За прехода
и за неговия (възможен) край
Обществото е сбор от посредници. Органичен сбор от посредници; система, функционираща на принципа на опосредеността. Известна истина, без съмнение, но, както и други като нея, тя (по-точно ние спрямо нея) също има недостатъка да бъде пропускана, забравяна, изтласквана. Да потъне в сферата на, както би казал Деян Деянов, предпредикатните очевидности, без отчитането на които всеки спор се превръща в неразбирателство. А истината за обществото като опосреденост трябва да помним, защото в обратния случай изпускаме от ума и ръцете си неговото разбиране, започваме да го гледаме опулено и да се чудим какво ли му/ни се случва, да се крием зад думичката "преход", както отбелязва Владислав Тодоров, и да си мислим, че - изричайки я, всичко сме изяснили. В същото време обаче не бива да отричаме радикално обяснителната сила на "преход"-а, замествайки го с друга вълшебна думичка - "криза": както първата, така и втората притежават свойството сами да се трансформират в обяснителен принцип, вместо самите те да бъдат подлагани на обяснение. Задължително трябва да си даваме сметка, че "криза" е понятие от/с по-широк спектър - всеки преход е криза, не всяка криза е преход: преходът в България (и не само) е криза, но специфична криза - прехождане от едно обществено устройство към друго. Кардинално се изменя принципът на функциониране на обществото, тоест основният посредник, осигуряващ гладкото му съществуване и развитие. Ако преходът може да бъде наблюдаван единствено и само при преминаване от един начин на битийстване на социума към друг, то кризата се случва и вътре в самия екзистиращ по специфичен начин социум. Във втория случай обаче тя може да играе (и играе) позитивна, стимулираща роля за движение напред и за превенция на бъдещи критични състояния; тъкмо в това си естество кризата е съответна на китайския йероглиф - едновременно трудност, но и развитие; докато в прехода налице са предимно трудности, развитието е някак скърцащо, буксуващо, бавно, с усещане за провал (което добре е напипано от изследването "Състояние на обществото"). В този смисъл подходът за разбиране на процесите в България не е в заменянето на думичката "преход" с думичката "криза", нито в отказ от "прехода" като определение на случващото (ни) се, а в разкриване на особените характеристики на реализираните тук след 1989 процеси на смяна на един посредник с друг; смяна, състояща се изключително в промяна на опосредяващия (осигуряващ нормата на) социалното движение основен принцип.
Прочее, тия принципи не са чак тъй много, само два са - единият е властта, другият е собствеността със своите най-висши проявления - държавата и парите. Във всеки един исторически "обществен строй" наблюдаваме главенствуващата посредническа роля на един от тях. Ако приемем за истина схемата на Енгелс за първобитната община, робовладелството, феодализъм, капитализъм и социализъм, виждаме как (разбира се, описвам в едри щрихи и с пренебрегване на множество специфики) - с изключение на първия - всеки етап е обусловен или от властта като първенствуваща, или от собствеността в опосредяването на връзките между хората. С което не казвам, че отношенията между отделните индивиди не зависят от другия, явяващ се второстепенен посредник за съответния период; казвам само, че главният принцип определя как ще работи другият. Последният е зависим от него, с него се съобразява и благодарение на него реализира, така да се каже, себе си. Има едно своеобразно редуване на собствеността и властта като лидерстващи в историко-социалното развитие на човечеството - при класическото робство (Елада и Рим) същественост е собствеността, във феодална Европа - властта, при капитализма на първи ход пак е собствеността, при социализма властта си връща водещото място.
Отново припомням, това са едри щрихи, пределно обобщителни; те слагат под един знаменател твърде различни като функциониране и характер общества, но въпреки различията всички се групират около главния опосредстващ принцип, обуславящ екзистенциалната същност на останалите опосредености, възникнали вследствие работата на първите два - властта и собствеността. В изреждането е необходимо да включим и "азиатския способ на производство", предизвикал доста смут у ортодоксалните маркс-ленинци, лутащи се като муха без глава в рамките на "историческия материализъм", наследство от "вожда и учителя на народите". Водещ посредник тук е властта, който факт разкъсва всички техни схоластики и стройно оплетени схеми. Защото редът се преобръща: първо идва властта като главен посредник, след това собствеността, което съответно прави втората снемаща първата - обстоятелство стряскащо и каращо да треперят от страх всички "мандарини" на правоверния, строг и догматичен "марксизъм" (който, както знаем от Димитър Денков, по нашите земи на "реален социализъм" е съвсем различен от истинската, неподправената мисъл на Маркс).
Ето я същността на "прехода" - властта като водещ опосредстващ принцип в обществото, което е органичен сбор от опосредености, отстъпва своята първенствуваща роля на собствеността. "Да имаш" става по-важно от "да заповядваш". За да е по-ясно за що иде реч, ще си помогна със "Златният телец" - класическа за социализма книга, в която Илф и Петров тънко са усетили где е заровено кучето, тоест каква е коренната промяна, превръщаща необятната руска шир в държавното образование СССР. Цитатът е от главата "Вратата на великите възможности", която описва окаяния хал на Остап Бендер въпреки сбъдналата се негова мечта - да стане милионер: Великият комбинатор прекара петнадесет нощи в различни влакове, прехвърляйки се от град на град, защото никъде нямаше стаи. [...] "И това ми било живот на милионер! - мислеше той с огорчение. - Къде е уважението? Къде е почитанието? Къде е властта?" [...] Обидно беше и това, че правителството не обръщаше никакво внимание на бедственото положение на милионерите и разпределяше планово жизнените блага. И изобщо беше лошо. Началникът на гарата не козируваше, което едно време правеше пред всеки търговец с капиталец от петдесет хиляди, първенците на града не идваха в хотела да му се представят, пресата не бързаше да вземе интервю и вместо снимките на милионерите публикуваше портретите на някакви си ударници, които изкарваха по сто и двадесет рубли на месец. Социалистическата система е система, при която властта е посредник, властовата позиция при нея определя общественото уважение, мястото в държавната йерархия и служенето на държавната машина (държавата, споменах вече, е най-висша проява на властта като опосредяващ принцип, както парите за собствеността) са онези фактори, функция на които са социалната мощ и възможности: в общество, където властта е главен посредник, тези фактори са свързани плътно и здраво с държавата; в общество, където собствеността е главен посредник, те са свързани плътно и здраво с парите (тук отново е нужна уговорка - описанието е "идеален тип" по смисъла на Вебер, в истинския живот такива "идеалности" няма). Нека пак разгърнем "Златния телец", главата "Индийският гост" със знаменития диалог, илюстриращ мерака на Бендер да си построи "вила в мавритански стил":
- Вие частно лице ли сте? - запитаха милионера в бюрото.
- Да - отвърна Остап,- рязко изразена индивидуалност.
- За съжаление, строим само на колективи и организации.
- На кооперативни, обществени и държавни? - запита Остап с болка в гласа.
- Да, за тях.
- А аз?
- Вие си стройте сам.
- Да, но откъде ще взема камъни, мартинки? Най-сетне первази за дюшемето?
- Все някак ще намерите. Макар да е трудно. Контингентите вече са разпределени по заявките на промишлеността и кооперациите.
Това е положението: не си ли в системата на държавата, не си ли част от нейните мероприятия, ти си никой и нищо, изключен си от обществения организъм, чуждо тяло си - вирус, микроб, вредител, който държавните "левкоцити" трябва да открият и унищожат. Не напразно Александър Ибн-Иванович Корейко - жертвата на Великия комбинатор, е нелегален съветски милионер, скатаващ се за по-добри времена: много добре той е почувствал, че парите в епохата на строителството на социализма са нищо, пуста работа, хартийки. Тук са важни властовите позиции и възможностите, които дават за реализиране на конкретни житейски цели и проекти. Точно поради това в "лагера" наблюдаваме странното явление на парите, с които реално не може да се купува, на бюлетините, с които реално не може да се гласува, на вестниците, които реално не дават информация; в рамките на социалното устройство, в което властта, а не собствеността е доминиращ посредник, мястото в държавната йерархия определя социалната значимост и "талантите" за справяне с, така да се каже, тегобите на живота: държавата се меси във всяко социално отношение, опосредства всяка "игра" между носителите на различни социални роли - продавач и купувач, началник и работник, учител и ученик, дори родител и дете. Оттук важното значение на широко коментираната "втора мрежа" при социализма - тя просто е следствие на факта, че в изграденото по този начин и на такъв принцип общество фундаменталният посредник на човешките взаимоотношения е властта/държавата. Тя не е алтернатива, а нейна органична част: всъщност без "втората мрежа" социалистическата държава не би функционирала, връзките между отделните социални компоненти биха се срутили. Прочее, и това е описано гениално от Илф и Петров, просто трябва да се пресегнем към романите им.
И така, през последните 12 години властта като посредник отстъпва на собствеността и това е "преход", няма какво друго да бъде. След времето, когато държавата винаги е била "третият" при общуването на които и да е други двама, сега мястото на този "трети" се заема от парите, респективно собствеността. Но не докрай, не в пълна степен и тъкмо тази тънка отлика от "държавите с функционираща пазарна икономика" приковава България в непрестижната общност на "държавите в преход". В момента тук както парите, така и властта - ситуирането в дадена йерархично-държавна позиция, играят ролята на "задължителния трети", без който реални обществени връзки и действия няма. "Втората мрежа" се разпада на безбройни "втори мрежички", което се провижда като разпад на държавата и като "смяна на вертикалните с хоризонтални мрежи на общуване"; в по-общ план "втората мрежа" се трансформира в тъй популярната напоследък "сива икономика", също плод на дефицит - на дефицита на пари. Тоест "преходът", пак както при социализма, е "общество на дефицита". Публична тайна е например, че фирмите, в които "сивата икономика" кипи най-пълно, са съградени предимно на семеен принцип, че те са предприятия, чийто персонал са преди всичко роднини, приятели, "земляци". "Втората мрежа" на връзките се е преродила в "сива икономика" на плащане под масата - без осигуровки, без данъци, налози и такси. И всеки е заинтересован това да остане непроменено - в обратния случай не само ще бъде ударен в парите, които получава, но има опасност да загуби работата си, ако фирмата бъде закрита. Днес, за разлика от социализма, никой не разчита на държавата за осигуряване на своето лично щастие и удовлетворяващото го социално положение, от онова време обаче стои друг рефлекс - на мамене на държавата. Но с важната разлика, че ако тогава тя е разбирана като дойна крава, сега е в кожата на магарето, учено от стопанина си да живее, без да се храни. Тогава от нея всеки вземаше, днес ней никой не дава, което разширява и задълбочава "дефицита на пари" във всички обществени сфери - от социалната до икономическата. Плачът за инвестиции, жалбите на пенсионерите, протестите на земеделците са събития от един и същ порядък, от "едно котило" - паричния дефицит (излишно е да казвам, че става дума за реални пари, не за инфлационните хартийки на Жан-Виденовото управление). Но голяма част (ако не и всички) от формулите за неговото преодоляване се свързват с намесата на властта, тоест на държавата: настоява се за командни решения, не за икономически. И това е най-важната характеристика на прехода: нито парите (в смисъл на икономическо решаване на възникващите трудности) са още достатъчно силни (а силата на парите, както знаем, е в тяхното количество), за да се справят с проблемите, нито държавата е вече така мощна, за да разгърне адекватни реакции. С други думи, нито собствеността се е наложила трайно като първенствуващ опосредстващ принцип, нито властта окончателно се е оттеглила от лидерското си място при опосредяване на социалните взаимоотношения. И това е вероятната причина българите "масово" да мислят "политиците като спечелилите" от промените, а предприемачеството да не разчита единствено и само на своя финансов и интелектуален ресурс, но да се подсигурява и чрез определени бюрократични институции, сиреч с подкупи...
Вижда ли му се краят на прехода? Донякъде да. Първо, на хоризонта - 2007 се мержелее покана за ЕС, да не говорим за почти сигурната от НАТО. А те са първата, външната възможност за преодоляване на дефицита от пари, тресящ България. Другата, вътрешната, колкото и парадоксално да звучи, е споменатата "сива икономика", превърната форма в прехода на "втората мрежа" на социализма. Тя увеличава реалната парична маса, води до нарастване на потреблението, което съответно значи развитие на пазара: парите стават не само повече, те се движат и по-бързо, което също допринася за просперитета. По-важно обаче е, че външното и вътрешното са в единство: натискът на първото принуждава приемането на правила, които от своя страна предизвикват у сивата икономика желание да излезе на светло. Ала колкото по-"светла" е икономиката, толкова повече властта губи значимостта си на главен опосредстващ принцип, отстъпвайки тази роля на собствеността.
Когато този процес окончателно приключи, тогава ще е приключил и преходът. Само че до този благоприятен завършек има още време, а случването му е впримчено с множество "ако", например "ако ни поканят в Прага". И чак когато това стане, ще сме оптимисти, че идва началото на края на българския преход...

Митко Новков

P.S. Жанрът на текста е "реплика". Предизвикана е от представеното в брой 35 на вестник "Култура" изследване на Фондация "Отворено общество" "Състояние на обществото". Като всяка реплика и той съдържа много предпоставки и малко доказателства; но се надявам, че има и достатъчно разбираеми и ясни тези. Подчертавам: целта му не е да казва истината от последна инстанция, просто е опит за мислене "състоянието на обществото", което е така нещастно може би тъкмо защото твърде малко мисли (за) себе си.