БНТ филми в събота:
втъпяване на младите


Налага се да започна с една семейна история (и с извинението, че съм принуден от логиката на текста да го направя). Свързана е със съботната вечер на 16 ноември и излъчената от БНТ кино-програма. В 20.30 часа националната телевизия показа американския филм "Аленият прилив", а за 00.25 бе предвиден шедьовърът на Трюфо "451 градуса по Фаренхайт". С жена ми възкликнахме, че лентата е страхотна и 15-годишният ни син твърдо реши да я види. Но часът беше невъзможен - и някъде към 01.30 малко грубичко го принудих да си легне. А до този момент гледаше с интерес - беше втренчил очи в телевизора и почти не трепваше. Но, за негова (и моя) жалост, не дочака края на филма - родителското у мен надделя.
Разбира се, и двата филма си имат своите достойнства. Ала едва ли изпълнената в най-класическите форми на постоянно заливащия ни от екрана холивудски "(соц)реализъм" лента "Аленият прилив" би могла да се сравни със силата на художественото внушение и с хуманистичното послание на гениалната научнофантастична творба на Франсоа Трюфо и Рей Бредбъри. Предпочитанията при показа на филми от БНТ обаче не за пръв път демонстрират едно странно пристрастие към едноплановите продукции за сметка на много по-сложните и нееднозначни филми. Защото въпреки великолепната игра на Джийн Хекман и Дензъл Уошингтън в излъчения в нормален час филм, техните образи са доста лесни за разгадаване, за да очакваме кой знае какви висоти на художествено майсторство: има добри, има лоши, добрите в един момент вземат надмощие, след това нещата пропадат в задължителната "негативна кулминация", където изглежда, че всичко е безвъзвратно изгубено. Накрая звучат фанфарите и бляскат фойерверките - доброто е победило, "светът е спасен, добрият - повишен" (както пише "Сега"). Елементаризъм до шия: екшънът притежава своите железни правила и едно от тях е на финала винаги да тържествуват "справедливостта и американската мечта". Нещо, което в живота, впрочем, страшно рядко се случва...
Така шареността и противоречивостта на света се изтриват, на преден план се изтикват идеи за това, че той не е кой знае колко сложен, че дори е пределно ясен, направо до тъпота. "Набиване на канчетата", както казвахме в казармата, в посока на мислене, което не си задава въпроси, защото вече са му предоставени готови отговори. И ако (за конкретния случай) децата от София биха могли я в кино "Одеон", я в "Европалас" да успеят да видят нещо по-различно от простоватите US екшъни, то тези извън столицата нямат друга възможност освен телевизията/ите; тя/те обаче не си дават сметка за това, заливайки ги предимно с евтина холивудска продукция. По-лесно е и надеждно: не ли по тази причина в българския парламент не мина поправката, изискваща задължителна квота на европейски и български филми от отделните оператори? Но на коя ли власт трябва поданиците й да мислят, не е ли по-добре те да вярват, че в крайна сметка "доброто побеждава" и с отворени очи да си умрат, чакайки това да стане?
Всъщност този сякаш незначителен програмен ред е симптоматичен: сочи тенденция към все по-голямо (съзнателно или несъзнателно) желание за опростачване на нацията. Във време, когато визуалното преобладава във възприемането на света (прочее, тъкмо тази тревога ражда "451 градуса по Фаренхайт"), от екрана ни заливат различни елементаризми - от пишман-шоута до тв игри, проповядващи, че няма друг бог освен успеха, а парите са неговият пророк. Но върху психиката на младите подобна сугестия има разрушителен ефект: печалбата заедно със социалния престиж се превръщат в цели, които оправдават всякое средство. (Хич не случайно в края на "Аленият прилив" героят на Дензъл Уошингтън е повишен/награден.) Те биват облъчени от идеологията, че ако се бориш достатъчно, че ако нищо не те разколебава по пътя ти (особено вътрешни съмнения), в края на краищата системата ще ти отдаде заслуженото и ще те възнагради богато. Просто трябва да си достатъчно целеустремен; а останалото трябва да оставиш на онези отгоре, които накрая като същи deus ex machina ще въздадат всекиму своето по най-справедливия начин. Иначе всичко е наред, няма смисъл да питаме дали наистина е така. Едно умело, почти незабележимо втъ(л)пяване на човека, неусетно превръщащ се в бурмичка на капиталистическата машина, от която не се иска нищо друго освен да консумира колкото се може повече и да мисли колкото се може по-малко.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин