Тяхната българска литература*
Не съм съвсем сигурен какво значи "будител". Струва ми се, че става дума за български възрожденски книжовник.
Оттук ще тръгна.
Какво, ако на мое място се изправи някой и започне така:
"Моята българска литература не е като вашата българска литература. Както моята църква не е като вашата. Както моето политическо кредо не е като вашето. Както моето образование не е като вашето. Както моите семейни корени не са като вашите. Както моето имотно състояние не е като вашето. Както моята енергия не е като вашата, както номерът на обувките ми не е като вашия, както жените, които ми харесват и ме харесват, не са като вашите." Ще го изслушате ли? Ще допуснете ли, че той би могъл да е полезен за изграждането на българската нация, на българската култура, на българската писменост? Въпреки че сам си признава, че не е като вас? Хайде да не сте вие - тук, в тази зала, е част от бъдещето на България и аз не съм черноглед. Да речем, че в залата са само чиновниците, от които зависи бъдещето на нашата писмовност. Опортюнистите между тях. Няма да им хареса, защото всичко в началната тирада на условния ни оратор е различно от това, в което те вярват - уеднаквяването. Защото това са те: използват българската писменост не за да станат повече "себе си", не за да помогнат на другите да станат повече "тях си", а да ги наплашат да не бъдат себе си, да бъдат "като света", т.е. "както трябва". Т.е. както те - чиновниците - смятат, че е светът и както те смятат, че трябва да бъдат всички. Да бъдат като тях, за да се успокоят в своето тотално безличие.
И това е първият парадокс на българската литература в нейната чисто литературна функция: искрено да се стреми да гради българина, човека, личността - но уви! - с дисциплината на глутницата, така че колкото повече постига целите си, толкова по-настървено да разкъсва добрите резултати от усилията си; толкова повече да иска личността да бъде "наш човек"; човекът да се лиши от иманентните си човешки права, за да стане "дисциплиниран гражданин"; гражданите и техните права да не принадлежат на гражданите, а на етноса, т.е. на никой друг, освен на етническите българи. Ще се издигне Йовков и българинът ще се задъха, просълзен над страниците му, усетил в неговото благородство пулса на вечното си предназначение, и след това - уви! - режим след режим ще постановява литературни лауреати, поставящи неговите герои турци и цигани "извън закона". Ще изгради Елин Пелин хуманизма си и ще дойде, посрещнат от стохилядни тълпи, болшевишкият режим да иска от него да се откаже от природната си човечност заради политическото угодничество. Ще се отвори като юнски изгрев Вазов и ще го накарат да предаде своите "Чичовци" заради национал-политическата пропаганда на "Под игото", а след това ще го оплюят со все Ботева, че "не е като света" заради куците ямби на един имитатор на мухлясалия немски романтизъм; и с това ще ни лиши от единствения ни досегашен шанс да се гордеем с Нобелова награда за литература.
Легитимната българска литература е литературата на чиновническа България. Българската литература на условния ни оратор е творчеството на личностите. На тези произведения, които, като стане дума за тях, културният ни хайлайф променя темата на разговора, все едно че не съществуват. (И тук, разбира се, влиза 50 % от творчеството на Ботев.)
На това място отново ще дам думата на условния ни оратор, за да ни помогне да установим втория парадокс на българската литература.
"Като казвам, че жените ми не са като вашите, моите жени са по-хубави. Като казвам, че обувките ми не са като вашите, моите са по-фарси. И енергията ми е по-голяма, и семейните ми корени са по-дълбоки и повече сокове са дали на България, и образованието ми е по-добро, и политическото ми кредо не се сменя с всяко уригване след пиянството на нов режим, а е неизменното кредо на четири поколения преди мен - на гражданска самоотверженост и стопански стабилитет на работния, на предприемчивия, и е далеч по-добро от вашата чиновническа треска да завъртите платно с попътния вятър за изгодна обществена позиция. И когато кажа, че моята църква е различна от вашата, всъщност казвам, че моята вяра в Бога е толкова пълнокръвна, че не се нуждае от посредничеството на каквато и да било институция. И като кажа, че моята българска литература не е като вашата, тя е истинската голяма българска литература, защото идва от дъното на костния мозък на съчинителите си и е уседнала в моята душа, на мен, на конкретната личност, какъвто и да съм, а не като гъбички между пръстите на краката на някакъв режим, бил той червен, оранжев, жълт, зелен, син или лилав."
Костният мозък, разбира се, е нещо тежко и стабилно, конкретно, локализирано; и тук ми се струва, че за миг трябва да оставя теоретизирането. Ще си позволя да цитирам извадка от мой материал, публикуван в сп. "Език и литература" преди 9 години.
"Моята закваска с българската литература започва от библиотеката на родната ми къща; от четирите поколения, които са я ползвали. В средата й беше бюрото на дядо, който е бил народен представител четири мандата - като член на съединистката, прогресивно-либералната и народната партия. Неговата безкрайна поредица от списания от по-миналия век са от Цариград, Сливен и Пловдив, където може да се провиди източно-румелийският му корен. Двуседмичното "Читалище" от 1871 дискутира въпроси като тези, които повдигаме тук - за терена на националния ни език. Шапкарев помества стихотворение от Струга с 32 бележки под линия по стружкия български говор, излизат статии за длъжността на гражданина и пр. Сливенското сп. "Живот" (от 1871 г. нататък ) публикува Константин Величков, Леопарди, Ницше, Д'Анунцио, чуждестранни статии по право, философия и пр. "Дума" на Чипев от Пловдив (от 1890 нататък), "Дело", "Български преглед" и пр. от София печатат Шекспир, обсъждат бюджета на Народното събрание, публикуват отчета на индустриалното дружество в Пловдив. Строи се национален живот. Няма ни един ред за хайдушки геройства и кой къде залял кашкавала с газ. Една истерия, която започва едва през началото на XX век, когато кьораво и сакато си прави снимки с пищови и гигантски мустаци, за да изкрънка държавна пенсия. Дядо ми е бил един от 17-те заточеници от Сливен в навечерието на Освободителната война като активен враг на Султана; и точно като такъв, като източно-румелийски адвокат не обичал софиянското конюнктурно човъркане, суспендиране на конституцията и кривене на законите.
Що се отнася до книгите, най-старата печатна книга в библиотеката беше на прадядо Слав. Една Александрия на румънски от 1781 г. Бащата на дядо Слав я донесъл от Влашко, когато се върнал с други сливенски бежанци от времето на емиграцията от юго-източна България след Дибичовия поход. Обвързани с нови договори, турците дали по-голямо самоуправление на християните и той станал мухтар на ХаджиВълковата махала в Клуцохор. Улицата му беше кръстена на негово име и на нея беше родната къща на генерал Сапунаров - негов роднина по сватовничество. Улицата я няма, но са останали записани от директора на музея Васил Дечев сливенски песни как със съдружника си Хитов построили първата модерна къшла в подножието на Сините камъни и как бил ятак на Панайот Хитов.
Книги бяха дошли и по бабина линия. Най-старата ръкописна книга беше на баща й - Вълчо Терзията. Двуезична: съдържаше български апокрифи за Богородица и сборник турски поговорки.
Сестрата на баба ми (между другото, първата гимназиална учителка по българска литература в гимназията) сменила бащиното си име от турското Терзиева на българското Шивачева, но не и гръцкото си лично име Кера. В библиотеката бяха и нейните книги: течения и течения на списание "Нива", както и първото издание на пълните събрани съчинения на Достоевски в Петербург в кожена подвързия.
От едната страна на улицата ни беше джамията на татарското гробище, от другата - американската евангелска църква. Баща ми и заслужилият гражданин на Сливен Георги Гюлмязов основали първата масонска ложа в града, френският му от гимназията е служил на тези му интереси и оттам идваха френската духовна литература и френската класика в библиотеката. По-късно баща ми има интерес към теософията; научава английски, за да изписва поезията на Кришнамурти от Индия и чрез издателската поредица Таухниц в библиотеката идват английските издания на Джек Лондон, Оскар Уайлд, Шекспир и пр. След освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър университетът бива затворен и той продължава учението си в Белград, откъдето идват сръбските книги. Първата книга на сръбски, която съм чел, е неговият Нушич, а първата ми книга на руски е един мистично-фантастичен роман на Крижановски. Не споменах немската класика, но когато се преместихме в София, баща ми изпрати голямата ми сестра да учи в немското училище и тя я домъкна у дома.
Не пиша всичко това, за да илюстрирам колко сме начетени, а за това, че библиотеката беше стара и тъй като корените й бяха във възрожденската традиция, космополитизмът й беше взет като доказателство за безродността на семейството ми от чиновническата сган. През турско време бащата на прадядо ми емигрира, защото е против турците; след това през немския ни флирт от Батенбергово време дядо трябва да бяга през граница, защото бил против немците; като затвориха американското училище, в което учех, учителят ни по гимнастика в Девета прогимназия ми викаше: "Чичо американчо!", и ме караше да стоя прав в ъгъла, докато другите играеха на народна топка, за което аз бях недостоен. Дойдоха "партийците", чичо бе убит, а баща ми отиде в затвора като английски шпионин, като при арестуването му откараха камиона с дъновистката му книжна колекция. Живков в априлската си реч цитира поезията ми като западна поквара и при обиска на работния ми кабинет по-късно са иззели по подписан списък 93 архивни единици."
Край на цитата. Спрях се обширно на политическия аспект на доминацията на чиновническата стихия на терена на новата българска книжовност за разлика от органичната свобода на възрожденската традиция, за да определя втория парадокс на българската литература. Ще го формулирам след още две думи. В България, както във всяка друга държава, не можеше и не може нейните строители да не са космополити. Когато ще отделяш и ще обособяваш една държава от общото тесто на планетата, ти трябва да отделиш "своето", но това е само едната страна на задачата, защото това "свое" не може да се запокити в космоса или да се зарови в подземния свят. То е част от планетарното духовно тесто; и ти трябва да намериш геополитическото му "място" сред това общо тесто. Да фиксираш границите на бахчата си. При кои съседи.
Това е вторият парадокс на българската литература. Нейните създатели, както и строителите на България, търсят геополитическото място на "българското" и го напипват, изпълнени с чуството, че са част от цялото, от световния литературен контекст. Чиновническата стихия обаче се мъчи да напъха българското в някакво оловно кълбо, за да владее книжния ни терен в изолация от света и да държи консуматора на нашата литература в състояние на вита минима. Национална литература без алтернативен (външен) прочит не може да оцелее. Ако бъде наложен само един прочит, продиктуван от ефимерните вътрешнополитически обстоятелства, при помитането на ефимерното идва хаосът на площад "Славейков." Това сме ние. Нито руската, нито полската литература минават през пълно безлитературие по време на революциите си заради мощта и главно легитимността на "изгнаническата" си литература в планетарен план. Възрожденската българска книжовност е на Петко Славейков, седнал да пие в Ламартиновото кафене на Златния рог в Цариград; на Вазов в Одеса; на Величков на Капри; на Каравелов в Белград; на Ботев, цамбуркащ гол с Левски на влашкия дунавски остров, на Раковски, на Берон, на Миладинови, на всичките, за които Европа и Азия са заден двор. И това ни най-малко не е реторика.
Да вземем само двата разкрача овчарски старопланински анклав от Котел до Елена от средата на XIX век. Котленецът Стефан Томов, който е пратен от баща си да учи в САЩ, сияе в официалната история на университета Дрю като абсолютната звезда на клуба на тамошните полиглоти с владеенето си на осем съвременни езика. Български от дома, турски от града, гръцки от училище в Котел. Румънски от износа на бащината му вълна през Кюстенджа, италиански, арабски и английски от ученето си на остров Малта и руски от Цариград, където минава през Роберт колеж. От България публикува статии в САЩ, най-цитираната от които е "Доктрината на панславинизма". След него идва по-възрастният му състудент еленчанинът Йордан Икономов с 6 съвременни езика. Съученикът му от училището им на Малта, котленецът Матеев, не можах да установя колко езици е знаел, но английският, турският и арабският му са били достатъчно добри, за да бъде избран за преводач на британската експедиция, която доставя на научния свят клинописните плочици на древните цивилизации на малоазийското поречие.
Проблемите, свързани с органичното развитие на нашата възрожденска книжовност, не са проследими само в разликата между културния климат преди и след Освобождението. Възниква изключително интересната ситуация на паралелното съществуване на две български общности: Княжество България с новоизградената чиновническа държавна структура и Източна Румелия, към която Османската държава вече е загубила интерес и е оставена на самотек. Тук върналите се от изганическите си забежки отново стягат бохчите. Вазов, Петко Славейков и пр. побягват от "свободното" Княжество, където турското е заменено с чиновническо потисничество, за да се разгърнат като български писатели в Източна Румелия. Почти две десетилетия по-късно Пенчо Славейков си спомня ареста на баща си през 1881 г., при които той му казва: "Кога отраснеш, бъди като баща си, не бой се от вълци!" (На останалия в княжеството Маджаров му обръсват брадата, а на Икономов му запалват книжарницата, след което го довеждат до пълна лудост.)
Така в края на века България бавно, но неотклонно започва да се оттегля в държавния си живот и със старото, свободно скитничество на духа и тялото е свършено. Бавно, но неотклонно "духовното място" на българската книжовност все повече и повече се налива във формите на държавно стипендиантство, казионни съюзи и пр., за да се стигне до "културния разцвет" от времето на Людмила Живкова, когато за да пътуват извън България, творците й трябва да станат доносници на Държавна сгурност или да пишат угоднически измишльотини за несъществуващи герои и идеали за раздаващия учителски и професорски постове режим.
Възрожденският български писател е гражданин на света с куфар, маркиран с хотелите на планетата, спрял да изгради дом на Балканите. Той издава и чете на сръбски, руски, английски, френски (пловдивската медия), турски (дядо Петковите турски и български песнопойки), румънски, немски. А българският му език е езикът на мама и баба. Днешният български писател е чиновническа имитация на познавач на света. Няма в него сладкото, естествено, продухано от високите ветрове на планетата скитничество на Каравелов и Славейков, което да ги доведе до подбалканските полета, защото там за тях и за още 7-8 милиона си е най-хубаво. И точно оттам идва събудената през XIX век българска литература. Надигаща се от българския торф, за да ни научи на поезия чрез пантеистичното дихание на Каравелов:
"... като курушум пада/ на сърцето което е/ винаги готово/ да поплаче кога види/ в природата ново/ кога види как младостта/ старостта изпраща/ и под студа и под леда/ живот се захваща..."
Тя ни учи на хумор, самоприсмех и нашенски цинизъм с разхвърлеността на дядо Петко и Захари; тя ни учи на роден език чрез вкусния диалог и халосваниците на Вазовите "Чичовци", които някога знаех наизуст.
Румелийската литература е моята метафора за българската литература изобщо, тъй като е паралелна на колабиращата българска литература на Княжеството - т.е. тя е истинската българска литература на "отвъдното и нестаналото", която не се признава за реалност от министерствата и академиците ни и се пренебрегва като самостоятелен литературен субект.
И с това идва най-големият парадокс на българската литература - на нейната възнасяща я възрожденска реализация и ерозиращата я държавно дирижирана реализация. Езикът.
Миналата неделя обядвах в ресторанта на Бакаджика край Ямбол. Място, силно свързано с епиката на нашето Възраждане; така че съвсем подходящо на стената имаше пано с народна песен за Индже войвода:
"Снощи си мамо замръкнах/ на висок баир Бакаджик/ тамо си ази заварих/ дружина верни хайдути/ и най-личния между тях/ Индже войвода./ Червено вино пиеха/ дебели мезета печаха/ хайдушки песни пееха."
Цитирам го, защото "не се среща" - както се казва по народному. Фолклорният осемсричник пет плюс три е нарушен на две места. Излиза, че или народният певец не си знае работата, или че нашата народна балада е сбириток от кьопави стихове. И двете предположения са неверни. Оригиналът вероятно не е "Индже войвода", а "Енидже воеводата" (с определението в акцентираща героя постпозиция). И определено не е "дебели мезета печаха", а "дебели мизя печаха", защото за множественото число на "мезе" в ямболско-сливенския район се срещат и формите "мизя" (шише - шиши, вместо "шишета"; кол - "коли", вместо "колове", "перде" - "пирдя" и пр.). Стиховете "Енидже воеводата" и "Дибели мизя пичаха", които в детството ми още се пееха на диалект, са изкълчени при полагането им върху матрицата на литературния български.
Така е и с писмената поезия. Ето издание на Вапцаров от 1946:
"И в тях е стаен/ ужас свиреп: / хляб! хляб! хляб!"
Няма рима. Националният ни литературен език е поправил западния (в случая банскалийския) говор на поета, който римува: "... ужас свиреп: хлеп! хлеп! хлеп!"
Разбира се, литературният език праска крошета и по източните говори. От състава на българската литература практически са изхвърлени и вчерашни поети, и балади, които са се пели допреди петдесет години, а Министерството на образованието е склонно да изхвърли дори и писателите ни будители от учебните програми на българчетата, защото езикът им е "остарял". Представяте ли си Дикенс да бъде изхвърлен от учебните програми в Англия или Достоевски от учебните програми в Русия, защото са станали нечетими! (Става думи за съвременници на нашите възрожденци!) Какво всъщност става тук? В органично изградените англоезични общества езикът почива на приципа на "юзуса".
Употребата. Всичко, което се употребява, е правилно, защото важна е комуникацията, знанието за всичко; и низше, и висше, и свое, и чуждо, и полезно, и вредно. За да може консуматорът на словото да навлезе най-пълно в полето на диалога между автор и читател. Това е и принципът, върху който почива нашата възрожденска литература.
Пост-будителската ни литература ненавижда "юзуса". Тя се занимава с това да премахне, което е "неправилно", да унищожи разнообразието и вариациите - все от истеричния си стремеж да изгради единна нация. Т.е. и тук, подчертавам това с две черти, целите, които се преследват с това пипотене на езика, са чисто политически, а не културни, както си остават в страни, в които политиците нямат комплексите на излизащи от чуждо владичество.
Парадоксът тук е най-плачевен. Третият парадокс на българската литература! В искрения стремеж да бъде изградена централизирана нация, България толкова силно придърпва полите си към Търново, където се пише конституцията и се легитимира националният литературен език, че българите не само извън държавните граници, но и от периферията (Трън) фактически биват обречени на отпадане от националното ни море.
Българската литература на будителите беше от Болград и Одеса до задохридските ни села в Албания, от Букурещ и Банат до Солун и Цариград. Уви! От близо век македонци, банатци, болградци, одески българи, българи от западните покрайнини и беломорска и турска Тракия се свличат извън нашата модерна литература и сега практически са напълно извън нея.
Защо чета и до днес Софроний, Захари Стоянов, Вазов, даскал Петко и Любен Каравелов? Какво ме учат мене будителите ни. Ето какво:
Българската литература на Възраждането е резултат от спонтанния извъндържавен изблик на това, което българите мислят, искат да разкажат и очакват да чуят.
Днешната българска литература е резултат на ненасилствения натиск на държавните институции и външните добронамерени фондации върху българските писатели и читатели какво да мислят, да разказват и да искат да чуят. Дано просветителни центрове като този тук - на Новия български университет - направят нещо, за да пламне отново огънят на хармоничната духовна циркулация между българина мислител, разказвач и мечтател.

Атанас Славов



*Текстът е четен на 1 ноември в Нов български университет. Публикуваме го с незначителни съкращения.