Масовата литература
като вид недостиг
Бел. ред. В бр. 38 на "Култура" Милена Кирова ни призова към дискусия, задавайки въпроси като: съществува ли в българската културна история традиция на масовата литература, кога се появява тя и какви социални потребности обслужва; защото нямаме история на българската масова литература и откъде тази грандомания в една скромна във всяко отношение национална литература; възможно ли е да кажем, че социалистическата литература в най-голямата си част е масова и защо българските писатели се срамуват от "жълтите" си творби; какви са отношенията между масовата литература и масовите медии; каква част от литературния ни канон е масова литература? (Вж. по темата и рубриката на Милена Кирова в бр. 40 на вестника.)
С публикацията на Владимир Трендафилов "Култура" подновява поканата да мислим масовата литература/култура с оглед на българския им режим на действие.


Въпросите, които Милена Кирова формулира1, очертават една свръхинтересна тема и могат да предизвикат оживена дискусия, стига изобилието на изходящите от тях нишки на разсъждение да не разпадне дискусията на куп монолози. Инерция в тази посока има колкото искаш из публичното ни пространство. И всъщност този проблем - за монолога, който в обществото и културата ни трудно прераства в диалог, - ме интересува живо. Той е свързан и с темата за масовата литература, пряко при това.
Иначе, лично аз не се отказвам, когато имам време, от добрия трилър. Но не съм чак в постоянен режим на дозировка - явлението ми е малко по-интересно от прецедентите му. Във всеки случай, от въпросите на Милена Кирова получих усещане като от добър трилър. Запитах се няколко пъти има ли въобще масова литература в България - не ми хрумна нещо още по-основно - и за мое учудване всеки път оставах с убеждението, че макар верният отговор да е "има, разбира се", въпросът не е съвсем лишен от смисъл. Ето защо по-надолу се опитвам да разсъждавам за някои от аспектите на тази най-малкото неизразеност на масовия жанр у нас, а и за причините, които са довели до нея. Те са най-различни и основната част от тях са като че ли извън литературата.
Горният въпрос е свързан със серия други още по-тясно свързани помежду си: защо българската литературна класика е така напънато сериозна? Защо след ранния Вазов почти избягва да се смее? (Да не говорим за това, че ранният Вазов е в класиката най-вече заради важния Вазов с "Под игото".) Защо одаистичният, апотеозният й елемент така рязко преобладава над другите и на практика ги сподавя? Защо каноничните поети максимум до втора-трета книга стягат мускули да пишат национален епос - в стихотворна форма, но с обема на роман? Откъде идва напрежението, че и "грандоманията"?
Причините биват къси и дълги. Къса причина е например влиянието на Пенчо Славейков или социализма. Дълга е наличният в историята на нашата държава и култура синдром на предзададения модел, който е, общо взето, характерен за вторичните национални системи - тези, които се появяват като самостоятелни образувания през етноосъзнатия XIX в., обикновено след като са се откъртили от други, по-големи и надетнични образувания. Във връзка с това няма да е драстично обобщение, ако кажем, че националната ни литература съществува отпреди произведенията си. Тя се появява най-напред като липса, необходимост или мечта (и то сред малък брой интелектуалци, а не всеобщо), после като план на осъществяване и чак накрая като текстове. В първата си и основна книга "Старите и днешни българи" Юрий Венелин регистрира липсата: "За българската литература няма какво и да се говори, защото тя още не се е възродила."2 И развива методологически необходимостта:
"Разбира се, при споменатите обстоятелства не може да се очаква, че новата българска литература ще се зароди в пределите на Турция. Обаче има богати българи и извън Турция - в Букурещ, Галац, Браила, Бесарабия, Одеса, Трансилвания, Буда-Пеща. В тия места те биха могли да се заемат не само с издаване на буквари, граматика, ръководства за писане и други учебни книги, но и с устройване на първите училища. Точно по тоя начин започнаха извън Турция както новогръцката, така и новосръбската литература."
Венелин пише тия редове, естествено, на руски език. Също така на руски език - и пак естествено - засяга тази тема и Васил Априлов във връзка с дейността си около основаването на Габровското училище. При него вече срещаме общите контури на план, а и началото на осъществяването му:
"Таким образом возымело свое начало первое народное учебное заведение в Болгарии. Быть может, если Болгаре не перестанут поддерживать уже зародившейся у них письменности, их будущие литераторы с благодарностью будут отзываться о первом заведении и указывая на Габрово говорить: Вот колыбель нашей литературы."3
Изходът от проблема според него е в създаването на липсващия засега национален език ("Която страна на България изговаря по-близу до стария език, това произношение трябва да следват и учените."4) и в написването на учебници, с които този език да се разпространява из Българско.
Две-три десетилетия по-късно, когато националният литературен канон е що-годе развит като проект и вече пробва първите си текстове, Любен Каравелов споменава в една от многобройните си статии друг модел на канон, този път масов, съставен не от образованото "отгоре", а от необразованото "отдолу". Той е текъл през цялото време паралелно на интелектуалния:
"Когато Найден Геров дойде из Росия в Коприщица, то нашите добри коприщенци разказваха, че той е най-ученият човек на светът, защото се е учил дванайсет години и знае седемдесет и седем езика; а баба Дона разказваше, че наш Начо е прочел и саламонията, и черната книга, и Мохамедовите тефтери, и чифутското евангелие, с една дума - той сичко знае и с дяволите може да говори.
- Аз сама видях - говореше баба Дона - как една нощ из коминят на Хаджи-Геровата къща изскокнаха седемдесет и седем дявола."5 На това място би могъл да възникне резонен въпрос: може ли в една такава среда - без масово образование, без дори кой знае каква грамотност, а и без консенсус не само по общите текстове, но и по общия език - да има масова литература? Отговорът не е отрицателен, а по-малко от отрицателен. Масовата литература представлява развит организационен етап на националната литература и във форматно отношение е дори начален излаз от нея. Тя носи в себе си импулс към универсализация на фабулата и езика, поради което още от самото си зараждане е фактически подстъп към интернационализирането (глобализирането) на националната литература. Не случайно в развития свят масовата литература възниква някъде в края на XIX в.6, а у нас наличието й дори оттам насетне, макар да не може да се опровергае съвсем, трябва в почти всеки отделен случай малко да се дотълкува.
Разбира се, ако прецеждаме нещата през едно по-широко сито, бихме могли да изтълкуваме редица детайли от традицията като прояви на масова литература. Приказно-песенният фолклор, например, споделя с нея занижената индивидуализация и широкото разпространение. Могат да се приведат немалко аргументи в подкрепа на тъждеството между масовата и "низовата" литература - песнопойки, памфлети, брошурки с гадания, приказки, легенди, практични съвети и какво ли още не от регистъра на панаирната класика. Може да се прокара тъждество и с "популярната" литература, както предпочита да я нарича Джеймс Харт7. Този план на тълкуване, който акцентува изцяло върху разпространението, е възможен, но не издържа на дълъг анализ. В духа на логиката му Харт определя като най-ранен бестселър на Америка един пуритански псалтир от XVII в.8 С тази логика, ако пишеше за ранната българска традиция, той вероятно щеше да приведе за пример някои преводи и учебници - "Новия завет" на Неофит Рилски, "Библията" на П. Р. Славейков и др., "Рибния буквар" на д-р Петър Берон.
Тези произволни аналогии напред-назад по оста на традицията са много опасни за аналитичната мисъл, защото всъщност я спират. В различните епохи производството на литература се е опирало на най-различен тип регламенти и е целяло най-различен по брой и социална принадлежност тип публика. Псалтирът в една пуританска колония през XVII в. (както и, да речем, фолклорът в българските села преди XX в.) не е обект на свободния избор сред една нестройна група любители на малката, но редовна доза култура, а обертон на ценностите в рамките на едно доста затворено общество. В този смисъл той е абсолютно неизбежен като обсег на потребление, по-безалтернативен е от любовта към Сталин по времето на Сталин. Просто в тази епоха все още моделирането диктува потреблението, а не обратно, както става по-късно. И още един факт може би си струва да бъде приведен за илюстрация на този бавен преход в Европа от моделиране към потребление - т. е. от елитна към масова литература и публика. В Англия, където има дълга традиция на толерантност към печатното слово, делът на поезията в рамките на общата книжна продукция пада едва в началото на XIX в. под 50%.
С по-голямо основание бихме могли да приемем за масова литература някои градски явления в българската литература от първата половина на XX в. - сензационната проза на Симеон Андреев и Слави Езеров, подлистниците на цяла серия ежедневници и популярни списания и дори разказите на Чудомир (в техния вестникарски вариант от "Слово" и "Зора", а не в по-късното "избрано" и "събрано"). Но тук не трябва да отделяме в нещо като злачно гето от избраници само българските автори. Струва си да подчертаем рязкото тиражно превъзходство на преводната книжнина, която тенденция се запазва впрочем през цялата история на новата българска литература.9
Разбира се, Езеров и Андреев, които по тираж значително отстъпват на вносните автори, не стават поради тази причина по-елитни. Параметрите, а не реализацията, определят жанра: неудачният "Арлекин" не става автоматично "Световна класика", а само разорява издателя си. Жанрът е предложение, опит за реализация, но не може да се изчерпва с нея, защото това би означавало спрямо всяко произведение той да бъде определян постфактум. Така, ако продължим още малко логиката на разсъждението, ще стигнем до комични изводи - например, че сонетът става сонет едва след като читателят го разпознае като такъв.
Много "за" и "против" може да събере и едно разискване на въпроса, има ли масова литература през периода на социализма? Фундаменталният опус на Богомил Райнов10 обясняваше хвалебствено навремето, че такава няма. И с това ми приличаше на някои мои домашни по математика в прогимназията - методът грешен, цифрите сбъркани, обаче отговорът излиза, защото съм надзърнал отзад в сборника. Да, отговорът и тук излиза. Няма. Вярно, параметри на масовата култура се наблюдават и в двата функционални дяла на литературната продукция - в официозните заглавия (партизански и производствени четива) и в реално търсените (Ремарк, Лондон, Брейн, Стайнбек, О'Хенри, Хелър и мн. др.). Официозните заглавия отговарят на зададен идеологически калъп и следователно са продукт на серийно производство. А пък огромната популярност на западните автори може да се тълкува и като масовировка на литературата при пренос от една среда в друга.
Но и двата дяла споделят само външни аспекти на масовата литература. Единият се ползва с успех, другият - не, но и двата не са скачени с пазара, защото такъв, като реален икономически механизъм, няма. Затова, след като подборът на заглавията и броят на изданията не произтичат от успеха, а от други съображения, всяко заглавие, което се появи на бял свят, е по предварителна постановка елитно, класика, плод на рационален подбор "отгоре". В основата му лежи скрит текст, послание. Различават се само отделни детайли в мотивацията: официозното заглавие излиза, един вид, като акт на височайша педагогика, а реално търсеното - като акт на височайше благоволение или акт на височайше недоглеждане. Тоест, колкото и парадоксално да звучи, книгите на Камен Калчев, Всеволод Кочетов, Агата Кристи, Рей Бредбъри, Клифърд Саймък, Джоузеф Хелър и Джон Стайнбек са за онзи период, поотделно или заедно, много по-близо във функционален план до многотомниците на Шекспир и Гьоте, отколкото до днешния Роджър Зелазни или Стивън Кинг в американска, а и в българска читателска среда.
С едно изключение, при това привидно: самата книга на Богомил Райнов, която споменах по-горе. На мен, а и на мнозина други, точно тя послужи в един период като заместител на консумативното западно четиво - един от заместителите11. Той така хубаво разказваше в нея сюжетите на редица увлекателни детективски романи, че не мога да пресметна колко пъти съм препрочитал съответните пасажи, които бяха за мен (оксиморонно, но факт) класиката на масовата литература. Още помня отделни парчета от тях. Всъщност, с малки изключения, не четях разсъжденията му, предварително уверен, че знам накъде бият. Четях и препрочитах сюжетите.
В днешния постсоциалистически период се наблюдава едно обратно движение на махалото спрямо елитната насоченост на цялата социалистическа култура. Масовата култура в много случаи предпочита днес да работи с части и чаркове на елита, без да става по-малко масова. По принцип, ежедневната ни преса е завишено класична, завишено осъзната е, че провежда национално-педагогическо обучение. Но като погледнем страниците на в. "24 часа" от първата половина на 90-те години и особено страниците на в. "Труд" понастоящем, ще видим едно още по-завишено присъствие на писатели и литература, отколкото е характерно за и без това силната класичност на стандарта. Писатели като Недялко Йорданов, Любомир Левчев, Стефан Цанев са днес вид масова литература. Разбира се, те не функционират в този план с книгите си, а главно с имена, изказвания и снимки. Тоест, те са "масови" в качеството си на "интелектуалци", което днес все по-ясно означава назначени от съответната медиа експерти по общите ценности на националната територия. Или в по-частен план, завеждащи репутацията на медиата, символния й капитал.
Масовата литература, с една дума, не е елементарно явление. Елементарни са само преобладаващата част от четивата. Във всяка отделна страна тя съществува едва от момента, когато там става възможно да се образува масов литературен пазар. А вследствие зависимостта й от пазара, нейни изоморфни структури са развитата икономика, широката средна класа, грамотността, образованието, пространството на големия град. Съответно, трайни черти са й серийността и жанрификацията. Тя не демонстрира непременно "високи" литературни постижения, а развит етап в литературата като организация. И тъй като й влияят процеси не толкова "отгоре", колкото "отдолу", тя не въплъщава по дефиниция менторско послание и е тясно свързана с идеята за демокрация.
Мисля даже, че развитието на масовата литература и на демокрацията в една страна са свързани процеси, които могат да си служат и като огледала или барометри един на друг. И двата свидетелстват доста точно за нивото на вътрешна комуникация (или диалогичност) между институциите и ценностите в тази страна, за нивото на взаимното доверие в обществото й, а оттам - въобще за нивото й на рационална уредба. Както и да разсъждаваме, системното надмощие на потреблението над моделирането свидетелства доста красноречиво за всичко това. Диалогът е всъщност ефикасно лекарство и срещу моделите, и срещу ентропията.

Владимир Трендафилов


Д-р Владимир Трендафилов (1955) е автор на теоретичните книги "Неизличимият образ в огледалото" и "През седмица в литературния аквариум", както и на поетическите сбирки "Четирите фокуса" и "Смъртният танц на фокусника". Превеждал е Тед Хюз, Силвия Плат и др. Съвместно с Александър Шурбанов е съставител на обширно представяне на преводната рецепция на английската литература у нас. Владимир Трендафилов е бил главен асистент в Катедра "Англицистика и американистика" в СУ "Св. Климент Охридски".


















1 Милена Кирова. "Магията в жълто". Култура, 38, 25 окт. т. г..






























































2 Юрий Венелин. "Избрани страници". Подр. и прев. Петър Динеков. Пловдив, 1938: 47.

























3 Васил Априлов. "Денница новоболгарскаго образования". В Събрани съчинения. Под ред. на проф. М. Арнаудов. София, 1940: 53.



4 Васил Априлов. Писмо до Н. Рилски от 30.VI.1838 г. В: Априлов 1940: 385.



















5 Любен Каравелов. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 5. София, 1985: 32.
















6 Масова читателска публика в протестантската част на Европа съществува още от втората половина на XVIII в. (вж. Margareta Bjorkman, "High and Low: Some Remarks on the Reading Culture of the Late Eighteenth and Early Nineteenth Centuries." URL: www.cf.ac.uk/encap/corvey/
articles/cc03_n01.html). Оттогава някъде датира и фигурата на "професионалния" писател. Но днешния тип разслояване на изчистени поджанрове виждаме едва от края на XIX в.

7 James D. Hart, The Popular Book: A History of America's Literary Taste. New York, 1950.



8 The Bay Psalm Book (1640). Вж. Hart 1950: 9.











































9 Вж. Николай Аретов. "Приключенски роман" и особ. "Литература на престъплението и мистерията". В: Александър Шурбанов и Владимир Трендафилов (съст.) Преводна рецепция на европейска литература в България. Английска литература. София, 2000.









10 Богомил Райнов. "Масовата култура". София, 1974.














































11 Други такива бяха, например, "Съвременна западна драматургия" на Атанас Натев и "Абсурдизмът или театър на отрицанието" на Васил Стефанов.