Стената се издига отново -
този път в главите
- Професор Дитрих, как бихте определили замяната на берлинското Биенале за съвременна музика с тазгодишното първо издание на фестивала "Мерцмузик", посветен на актуалната музика?
- Мнението ми е много противоречиво. Биеналето датира от десетилетията на ГДР и беше приемано с голямо удивление от международната публика. Беше реномиран фестивал, който се опитва да покаже и да интерпретира различните тенденции на новата музика, с много световни премиери, с изключителни интерпретатори - солисти и ансамбли. Тази година на негово място бе направен опит да се създаде нов берлински фестивал, но не за "нова", а за "актуална" музика. Когато за първи път прочетох програмната книжка, пред мен се очерта един хаос. Всичко едно през друго, с прекалена претенция за многообразие; без какъвто и да е принцип. До музика на ХХI век виждаме програмирани разни инсценировки, инсталации, пърформанси - всъщност точно както през 60-те, не, още по-рано, през 50-те години на миналия век, когато Щокхаузен и Кейдж правеха своите хепънинги. Как може това днес да провокира интерес и да се гледа... Аз знам, но питам кому е нужно това. Няма никакъв прогрес, няма визия и перспектива върху музиката на XXI век. Това е чиста загуба на време и, още по-лошо, загуба на пари. Защото фестивалът отново е на държавна издръжка и струва много. И ако се тегли чертата, може да се каже още преди фестивалът да е приключил, че статутът му се нуждае от преразглеждане - преди да се повторят тези т.нар. експерименти. Като композитор аз пледирам за следното: има толкова и по-млади, и по-стари композитори в Германия, творящи в различни полета на новата музика, но не и в това, което се случва на този фестивал. Публиката, любопитна какво става в съвременната музика, си мисли: "Ако това е новото изкуство, жалко за парите, които са хвърлени". Да отидеш в концертната зала, единствено за да те уплашат или да те развеселят - ако това е великата немска традиция в музиката, тогава бих могъл да кажа: "Колко жалко!"
- Но организаторът съобщи, че той би искал да демократизира фестивала, как ще го коментирате?
- Бих го попитал какво точно иска да каже. Това са празни, търкалящи се думи, изречени от определени музикални функционери; имаше ги и в друг един период от историята на Германия. Сега забелязваме, че демокрацията е широкоприложимо понятие. И когато се каже, че "някой иска да демократизира нещо", това вероятно означава нещо да бъде вместено там, закъдето то още няма заслуга. Във всеки случай - винаги за сметка на музикалното качество. И това е най-лошото.
- Мислите ли, че подобно демократизиране е близко до социализма и неговия призив "Изкуството - близо до народа". Помните ли го?
- Разбира се, така беше както в България, така и в ГДР. Музика за народа - актуализиране в смисъл да направиш нещо по-разбираемо. То беше точно толкова хлъзгаво, колкото сегашното демократизиране, защото щом като изкуството на определено ниво е малко по-отдалечено и някой решава да го направи лесно за възприемане, тогава трябва да кажа, че то, изкуството, губи собствената си сила. Поне това би трябвало да сме научили от столетията музикална история: музиката никога не е тръгвала към народа, народът трябва да се издигне към изкуството, за да вземе нещо от него. Същата фалшива посока беше дадена от социализма: творецът да даде нещо на народа, пък народът изобщо не го иска. И ако човек не се потруди, за да се наслаждава на изкуството, би трябвало да помогнем, за да могат и обикновените хора да разберат нещо. Бедните хора на някогашния социализъм имаха възможността поне да ходят на по-евтини концерти и да се образоват. Но ако някой не иска да се развива, изкуството няма възможност да тръгне към него. Социалистическият реализъм проповядваше народността... Ако някой намира за стойностни подобни неща, би могъл да си прави семпли мелодични конструкции, по-прости ритми и хармонии... Това не беше табу, но да направиш изкуството народно, това означава да отнемеш значението на високостойностното изкуство.
- Няма ли традиция в подобни случаи музикалното общество да реагира като гражданско - защото тук са вложени пари на немските граждани - спрямо програмирането на един фестивал?
- Това е политически въпрос. От Обединението на Германия през 1990 г. до сега се случиха не само славни и добри неща - имаше много, много трудности. Разбира се, това засегна и изкуството, и новата музика. В много отношения бившите източногерманци не участваха пълноценно в общото развитие. Свирят ни много рядко, поставени сме в изолация от събитията в музикалния живот. В програмата на "Мерцмузик" няма да намерите нито един композитор от бившата ГДР. Нито един! А това ми дава пореден повод да кажа, че в човешките глави изкуствената стена се строи отново. Най-голямата опасност е, че не работим заедно, както навремето мечтаехме и вярвахме, че ще се случи. Но това не стана и в изобразителното изкуство, и в литературата. Този факт, разбира се, има ненормални последствия. Отново в Източна Германия се реализират собствени инициативи в областта на изкуството - защото съвместната работа със западните творци досега не е сполучила. Разбира се, всичко това е свързано и с икономическата база: източните провинциии са най-бедните в Германия - Саксония, Бранденбург, Мекленбург, Заксен-Анхалт. Там е най-голямата безработица и естествено няма много пари за изкуство. Старите германски провинции като Баден Вюртемберг, Бавария или Нордхайн-Вестфален имат много по-солидна и здрава база, имат пари и там могат да се отстояват принципи в изкуството. Тази стена на разделението е много по-страшна от Берлинската. И за мен тя е рядко неприятна гледка.
- Дали невъзможността да се изтрие стената не е въпрос и на манталитет?
- Да, Изтокът и Западът бяха разделени 40 години, но ги свързваше немският език. Един поет, един литератор в Западна Германия говореше същия език, както и в Източна Германия. Никога не е имало два немски езика - въпреки разделението езикът винаги е бил един. Но някъде вътре имаше езикови нюанси, които фактически даваха различия: гражданите употребяваха различни думи за еднакви неща, макар и да се разбираха. И всъщност имаше две различни плоскости на живот.
- Може би тези семантични разлики между Запада и Изтока се проектират и в изкуството?
- Цяла редица композитори в ГДР станаха изразители на социалистическия реализъм. Аз никога не съм принадлежал към тях. Никога не съм правил политически признания с кантати и с партийни песни. Моят път на композитор е абсолютно последователен. Затова имах трудности и големи проблеми... до моето уволнение от Висшето училище за музика. Но добре, това вече е минало. След Обединението всички си казваха: "Най-сетне се случва това, което чакахме толкова!" Ние бяхме щастливи и можехме да кажем: "Добре, сега има една Германия и ние всички сме братя и сестри." Но това не стана. Настъпи нещо друго: никой нямаше желание да навакса пропуснатото, а просто лявата ориентация бе обявена за остаряла...
- Професор Дитрих, говорихте за всеобщо разочарование от демокрацията. Защо се случи това разочарование, откъде дойде, имахме толкова големи надежди?
- Тогава канцлерът Кол обеща на хората цъфтящи пейзажи. И стана точно обратното... Наблюдавахме ужасни неща: всичко беше демонтирано, големите комбинати бяха затворени, защото не бяха достатъчно рентабилни, много хора загубиха работата си. В последните години с немския народ се случват потресаващи неща - не знам дали това го има и в България. Наскоро в европейските държави беше изследвано състоянието на образованието: бяха питани такива като моя син, който сега завърши гимназия, бяха им поставяни различни въпроси от различни области, които после бяха сравнени с отговорите на англичани, италианци, французи, руснаци. После въпросната европейска комисия разгледа резултатите от изследването в Пиза: и резултатът за Германия бе разтърсващ - ние стоим на трето място отзад-напред в Европа. Страшно много хора вече не могат да пишат, да четат и да смятат добре, нямат елементарно ниво на образование. Днес голямата немска нация на поети и мислители стои на предпредпоследно място в Европа. Удивително е, че руснаците - въпреки че живеят много по-тежко - стоят много по-напред в образованието. Това е забележително. Училищната система в Русия още е много стабилна и плодотворна. Знам, че и училищната система в България била много добра. А такъв спад в Германия! И това е застрашително, то има връзка не само с изкуството. Не! Това носи последствия за общото развитие на страната ни. Когато започнаха промените в Германия, ние имахме големи надежди, че ще последват забележително креативни етапи на развитие. И аз имах подобни илюзии. Но какво се случва? Всички пари за ръководения от мен Бранденбургски колоквиум бяха спряни от правителството на Бранденбург. И това е един малък пример. Но ако всичко се сумира в общото положение на Германия - едно се разваля, там се затваря театър, другаде се разтурва оркестър... и на отвореното от разрухата място получаваме явления като дните "Мерцмузик" - чист американизъм. И това никой не го иска. Същото го имахме и в ГДР - само че тогава беше не американизъм, а съветизъм. Само посоката беше друга. И функционерите налагаха всичко, което следваше от нея. Беше абсолютно същото. Тогава идваше съветско изкуство, управлявано от Москва, а сега американско - което се насочва от Вашингтон. Ние не искаме нито едното, нито другото. Ние можем да правим собствено изкуство в Европа. И аз съм убеден, че за това имаме способни хора, добри творци. А нашият медиен пейзаж в момента е погълнат от най-лошата американска продукция - най-лошите филми по телевизията, ден след ден.
- Това са общи процеси.
- Но имат последствия. Ако хората всеки ден гледат убийства и насилие - а децата са непрекъснато облъчени от пошли продукти - няма защо после да се удивляваме, че сме на последните места в образователното развитие. И съзнанието на децата бавно се променя. Към лошо. И, разбира се, постиженията падат надолу. Но това кара и изкуството да има подобно развитие. И когато обществото потъва, ние имаме да разрешаваме съвсем други проблеми, защото Германия отново съучаства във война - този път в Афганистан. И тогава правителството казва: "Нямаме пари за изкуство". Видяхме, че по времето на фашизма в Германия изкуство не се развиваше. Всичко бе потиснато, забранено, а се толерираше само това, което възпява нацизма. После беше възвеличаването на съветската култура. Сега пак същото - само че с американската култура. Кога Германия ще си спомни за своите собствени достойнства? Това е моят въпрос.
- И каква е вашата оптимистична прогноза на фона на цялата тази картина?
- Ако нямах оптимистична, не бих имал никаква. Но щом още продължавам да пиша музика, да работя, значи упорито храня някаква надежда.

Разговора води Екатерина Дочева


Паул-Хайнц Дитрих (1930) е един от най-известните съвременни немски композитори. В творчеството си музикантът, работил в Източна Германия до падането на Стената, търси нови фази в синтеза между литература и музика, основан на фонетично-инструменталната и полифонната многопластовост на израза. Той е автор на музика по Бекет, Джойс, Брехт, Целан, Хьолдерлин, Кафка, Метерлинк, Хайнер Мюлер и Арно Шмит, на инструментални творби, разработващи звуковата и тембровата комбинаторика. В творческата му биография се разполагат работа в ИРКАМ по покана на Пиер Булез, лекции в Сорбоната, творческа стипендия от фондацията "Рокфелер". От 1991 е член на президиума на Академията по изкуствата в Берлин и професор по композиция във Висшето училище за музика "Ханс Айслер". Творбите му се изпълняват по цял свят от интерпретатори като квартет "Ардити", Бургхард Глецнер, ансамбъл "Модерн", Бруно Канино, Бренда Мичъл, Франк Гутшмит, ансамбъл "Решерш"... В България Паул-Хайнц Дитрих бе за майсторски клас на Фестивала "Мартенски музикални дни" в Русе през 2000 година.
Разговорът с композитора се състоя в дома му през март тази година, по време на първото издание на фестивала "Мерцмузик". (Повече за фестивала - вж. "Култура", бр. 19/20 от т.г.)



Екатерина Дочева е музикален критик. Редактор в Българското национално радио, програма "Христо Ботев".
Разговор с
Паул-Хайнц Дитрих