Да пожелаеш изкуство
- Наскоро се върнахте от САЩ, където сте участвал в международен скулптурен симпозиум. Как отидохте там?
- Кандидатстването за симпозиума беше преди една година. Девет месеца преди началото определиха кои ще бъдат поканени. Бяхме 6 човека извън Щатите и двама американци, като единият трябваше да е местен - от Охайо, а другият изобщо от САЩ - оказа се нюйоркчанин. Нивото беше професионално най-вече поради огромния брой кандидати, които са били предложени. Кандидатстваше се с идеен проект. Най-ценното е, че когато веднъж те поканят, пред теб се отваря врата към света. Запознаваш се с нови хора, изграждат се нови връзки и приятелства.
- Откъде бяха другите пет участника и как можете да опишете общуването си с тях?
- Имаше участничка от Тирол с италиански паспорт, една австрийка, немец, японец и мексиканка, която живее в Испания. Първоначалната идея е била всеки от участниците да представя континент, но не се е получило поради технически затруднения. За мен общуването не беше проблем, тъй като говоря добре английски. Всеки път е много приятно да се общува, защото това са хора от разни държави, с разни идеи, носители на различна култура. Всеки носи нещо със себе си, което е чуждо за останалите, и един такъв контакт е фантастична възможност. Обогатява те от всяка гледна точка. Това е нов културен хоризонт за всеки, който има подобен род срещи. Участието си в симпозиума отчитам като голям късмет - най-големият до този момент. Изключителен шанс и рядко удоволствие е да се стигне до това ниво.
- Какви условия на работа ви бяха осигурени в град Кетъринг, където се е провеждал симпозиумът?
- Географски погледнато, Кетъринг е малък самостоятелен град, но е част от Дейтън, щата Охайо - който пък е огромен град, изграден от централна част и малки периферни градчета. Градът носи името на откривателя на електрозапалването на автомобилите. Оформил се е като център на инженерството, на автомобилостроенето и на авиацията. Има фантастичен музей за изкуство - Дейтънският център по изкуствата, който е с уникална колекция от произведения от различини периоди.
Що се отнася до условията - всеки участник работеше в шатра, пред която висеше биографична справка. Имахме страхотно голяма публика - извървяха се хиляди. Трябваше да работим от осем до осем. Програмата беше по-натоварена от очакваното. В университета на Дейтън всеки от нас представи какво е правил преди и какво има намерение да прави в бъдеще. Разказахме за държавите си. Аз изпаднах в нещастен патриотизъм, като започнах да разказвам колко е прекрасно у нас, какви творци имаме и какви чудеса стават.

- Беше ли предизвикателство за вас само за 20 дни да работите и да завършите работа в такива големи размери?
- Срокът беше много кратък за огромните работи, с които се бяхме захванали. Интересен момент при получаването на моето "паве" (изходния блок) беше, че го бяха изчислили не в сантиметрите, които бях задал, а в инчове, което го правеше почти тройно по-голям от очакваното. Това, разбира се, утежни работата ми. Когато започнах, "павето" тежеше 14 тона, а когато го завърших - 7. И друг път в симпозиуми съм работил в такива размери, но се надявам скоро да не ми се налага, защото е много тежко. Ще трябва да стана малко по-концептуален, не толкова "реален". Ще премина повече към хрумката, отколкото към изпълнението в материал.
- За организацията на подобен симпозиум обикновено се изисква сериозна подготовка. Как беше в случая?
- Подготовката беше фантастична, макар че симпозиумът е първи. Организацията беше поета от т. нар. Комитет за публично изкуство на обществено място (Publick Art Committee), който грабва идеята от колега скулптор, разработва я в продължение на година и половина и успява да я реализира и финансово. Основата на организацията е Розууд арт център. Главен организатор беше Кони Кембъл - жена с изключителни организационни качества, която се постара всички участници да пристигнат и да работят, всичко да бъде на онова ниво, което се изисква за световен симпозиум. Всичко, от самото тръгване от България, беше финансирано. Имаше възможност да се използва техника, камъкът също беше от тях. Бяхме настанени във фантастично място.
- По какъв начин се спонсорира симпозиумът?
- Той се спонсорира на две нива - една част идва от страна на общината на Кетъринг, а от друга страна се подпомага от частни спонсори. Ако идеята се види на някой достатъчно пленителна и интересна, той я финансира, като не очаква нищо да му бъде върнато. Това е много интересно за българина, който винаги очаква някаква полза, а там парите просто се дават. Точно спонсорите на симпозиума се грижиха за нас през цялото време и освен пари, влагаха и страхотна енергия. Трудиха се и го направиха с любов и с желание - от посрещането до изпращането. Страхотно гостоприемство, каквото не се сещам да съм срещал другаде по света. Жалко, че ние сме известни с гостоприемството си.
- За кого остават работите след края на симпозиума?
- Те остават за града. Главният архитект и архитектът оформител на парковата среда решават къде ще бъдат сложени нещата, като избират интересни и хубави места. Моята работа отиде на великолепно място - поставиха я на нивото на водата в средата на прекрасно езеро в парк. В единия му край има културен институт, а в другия - художествена гимназия.
- Какво е според вас значението на този симпозиум?
- Като организация и финансиране това е може би най-големият симпозиум в света. Другите няколко симпозиума в САЩ са на по-ниско ниво и в момента почти прекратяват съществуването си - тези в Колорадо, в Индиана и в Арканзас. Иначе симпозиумите са типичен начин на съвместна работа в Европа. Започнали са приблизително преди 50 години.
- При организирането на симпозиума била ли е заложена идеята той да стане традиционен?
- Това беше първо, пробно издание. Организаторите казаха, че ще изчакат сесия на местния парламент, на която да се обсъди реакцията на гражданите. След като се разбере какво е отражението му, те евентуално ще помислят за втори симпозиум и дали той да стане традиция.
- Извън симпозиума какво друго видяхте в Съединените щати?
- Имах възможност да поживея в Ню Йорк достатъчно време, за да разбера, че там всъщност е меката на днешната култура. Бях много впечатлен - изключително място. Трудно е да се сравнява с каквото и да било. Ако човек има претенция, че е много велик и иска да бъде истински творец - там е единственото място, където това величие може да се реализира. Аз бих желал да опитам - имам вече покани и ако е рекъл Господ, ще ги използвам.
- По какъв начин можете да съотнесете нашето изкуство към това навън?
- В нашето изкуство има много добри майстори, които са относително неизвестни у нас и които, за съжаление, нямат възможност да изнесат своите знания и опит навън. Трябват доста усилия, познаване на езици, осъществяване на контакти. От друга страна, има хора, които са много известни, но не участват в подобни конкурси, защото ги е страх, че ще отпаднат и няма да бъдат оценени, както тук. Моя мечта е да направя такъв симпозиум у нас, ако това изобщо е възможно. Да е на добро професионално ниво и да не мирише на манджа, на село и на цървули, защото в крайна сметка са нужни не толкова средства, а добра организация. Но трудно се намират хора, които наистина да разберат за какво става дума.
- Могат ли, според вас, да се очертаят някакви нови тенденции в скулптурата?
- Последните тенденции са, че няма тенденции. Свободата е прекалено голяма - до такава степен, че занаятът ще започне да изчезва. Той е толкова освободен, че му остава само едната свобода и престава да бъде интересен. Въпреки всичко видях, че в Щатите нещата се движат по-скоро към естетиката, отколкото към хрумката. Когато човек успее да уцели и двете, е голям шанс, но това се случва изключително рядко. Освен това занаятът ни е много тежък, много скъп и е необходимо да се финансира от някого - било от държавата, или от хора, които имат възможност. Без финансиране е невъзможно. А това е начинът да се направи естетична среда и за околните, начинът да се научи племето да мисли естетически и културно. Да знае кое е хубаво и кое не. Да му се покаже, че може да има и такъв вид живот, а не само с консерви.
- Какво е мнението ви за развитието на изкуството в последно време? Не е ли изгубило то доста от характерните си черти?
- Човек навсякъде може да открие изкуство. Говорил съм с мои студенти за концептуалното и за пластичното решение. Човек трябва да го намери така, че то действително да е поне форма на изкуство. Ако това е реализация на някаква хрумка, в края на краищата не е нужно усилието да се завършва академия, за да се реализира човек с хрумки. Дори мисля, че Художествената академия би го задръстила със своето образование и би го лишила от вкус към подобни идеи, но другото е, че хрумката много бързо се изчерпва - изчерпва се т. нар. концепт, защото концепт, преведено на български, означава хрумка, но понеже за някои може да звучи просташки, ще си позволим да използваме неговия латински вариант. Концептът е краткотраен - той е желан дотолкова, доколкото може да предизвика моментална реакция у зрителя - да го възмути, учуди, потресе. Много рядко целта на концепта може да бъде естетиката, още по-рядко - откритието, защото откритията вече май попривършиха. Другото е, че когато човек работи занаятчийски като скулптор, е много трудно. Първо, за да се изучи, губи страшно много време, възможности и средства; и едва когато започне да се реализира, може да се срещне с възможността да предложи своето можене някъде. Особено е трудно за нас, които живеем в идиотска държава. Най-лошото е, че тези форми на изкуство постепенно започват да изчезват, тъй като обществото намира по-евтини и по-лесни начини да задоволява своята "култура". Масовият зрител я търси по-скоро в бита - в предмети и в елементарен вид щастие. И когато битът е задоволен на средно, дори ниско ниво, е много трудно човек да посегне към високата култура, трудно му е да я пожелае. И затова е важно хората да се възпитават в естетика, за да я пожелаят - не че ще я имат, но да я пожелаят. Да кажат - хубаво е; да искат да отидат да го пипнат, да го погалят.
- След като пътувате толкова много, не се ли изкушавате да останете някъде и да не се връщате в България?
- Аз може би съм единственият, който се е образовал в чужбина - в Германия, и се е върнал, за да преподава това, което е научил там. Моята житейска практика е да работя в България, а да се показвам в чужбина. Не намирам смисъл да се показвам тук, макар че мисля да го направя в скоро време. Нещата тук са все по-отчайващи и започвам да се замислям все по-сериозно какво да правя занапред. Ние сме достигнали почти до абсолютната точка на безсмислието.
- А как гледате на преподавателската си дейност в Художествената академия?
- Там е много приятно и интересно. Аз съм учил, за да стана преподавател. Имам две специалности в Германия - скулптура и металодизайн. В Академията преподавам в специалност "Метал". Приятно ми е да преподавам, защото идват много интересни хора с голямо желание. И аз правя всичко възможно да ги уча така, че да не останат голи и боси на улицата, с едната диплома в ръка, след като завършат. Много държа да ги подготвя за всички възможности и всички изненади, които ще имат, след като завършат. Например аз не желая те да излязат чисти художници от Академията, защото няма да могат да се справят в живота. Подготвям ги много добре технически и технологично, за да могат да оцеляват.
- Какво ви очаква сега, след завръщането ви от симпозиума?
- Нови възможности. Имам покана от Египет за фантастичен симпозиум. Миналата година не можах да отида, но може би тази година ще се възползвам. Имам покана и от Китай, две възможности за Корея, една за Бразилия, една за Тирол... Но участията трябва да се ограничават, защото срокът от 20 дни е малък и натоварването е голямо.


Разговора води Светла Петкова



Разговор със
Слави Минеков



През септември т.г. Слави Минеков взема участие в междунараден скулптурен симпозиум в американския град Кетъринг, щата Охайо. След като е избран сред близо 500 кандидати от цял свят, той създава композицията "Началото".