Георги Рупчев и
неприспособимите приспособени
Голямата земя

1.

Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.
Тук е, тогава си казахме, тук е - и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.

Повече бяхме,
все по-малко оставаме.
Често изчезва по някой, но нали за това бяхме тръгнали.
Най-напред с къси почивки, а после до капване
там вървяхме по тази празна голяма земя от безмълвие.

Всеки сам в своята тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там -
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.

Тъй вървяхме
по тази празна земя на миражи и един по един си избирахме място и мисия.
Откъде сме дошли сме забравили даже,
а какви сме били е опасно да мислим.

Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме, а така и очаквахме.
Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни -
каквито ни скимне
в тази празна, голяма, безмълвна земя,
където оставаме.

2.

Това е мястото,
избраното от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен от мрака на тревите.

Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг изпускам себе си, един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и още отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.

Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.

Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.

Тъй затаява себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестове, чиито смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.

Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.


Георги Рупчев


Георги Рупчев е емблематичeн поет на нашето поколение - поколението на 70-те и 80-те години на вече отминалия век, поколението на Борис Христов, Миряна Башева и Георги Борисов. Eдно от малкото поколения, което не бе измислено от политици или от литератори, а се случи от само себе си, и то по времето, когато бяхме в такава степен свободни, в каквато никога нито преди, нито след това сме били - по времето на инакомислието и на инакописането. Затова бих искал да успея в непосилното и да преодолея смисловото напрежение, разпъващо ме между близостта, с която ме удостои случайността, и необходимата дистанция, която онова, което обозначават като "поетическо наследство", изисква от мен. Да го преодолея така, че да устоя на изкушението да разказвам за мъгливите софийски улици, из които сме се шляли, обсебени от Марина Цветаева и от Томас Елиът, за читалището в Лозенец, което ни срещна с Валери Петров, и за помещаващия се в него литературен клуб "Сезони" (а значи и за Стефан Абаджиев и Александър Милоев), и за четенето на обвити в цигарен пушек и просмукани от евтин алкохол стихове в студентски мансарди. Но да устоя и на изкушението на аналитика, да се предпазя от неговото патоанатомическо усърдие, в което би се загубила магическата действеност на поезията на Рупчев.
За да устоя на тези изкушения, аз отначало ще оставя поета сам да разкаже за себе си от корицата на "Силните на нощта" с неговото собствено чувство за хумор, на което бе по-трудно да се подражава дори отколкото на стиховете му. "Георги Рупчев, за когото се предполага, че в предишния си живот е бил скандинавски звездоброец, сега е имал неблагоразумието да се роди в София на 2 септември 1957 г.", започва разказа си той, за да премине към взаимните си симпатии с тези, които сам е нарекъл "силните на нощта" (взаимни симпатии, добавя той, за сметка на онези, които биват наричани "силните на деня"), а - оттук - и към този афоризъм за поезията като "инстинкт за неприспособимост" (към който все нещо ни кара да се връщаме и досега). И за да стигне до "участието в създаването на самиздатските издания 'Глас'и 'Мост'" и до книгите си преди "Силните на нощта" ("Уморени от чудото", 1982 г., "Смяна на нощната стража", 1986 г. и "Смъртта на Тибалт", 1989 г.) Годината е 1992 и му предстоят още около десет години, далече от силните и на деня, и на нощта, останал в своята стая само с инстинкта си за неприспособимост, и още две книги - "Зоната", 1996 г. и "Приковаване на огъня", 2001 г. (издадена след смъртта му). Смъртта, която той, ако му бе възможно, надали би се поколебал да предаде така: "Пътувайки към своето безсмъртие, Георги Рупчев има благоразумието да умре на 28 ноември 2001 г." (Нали сам той казваше, че му "предстои велико минало"?)
За нас, приспособените, за нас, които нямахме това благоразумие и не ни предстои велико минало, остана да уловим неговата засега убягваща на аналитичните усилия поетика, да доловим безмълвно преминаващата през нея смисловост: да разберем Георги Рупчев. Какви са онези смислови енергии в неговите стихове, които възпаляват очите ни с невротичния си рисунък, които ни сграбчват за гърлото с драматизма на премълчаното, които тътнат в ушите ни с болезнената си музика?

... аз вървя по стария път,
но не и по същия,
изгубени удари,
студенина на плътта,
потискащи случайности
в кръга на нашите възможности,
на нашата единствена възможност
да преживяваме между тимпанените удари.

Един.
Два.
Три.
Четири.
Пет.
Шест.
Седем.
Прозорците.
Прокобите.
Прокофиев.
Пркф.

Чух, че Тибалт бил умрял.


Какви са онези смислови енергии, чрез които (с какъв усет Миглена Николчина го е изказала!) "Георги Рупчев ловеше в стиха си онова изпаряване на тялото - бързото, на еротиката, и бавното, на умирането, което започва от първия ни вик"? Не са ли те енергиите на една загадъчна поетика на смътните състояния (неясно вибриращата полуусещана опасност от "Привличане"; също "Отсъствие", "Преминаване")? Или на меланхолна поетика на изящната болка и болезнената нега (разходката в горчивите алеи на страха в "Болнична градина"; също "Градчето" и, може би, "Спомен за пристанище")? На обезверената поетика на разбягващите се времена - времена, загубили времето, което им е придавало смисъл (свършването на верността и сепването на вярата от "Войската на победените"; също "Голямата земя", "Зоната")? Или пък може би на една ту пестелива, ту пищна поетика на внезапните сюжетни обрати (извеждането на херцогинята, наметната с оранжево одеяло, от "Церемония"; също "Поруганието", "Начало на мемоари" и дори "Празникът")?
Всички тези смислови енергии обаче надали биха били характерни само за Георги Рупчев, ако не преминаваха през нещо, което бих нарекъл тягостна поетика на преизказното наклонение - тази поетика на отсъствието, хвърляща сянката си дори над онези стихове, в които не може да бъде срещната. Преизказността на отчаяното отегчение на напусналия в бързината наемател от "Превъртане на световете"; или натрапчивата преизказност на "Чужденец", парадоксално съчетана с това, че разказвачът - един негледащ поглед - е лице в лице с чужденеца, и внушаваща, че самият разказвач е чужденецът, чужденецът в своето тяло и в своя език; или пък преизказността в "Смъртта на Тибалт", съсредоточена в това тътнещо "Чух, че Тибалт бил умрял", но - заедно с това - разбягваща се в много посоки, пренасочвана от слуховете и "сплетните на пазара" (затова тук изобилстват модални оператори като "говори се", "шушука цялата Верона", "подмятат", "подшушват", "припомнят").
Всъщност всички тези поетики са една, те са само форми на поетиката на следата от травматичното събитие - не на самото травматично събитие, а на следата, която то е оставило върху телата ни (откъдето идва и неомаловажимостта на преизказното наклонение). Следата върху телата на победените, върху победените тела. Така че, съвсем лаконично казано, поетиката на Георги Рупчев е поетика не на победителите, а на победените и на тяхното мълчание. Или казано съвсем по Рупчевски: поетика на тази победоносна войска, оказала се войска от победени, с която все още се промъкват през паметта ни и тези, които остават в празната, голяма безмълвна земя, и онези, които чакат в зоната, без да питат къде да се дянат, и чужденецът, и надвесилият се над смъртта наемател на стаята, и умиращият под тимпанените удари Тибалт. Сега, когато все нещо ни кара да се връщаме към афоризма на Георги Рупчев за поезията като инстинкт за неприспособимост, може би трябва да се замислим дали онова, което подбужда всички тях да крачат през мислите му с войската на победените, не е тъкмо неприспособимостта. Такова замисляне може би би ни подшушнало да бъдем бдителни към съблазните, с които ни призовават тръбите на победителите. Тъй като те винаги ни водят към една голяма земя, до която едвам се добираме, заради която заличаваме следите си преди да навлезем, в която няма как да не се окажем победени. Тъй като в тази земя, ние - с инстинкта за неприспособимост - "все по-малко оставаме,/ а не сме и очаквали инак"; тъй като ние - приспособените - "все повече ставаме,/ а така и очаквахме./ Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни -/ каквито ни скимне/ в тази празна, голяма, безмълвна земя,/ където оставаме."
Затова Георги Рупчев е емблематичeн поет на нашето поколение - поколението на 70-те и 80-те години на вече отминалия век, поколението на Борис Христов, Миряна Башева и Георги Борисов. Eдно от малкото поколения, което не бе измислено от политици или от литератори, а се случи от само себе си и то по времето, когато бяхме в такава степен свободни, в каквато никога нито преди, нито след това сме били - по времето на инакомислието и на инакописането. В противоположност на всички нас обаче - на всички нас, съумели някак си да бъдем и неприспособими, и приспособени - Георги Рупчев остана инакомислещ и инакопишещ до самата си смърт. В противоположност на всички нас, обитателите на зоната, на всички нас, на които остана - самоиронично и равнодушно - да кажем:

Но къде да се скрием, какво да издебнем?
Друго място не знаем, навярно и няма.
И не питаме вече къде да се денем.
Все едно. Само чакаме. Чакаме само.


Деян Деянов


Деян Деянов е преподавател по социология в Пловдивския университет. Ръководител на Института за критически социални изследвания в София. Автор на книгата "Хуманитаристиката след смъртта на човека. Увод в логиката и методологията на хуманитарните науки" (2001).
На 28 ноември се навършва 1 година от смъртта на Георги Рупчев.