В търсене на вход към драмата

Книгата заслужава внимание поне по две причини. Първата е, че всяко изследване на българска драматургия е от значение за преосмисляне на нейното място в българската култура и особено за развитието на театъра. Втората е, че тя е издание на Сдружение "Словото", което, както информира последната страница на книгата, поддържа "виртуална библиотека - най-големият сайт за българска литература в Интернет". Предполага се, че тя е предназначена за широка читателска аудитория, която да бъде въведена в "лабиринта на драмата" и как става това съвсем не е за пренебрегване.
Подзаглавието насочва към българската драма от ХХ в., макар че на практика втората половина на века е много бегло "маркирана" - единствено с пиесите на Димитър Димов, Стефан Гечев и Цветан Марангозов. Така че в крайна сметка основният обект на изследване са все пак автори, които са част от класическия свод на драматургията ни. В този смисъл логично е да се очаква и преосмисляне, препрочитане на вече насложилите, наложили се интерпретации на класическите пиеси. Тъкмо такава е амбицията на авторката в отделните статии. И все пак като цяло тази амбиция не успява да избута текста от вече познатите (христоматийни) тълкувания, независимо от опита да се изпитат чрез друг тип интерпретативна стратегия. А и точно тук е, струва ми се, основният "препъникамък" в иначе доброто намерение да се подложат класическите пиеси на друг тип прочит - теоретичната мъглявина, в която е потънал подходът към тях.
Сякаш силно фасцинирана от "загадъчността" на драмата и театъра, авторката обхожда отдалеч пиесите и полето от проблеми, в които иска да ги разположи. Основни понятия остават неизяснени в употребата си или остават в артикулацията си извън ясен, дисциплиниран критически изказ. Например, понятието "драматургичен текст" се появява в театрално-теоретичната литература, осмисляща появилите се след 70-те текстове за сцена, за да ги оразличи както от класическото понятие "пиеса", така и от "анти-пиесата". В този смисъл "Зидари" от Петко Тодоров и "Над безкръстни гробове" от Антон Страшимиров не са "драматургични текстове", а просто "пиеси". Или в "Граничното битие на българската драма", "драматургичният жанр" се разглежда като раздвоен между "литературния и театралния институт", без да става ясно какво точно се има предвид. Защото, ако става дума за различието/ разминаването между интенционалния театрален проект на драмата, който авторката разчита, и сценичните интерпретации на драмата в този период, това едва ли може да мине за раздвоеност между два "института". Всеки текст, предназначен за сцена от Аристотел до наши дни, както е известно, удържа собствено-драматургичната си значимост чрез сценичните интерпретации, включително и когато те се разчитат като "чужди" на конкретната пиеса. Не по-малко неясно е какво се разбира като "фигури на конфликта" в пиесите на Яворов и дали се прави разлика между "модерност" и "модернизъм".
Изследването на българската драматургия в контекста на западноевропейската е безспорно заслужаващо внимание, но и изискващо ясни стратегии в сравнителните прочити, прецизни исторически познания за развитието на драмата и театъра. Сравнението, например, на Яворовата "Когато гръм удари..." с "Баща" на Стриндберг може да бъде положено в някакви най-общи тематични или както авторката казва, "формални" аналогии, но тъкмо по отношение на твърдението, че "диспозират (?) конфликтността в аналитичната техника и препращат директно към 'Баща'", то е неправомерно. Най-малкото защото ранната Стриндбергова пиеса "Баща" (1887) е само изходната точка към радикална промяна на драматургичната структура и към онези по-късни негови пиеси, известни като образци на т.нар. "етапна" драма, а и най-вече защото "аналитичната техника" в драмата обикновено в театралната теория "препраща директно" към пиесите например на Ибсен. Да оставим настрана факта, че Стриндберг, за разлика от Ибсен, има у нас твърде затруднена рецепция, която заслужава отделно изследване. В този смисъл, дисциплинираният прочит налага задължително уточнения, уговорки, дистинкции, полагане на сравнителния анализ в ясна изследователска перспектива.
Драмата, в частност българската, несъмнено може да се окаже и лабиринт. Но би било добре в него с любопитство да се движи читател, воден от сигурен в знанията си автор, а не заедно с него да се заплита в проблеми и понятия. Още повече, че изданието е предназначено за прекалено широка аудитория, която има нужда да подрежда хаоса на знанията си за драмата и театъра, а не просто да ги преоблече в костюма на метафората за лабиринта.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Мариета Иванова-Гиргинова. Лабиринтът на драмата. Трансформации на Аза в българската драматургия през ХХ век. Сдружение Словото.
София, 2002.