Митът за вечното влизане (в НАТО)
Миналата седмица трябваше да отговоря въпроса на една добронамерена и аналитично настроена журналистка дали медиите са отразили хубаво (обективно, плуралистично и пр.) поканата за членството ни в НАТО, въобще събитието "НАТО" за България. Истината е, че аз самият не успях да й отговоря хубаво и сега се чувствам длъжен поне да отговоря защо не успях.
Както обикновено, разчитам преди всичко на случайността, а тя се състои в следното: през последните дни от подготовката за срещата в Прага и по време на самата среща четях романа на американския писател Джон Ървинг "Четвъртата ръка". Там основните, преплитащи се теми са две: едната, разбира се, е любовта, а другата - телевизията. Централният персонаж, най-често наричан Лъвския пай, е репортер в двайсет и четиричасов новинарски канал с неприкрит вкус към сензационното. Той е празноглав красавец, разглезен от неутолимата страст на жените, на които гледа единствено като на мимолетни приключения. Докато отразява някакво събитие в индийски цирк, лъв му отхапва лявата ръка - злополуката е заснета и месеци наред се върти в новинарския канал, в началото на всеки час.
Ето я и телевизионната аритметика на ръцете: 1) липса на интерес - Лъвския пай, като повечето хора, има две ръце; 2) сензационен интерес - едната му е отхапана; 3) слаб интерес - манохирург му присажда нова, трета ръка; 4) почти отсъстващ интерес - тялото изхвърля присадената ръка и той пак остава с една; 5) далеч от медиите - на мястото на отсъстващата започва да чувства въображаема ръка (четвъртата): "Дорис стисна чуканчето между бедрата си, където той усети как изгубените пръсти на четвъртата му ръка започват да я галят"; загубата е печалба - Лъвския пай се е научил да обича, заменил е приключенията и сензациите, въобще телевизията, с Дорис.
Въпросът на Ървинг е: кое е събитието за медиата и кое за участниците в него, или по-скоро: защо не съвпадат. Лъвския пай отговоря сам: "За представянето на сложна и многопластова история е нужно време; за телевизията най-добри са репортажите, които се правят набързо. Катастрофите са не само сензационни, но и стават мигновено. А особено в телевизията най-важното е бързината." И той не иска повече да прави новинарско предаване, а "предаване за анализ на новините": "да изследва липсата на контекст в представянето им, особено по телевизията..., да демонстрира колко често зад новините се крие нещо друго, което е по-интересно". С други думи, да прави предаване не за ненадейно срязаните от ножицата на събития нишки, а за това как те после бавно се заплитат в нови, за тривиалното, което неизбежно идва след сензационното.
Какво общо има Лъвския пай с НАТО - поканата не само че не е катастрофа, а е желан резултат; и не само не стана бързо, а бе предшествана от целенасочени действия и труден консенсус? Общото обаче е в четвъртата ръка - ами ако въпреки НАТО пак не се появи, ако зад новината, както най-често досега се е случвало, няма нищо по-интересно; ако единствено "бързият разказ" може да съхрани събитието. Сензациозността на посткомунистическите медии не е ли бягство от онова "после", което не само че не прави историята сложна и многопластова, а просто я унищожава, никой вече не я помни. Имаме ли основания да се надяваме, че "България в НАТО" ще е първата посткомунистическа история, която трае? Във всички случаи нито заслугата, нито вината ще е на медиите. Затова е твърде неблагодарно занимание да се оценява как са отразили събитието.

Георги Лозанов