За багажа на неформалите
Миналия петък, на 15-и, в Дома на киното, Фондация "Желю Желев" организира премиера на поредната си документална книга. На същото място, където на 8 март 1988 г. беше учреден Общественият комитет за екологична защита на Русе, преди седмица беше представен том, наречен "Русенският комитет" и съдържащ хронология на случилото се, списъци на учредителите, стенограми от заседания на Секретариата и Политбюро на ЦК на БКП, докладни записки, решения и всякакви други документи.
На тържеството, естествено, бяха поканени и участниците в събитието. Дойдоха обаче много малко. Претъпканият някога салон, в който нямаше място и за правостоящите, днес беше полупразен...
Едно време, преди 1989, при вида на някоя възрастна жена, сложила върху яката на протрито палто изядени от молци норки - като знак за бивше достолепие и достойнство - си мислех колко унижения са понесени, колко сили са били нужни, за да надживееш преследващото те клеймо "недоубита буржоазия". Днес по същия начин наблюдавах в Дома на киното групата "недоубити дисиденти", нямаща нищо общо с възторжените, пълни с надежда и екзалтация някогашни неформали. Гледах рехавата компания от очукани, омърлушени, като бити от градушка хора и се питах какво така жестоко ги смачка през тези 13 години. Само битовата мизерия ли? Или още нещо?
Току-що отминалият тринайсти "10 ноември" за пореден път доказа, че обясненията на всеобщото ни прогресиращо униние стават все по-тавтологични. Най-разпространените се свеждат до това как са ни ограбили, как комунистите са изнесли външния дълг, как корумпираната политическа класа продължава да изсмуква националното (ни) богатство и т.н. Не казвам, че те не са верни. Има обаче и още нещо, което може да бъде прочетено само през личните биографии. През това кой, как, с какви илюзии и символически капитали е напуснал стария си живот. Отговорът на тези въпроси, разбира се, зависи от личното желание, бих казала - от личната смелост. Когато си дадеш сметка с какъв багаж си тръгнал нанякъде, може и да си обясниш защо си стигнал точно дотук.
Аз лично се осмелявам да говоря само за "багажа" на хората, събрали се на 8 март 1988 в Дома на киното да учредяват неформално сдружение. Те бяха много различни - и като манталитет, и като култура, и като хоризонт на очаквания от живота. Едни си го представяха като очовечен социализъм, други жаждаха радикални промени, трети (струва ми се, мнозинството) въобще не се интересуваха как той ще изглежда, важното е да е друг. Имаше нещо общо обаче у всичките тези хора - и от Русенския комитет, и по-късно от Клуба за гласност и преустройство: те се опитваха да решават личен проблем. Опитваха се да скъсат с двойния морал, с двойното счетоводство, с двойното говорене - едно за кухнята, друго за улицата. Искаха да бъдат автентични цялостни хора, а не шизофренно раздвоени хомункулуси.
Звучи може би патетично, но точно тяхната почтеност беше "багажът", символическият капитал, с който "влязоха" в новата епоха. Този капитал обаче обществото не пожела; изхвърли им куфарите от влака. Обществото искаше материалните привилегии (на онези там, горе) и категорично отказа да "осребрява" каквито и да е морални претенции. Затова тези хора, някога извършили самотен жест на протест, за да отрекат (и изобличат) публичното лицемерие, днес са отново самотни и отново унижени във вихрещото се публично безсрамие.
---
За съжаление, малко ще бъдат читателите на тази документална книга. А дали за съжаление? Дали въобще някой (масата, мнозинството) вече има необходимост да я чете? Съмнявам се. По-добре да си остане за историята. Дано тя е по-справедлива. И по-милостива.

Копринка Червенкова