Светът Албена
В своята поредна постановка на "Албена" от Йовков Иван Добчев отново изтръгва от природата на българина нееднозначни енергии и истини, като активира един театър без пощада, изопнат между живота, любовта и смъртта, пръхтящ от движението на коне, каруци, колела, разпиляно жито, вода, натегнат от ритъма на мотор и на нещо невидимо, чиито хипнотични вибрации отекват ту нейде във вътрешен тътен, ту в далечен удар на църковна камбана. Една плътна постановка, здраво изтъкана, без да изпуска нито една от подхванатите нишки, един спектакъл, в който въздухът почти осезаемо се сгъстява.
Очевидно Иван Добчев открива в Йовковата "Албена" онази висока проба драматургия, която "говори" отвъд думите; където простите, недовършени фрази препращат отвъд конкретните неща (случки, чувства, отношения) в едни ирационални зони във и извън нас. Именно в това "тъмно" слово режисьорът преоткрива Йовковата "Албена" и предизвикателствата за театър, защото това е слово, което е по-вярно да се изсече в ритъм и жестове, да се измълчи дори, отколкото да се подлага на преживяване. В радикалния си прочит на българската драматургия Добчев и този път отмахва романтично-битовото или псевдо-психологическото разкрасяване на Йовков, за да разгърне автентичните пластове на текста, които са в директен кръвообмен с българското и първичното. Защото Добчев (както и Маргарита Младенова) се стреми да съизмери българина не в историко-географски, а в екзистенциален и дори в трансцендентален план - чрез реалната фактура да отприщи метафизичната жарава на една генна матрица, силна като безначалието на битието. Оттук интересът към образи и мизансцени, прости като началото на света и огромни като неговия лик. Оттук трескавото търсене на интензивност във формите. Паралелът между случващото се на сцената и евангелския сюжет тече в спектакъла през пределно изчистената театрална форма, за да насити жеста и действието с нов, особен, жив ток и с откровението на Първите неща.
Трудното любовно и религиозно чувство на българина (а вярата е любов) се вие и пресуква мъчително в хода на цялата постановка, за да кулминира в стъписващото замиране на селото при прощаването с Албена: дали защото тя поема изкуплението на една обща вина, или заради пре-стъпването й в онова лелеяно от всички пречистване, което само тя има сили да понесе... Театърът на Добчев не се занимава с логиката, не пояснява, а върви подир енигмата на видението. Престъплението и светостта се делят само от крачка, съществуват в едно и също измерение, което отгражда почти осезаемо Нягул и Албена на сцената в една по-различна реалност със свои закони и със свое знание. Мъжки воли и амбиции, блянове и планове, енергии разрушителни и самоунищожителни клокочат в "аязмото" на тази "Албена". Мъже се тълпят около мелницата - мъже, гонени от глад за смляно зърно, от глад за любов. Хлябът и любовта - едновременно насъщни и ненасищащи, витаят около скелетите на разпрегнатите каруци (сценография Венелин Шурелов). В коравата и топла материя на дървото рикушират трептенията, импулсите и пластиката на актьорите, отзвучава въздушният поток на едно вътрешно движение. Мъже, мокри и жадни, газят във вода, която изтича изпод тях - неуловима, мамеща, смутна, неопределима и непреодолима като обекта на желанието им, вода като заплаха и хаос, вода като пречистване в евангелски смисъл. Живият кон, виното, водата, зърното, камъкът, дървото далеч от всякакъв натурализъм живеят на сцената не като символи, нито знаци, дори не и като заклинания, а с безкрайния естествен заряд на природата и ритъма си.
Рядко се среща в театрален спектакъл музиката така пълноценно да моделира сценичното пространство, както и пространството - музикалната среда. В резултат се ражда пластиката на представление, което се огъва и трепти с всички свои нива. Музикалната партитура на Асен Аврамов е вградена в самата драматургия на постановката. Цели сцени, издържани в неравноделния ритъм на едно крешендо остинато (особено финалът преди отвеждането на Албена), разгръщат полифонията от жестове, типове, фигури, форми, пластики, тембри, които прескачат отвъд всякакъв бит и правдоподобие в магическата сюрреалност в стил Маркес. Дори някои от действащите лица като Гунчо - Йордан Биков, Дядо Власю - Веселин Мезеклиев, са построени на съответния музикален принцип.
Красимир Доков просто е Куцар с всички черти на предопределения за жертва. Младият Владимир Карамазов изпълва безпътицата на Синебирски с момчешко неудолетворение и нетърпение. Зад подредената пресметливост на Нягул - Атанас Атанасов, всъщност наднича човешка обърканост и неясна волевост, която, вместо по набелязания план, постоянно го отбива встрани по неутъпкани пътища. Албена на Албена Георгиева се мята сред въртоп от чувства, които нейната героиня не може да не познае докрай: така любовта се въздига до покаяние, а покаянието - до Любов. Сама отблясък на образите и чувствата, които другите носят за нея, тя става символна фигура, вътрешна Голгота, чрез която всеки от героите възлиза отново до себе си.
Спектакълът завършва като Реквием - със сдържаната сила и категоричността на графично платно, в което дори полутоновете звучат експресивно. С подобна монументална простота и концентрация са разработени линиите на повечето сцени.
Постановката на "Албена" е от онзи вид театър, който съставлява Свят - трудно податлив на обяснения и умозрения, защото като всеки истински свят той не се анализира - той се живее.

Нина Маркова