. Нещо повече - продължават да зареждат автори от разни култури.
- Вие формулирахте мъглявите ми мисли за неореализма по време на фестивала. Да, точно така е. В ситуация, далеч по-безрадостна от нашата - италианците бяха загубили войната, бяха затънали в дългове, но тези филми бяха направени от художници. Художникът е този, който би трябвало да види човека във всички обстоятелства, били и най-катастрофичните, и да направи тези филми хуманни и любими.
- Не знам доколко сте запознат с балканското кино и в частност сръбското - десет години война, а там има доста хубави филми, колкото жестоки, толкова и смешни... Нашите филмови автори не могат да се смеят. Като че ли до един искат да покажат колко са велики, да изглеждат като мрачни Гъливери в страната на лилипутите...
- Мисля, че това, за което говорим, е признак, че повечето от нашите колеги не са художници. Техният т.нар. "хуманизъм" е първичен, елементарен. Всички беди според мен идват от тоталния инфантилизъм на повечето хора, които правят българското кино. И, изричайки това, ужасно се страхувам да не излезе, че като човек от Америка, си позволявам да давам съвети...
- Е, нали това е смисълът на заниманието. Пък вие не само сте бил, а доколкото знам, и ще бъдете в това кино - написал сте сценария "Small Tolk", чийто режисьор ще е Иван Павлов. Да не говорим, че едновремешните ви филми също изследват съвремието. За какво става дума в новия?
- Когато през 1989 комунизмът падна и тук настана социална и всякаква катастрофа, информацията за бедственото положение стигаше и до Канада. Мои приятели се вайкаха и тюхкаха, загрижени за тукашната мизерия. Но вече повече от десет години информацията, която изтича за България, е една и съща - едноизмерна, както и в повечето филми на фестивала. И изведнъж миналата година усетих, че на приятелите ми - канадски интелектуалци, кинаджии, вече им втръсна от тези черни чернотии, от цялото това безумие, от тези хора в кофите... Престанаха да ни възприемат сериозно. На човек, възпитан от люлката, че съдбата му е следствие на неговите решения, му става все по-трудно да проумее - добре, бъркаш една година в кофите, две, три, десет... и в един момент ставаш вече комедиен персонаж. Моят учител по драматургия във ВГИК беше Евгений Габрилович. Той учеше студентите така: ако някой си отиде вкъщи и открие, че жена му му изневерява, започваш да го съжаляваш; ако същият човек отиде на работа и началникът го уволнява, плачеш с него; ако същият човек отиде да изпие една бира и келнерът го набива, започваш да се съмняваш - какво става с този мъж; в следващия момент, когато на улицата го бута кола, прихваш да се смееш. Това е инфраструктурата на човешкото възприятие, да речем. Тоест трагизмът на българския преход, оплакванията ни пред света 13 години, вече никого не трогват - нас ни възприемат като някакви льохмани, негодни да си вдигнат панталонките, след като са свършили оная работа... И това ме предизвика да напиша този сценарий. Историята е по действителен случай: българин, заченат в България, но роден в Канада, тъй като пускат майка му, а бащата остава тук; завършва медицина; идва за първи път тук през 1992-93; остава; шашнат е, чуди се какво да прави, и, бидейки доктор, търси по Интернет лекарства; отива в селото, където баща му е умрял... Заминава за Канада, връща се, разни хора непрестанно му пращат писма, плачат, той просто не може да ги остави и се превръща в заложник на собствения си хуманизъм... Това е предисторията на героя, а сюжетът започва, когато той вече е с група бивши интелектуалци, всички до един под масата, и които всъщност са от чеховската пиеса "Вуйчо Ваньо" - същите герои, само че пренесени днес и тук, в странджанско селце. Интерпретацията е в духа на Чеховите "комедии". Ключът на филма, ако стане, е подобен на "Незавършена пиеса за механично пиано" на Никита Михалков. Нали си спомняте какви бяха там героите - идиоти, смешни, нелепи, трогателни... Стремил съм се да докарам сценария до трагикомедия, т.е. да се види гротесковото на нашата българска драма...
Е, това ще се опитаме да направим с Иван Павлов. Проектът ни получи субсидия от комисията на НФЦ. Сега се мъча да намеря пари в Канада. През лятото с Кристина Стоянова и съпруга й Иван Геков отворихме фирмичка, да я наречем филмова къща. Ако успеем да намерим средства, "Small Tolk" ("Бърборене") ще бъде първата българо-канадска копродукция.

- От гледани филми и от лични разговори оставам с впечатлението, че понятието "канадска идентичност" липсва. Струва ми се, че канадците, независимо че обитават такава огромна страна, имат комплекс за малоценност по отношение на Щатите. Или греша...
- Има такова нещо. От една страна, за обикновения човек няма разлика между Канада и Америка - работя там като бояджия и се срещам с много хора, та съм сигурен. Ако спреш на улицата бачкатор или представител на средната класа и го попиташ за разни имена от политиката или културата на САЩ, ще ги знае. Ако го попиташ за канадски - не. Ако попиташ някого в Торонто коя е столицата на Канада, той ще отвърне "Торонто". Тоест обикновеният канадски гражданин е абсолютно убеден американец - за него Канада и САЩ са една държава. Обаче представители на интелигенцията, поне откакто аз съм там, се опитват да измислят културологичен антибиотик за това - те се страхуват да се интегрират, тъй като Канада е по-либерална, по-социална, по-човешка държава от Америка. И просветените хора като от огън се страхуват от това сливане, което неминуемо ще стане след 10-20 години.
- Какъв е "антибиотикът"?
- Те създават митология за малкия канадски човек.
- Какъв е той?
- Никой не може да отговори. Обаче най-големите им интелектуалци и писатели ден след ден залагат на тази концепция и фактически благодарение на нея живеят, защото политиците (те също са против интегрирането, защото по-добре да си министър-председател на държава, отколкото губернатор на щат), отпускат пари на писатели, кинаджии etc. да развиват митологията за малкия канадски човек, т.е. той е по-особен, различен от американския. Ето такава спекулация се извършва в Канада...
- Да се върнем към българския човек и по-скоро към новите лица на екрана. Как ви се сториха актьорите?
- Много актьори ми харесаха. И особено тримата от "Емигранти", които получиха наградата за мъжка роля (Деян Донков, Валери Йорданов и Иван Радоев). За мен те не са равностойни - смятам, че категорично най-добрият, на светлинни години от другите двама, е Валери Йорданов. Това момче има способността да привлича като магнит погледа - качество, присъщо на звездата.
- Няма съмнение, че момчетата са добри и атрактивни, но моето радикално несъгласие с наградите е пренебрегването на Самуел Финци. Видяхме го в четири филма и все различен. Могъщ актьор.
- Много хора на фестивала реагираха като вас. За мен обаче е минус, че когато филмите са толкова малко, повечето от тях разчитат на едно лице. Казвате "могъщ актьор", но аз съм по-скептичен, мисля, че просто е моден, а не значителен. Но всичко е субективно - моето голямо откритие е Валери Йорданов.
- А за жените какво ще кажете?
- Хареса ми това момиче, Светлана Янчева. И двете близначки Весела и Биляна Казакови. Направо са изумителни.
- Как ви се стори визията на българското кино в сравнение с 80-те?
- Има еволюция. Тя е далеч по-конвертируема от драматургията и режисурата. Въпреки всичко смятам, че доброто кино на фестивала има потенциал да стигне до по-голяма аудитория. Нали видяхте как реагира публиката на "Емигранти"? Разбира се, филмът има слабости: и драматургически, и жанрово е неиздържан. Всъщност става дума за три новелки, съшити с конци. Накрая обаче отива в една дидактика и веднага се усеща (дори аз, който идвам от Америка), че авторите не са били на такъв купон. Подобна бутафория видях и във финала на "Огледалото на дявола" на Николай Волев.
- На този фестивал се прокрадна и позитивното послание. Лично на мен ми е свидно, че това стана в "Госпожа Динозавър" на Анри Кулев, който бележи и завръщане на доброто ни детско кино.
- Да, журито подкрепи това благородно усилие и филмът получи наградата на БНТ. Но според мен драматургията му е остаряла, и тези птици...
- Не ви харесаха хартиените птици на Руси Дундаков?
- Това са нафталинени символи от 50-те, при това толкова дъвкани и преживяни, че по време на прожекцията ме сви сърцето. От дете ги знам тези стихчета и тази патетика...
- Имахте ли си фаворит на фестивала?
- Най-вече "Емигранти". Много е жив, от талантливи момчета е правен. Разбира се, доста колеги ми казаха, че Людмил Тодоров все това прави - филми за младежи, които не намират мястото си в обществото...
- Но за първи път неговите аутсайдери са в акция - искат да надхитрят мафията, ала тя ги набива и изхвърля.
- Току-що изреченото от вас е вече формула за драматургия и това трябваше да го измислят сюжетно, а не със случайното попадане на партито, където ги смачкват. Би трябвало авторовото усилие да намери по-стабилна сюжетна защита.
- Как се чувствахте на фестивала в шизоидното състояние "член на жури - стар приятел"?
- Много, ама много се вълнувах - появиха се сенките на забравените прадеди. Едни мен не могат да познаят, други - аз. Доста години са минали. Но това, което разби сърцето ми на "Златна роза", е ужасната нетърпимост, озлоблението на колегите един към друг. Давам си сметка, че се правят малко филми и това е борба за хляб. Преди 20 години също имаше борба, но тя като че ли бе по-естетска. Сега нещата са грозни... Заминавам си със свито сърце. Мисля, че направих голяма грешка, като се съгласих да бъда в журито. Загубих приятели.
- На мен пък, която живея по някакъв начин в тази среда, ми се стори, че е постигната известна консолидация.
- Познавам тези хора от много години - те не се консолидират, а се поляризират. Това е невротизирана група. Откакто съм тук, се мъча да събера приятели от едно време на чаша ракия и не мога - всеки казва, че ще дойде, ако не поканя другия...
И още нещо ме безпокои - създателите на трите важни филма Людмил Тодоров, Ивайло Христов, Димитър Петков и Костадин Бонев са от поколението след мен, но са вече към 50-те, а във филмите на най-младите не видях никаква надежда за българското кино. Това е изключително тревожно. Може би талантливите са напуснали страната. Какво ще стане след десет години?

- Тогава да ви попитам каква бе мотивацията на журито да даде наградата за дебют на Александър Морфов за "Хълмът на боровинките"?
- Кошмарен филм. Но тук отстъпих пред колегите си, които твърдяха, че той е интересен режисьор, който може да направи нещо в бъдеще...
- Накъде според вас трябва да върви българското кино?
- Накъдето се е запътило с "Емигранти" или с "Опашката на дявола".

1. 11. 2002 г.

Разговора води Геновева Димитрова


Владимир Ганев (1947) е сред изявените драматурзи в българското кино от края на 70-те и началото на 80-те. Сценарист е на филмите "Монолог за прасенцето" (1981, реж. Слав Бакалов), "Комбина" (1982, реж. Никола Рударов), "Черно-бяло" (1983, реж. Иван Павлов), "Стената" (1984, реж. Емил Цанев) и др. От 1985 живее в Канада.
След "Златна роза" 2002

Разговор с
Владимир Ганев