Дуендето на Илия Фортунов
Необикновената музика на Илия Фортунов не е от честите гости на музикалния ни пазар. И макар зад гърба му да стоят над 30 години, посветени на музиката, новият му албум "Дуенде" е едва четвърти. Е, не бива да забравяме, че повече от половината от тези години са отдадени на рока, но това е вече отдавна изминат етап, който няма почти нищо общо със сегашните търсения на твореца. Както сам твърди Чори, от 15 години той неотклонно върви от постмодернизма към неокласицизма в пионерските за нашите простори дебри на електронната китара.
В новия албум тази дългогодишна посветеност се напомня от пиесата "Странно утро", създадена именно преди 15 години, и от вечното "Дуенде", обогатено сега от синтезатори. Но ако това е дан на миналото, то новите пиеси от албума изненадват с уж "отвлечената" си ангажираност в актуалните проблеми на нашето съвремие. За това говорят не само заглавията на сюитите "Състояния 2001" и "Въпроси 2002", но и музиката, колкото и странно да изглежда това твърдение за подобна абстрактна материя.
По принцип в творчеството на Фортунов липсва онзи необятен "вселенизъм", с който електронната музика омагьосва, но и залъгва слушателя, запращайки го привидно в ненаситните простори на космоса, които в действителност не надминават плоската реалност на Интернет. Затова "състоянията" и "въпросите" ни всмукват в проблемите, с които често сме се сблъсквали в смутното ни време. В същия дух с неочаквана ирония, достигаща до сарказъм, звучи учтивото "Сърдечно благодаря" в най-кратката пиеса на албума.
Но основно ме изненадаха "Елисейските полета", в които липсва очакваната френска фриволност, натрапвана от шлагерната практика. Тук вместо безгрижни туристически тълпи с фотоапарати и прелестни госпожици с вид на манекени, виждаме по-скоро въоръжени до зъби пълчища, устремени към Триумфалната арка, но неизменно принудени да минат през предхождащия я Гроб на Незнайния войн.
Това, че и двете сюити са с повече части, отколкото е прието, не ме притеснява ни най-малко. Нещо повече - бих му сложил положителен знак, защото именно в петата част на "Състояния" неочаквано рукват стоте електронни гайди на националния ни непукизъм, който безспорно е виновен за повечето от сполетелите ни исторически премеждия. "Маркато" увенчава финала на един сполучлив албум, който с удоволствие ще слушам отново.

Чавдар Чендов