Масовите жанрове -
доколко ги има?


Не мога да кажа, че познавам добре скоропроходилата масова литература у нас. Пазарът е толкова хаотичен, разпръснат, парадоксален във всеки възможен буквален или метафоричен аспект, че всеки изследовател с амбиция да я опознае неизбежно ще попадне във вълнуващата рола на детектив, т.е. в някакъв смисъл ще се превърне в герой на изследваната от него литература. И все пак ще се опитам да обобщя познанията си в отговор на въпроса: какво пише/какво чете "масовият" писател/читател у нас?
Има поне няколко жанра, които имат своите твърди производители/потребители. Те са толкова ясно обособени, така затворени в себе си, че напомнят любителски клубове по интереси. Това са преди всичко научната фантастика и криминалното четиво. Доколкото знам, съществуват и няколко общества на писателите-фантасти и писателите-"криминалисти", провеждат се конкурси, раздават се награди... Зад тях обикновено стоят конкретни издателства (напр. "Аргус" за криминална литература), които се радват на относително постоянна публика. И двата жанра се развиват в отношение на амбивалентна зависимост от голямата световна традиция в тях. От една страна, те използват прилежно нейните ясни канони, подражават на големите имена, имат твърди модели... От друга страна - неизбежната подражателност ги потиска, създава им вътрешно чувство за маргиналност, за обреченост на една вярна, но твърде ограничена публика. Едно от редките изключения - автор, който се опита да надхвърли баналната тематика и стереотипните ситуации - беше Марин Дамянов с книгата "Добро ченге, гадно ченге" (2000). Последвалото му развитие го препрати в областта на полукриминалното, полупсихологическо четиво; за съжаление обаче става въпрос за "психология", информирана от твърде популярни теории и идеи, със също толкова популярни внушения.
Жанрът, който твърдо ни липсва, поне в някакъв по-видим вид, е съвременно фентъзи. При това става въпрос за един литературен вид, хитово разпространен през последните двайсетина години. Къде е "фентъзи"-то на българския писател? Все така ли не му достига фантазия, както по времето на Боян Пенев? И нима не представлява предизвикателство възможността да се пише фантастично-приключенски в толкова любопитната област на балканския приказно-легендарен фолклор? Нима не ни достигат юнаци, черни арапи, вили и самовили?
Очевидно свързана с тази липса на фентъзи - като жанр и като режим на творческо мислене - се оказва и друга: нямаме антиутопия при толкова много политически катаклизми. Наистина, един особен вид антиутопия е вулгарното писане, но именно то прави всичко възможно, за да прикрие своя фанатастичен характер. Все пак попаднах и на книга от този жанр. Напълно непознатото име и евтиният полиграфически вид са я направили слабо видима на българския книжен пазар от 1993 г. Това е романът "Всичкият блясък на злото" от Николай Светлев - политическа антиутопия за края на света, тръгващ от България през 1997 г. Това е разказ с изключително въображение, нелошо написан, но поизпуснат сюжетно във втората част.
За разлика от фантастично-криминалните жанрове положението в розовата гама на спектъра е специфично българско. За това обаче - по друго време...

Милена Кирова







Думи
с/у думи