Виртуален (?) музей (?) за съвременно (?) изкуство (?)
Срещата, посветенa на проекта за Виртуален музей на съвременното изкуство, се състоя преди повече от седмица и спомените са поизбледнели. Поради това ще си позволя свободата да напиша и неща, които тогава май не казах.
Тази среща всъщност си имаше двойно дъно и то бе да представи центъра в новата му визия за неговата функция и цели. От "Център за изкуства" той се преобразува в "Център за културни политики", което само по себе си казва достатъчно. Все пак Георги Лозанов добави, че Центърът възнамерява да се откаже от екстравагантните идеи на отделни персони в пионерския им порив по нови територии, за да се посвети на по-традиционно институционално развитие на културата, което да разплита ключовите сюжетни възли на съвременната българска култура. Този по-скоро консервативен възглед следваше да се онагледи от проекта за виртуален музей. Ала както този, така и други проекти на новия център трудно могат да се затворят в чист институционален механизъм, заскобил всякаква персонална инвентивност. Впрочем самата среща за обмен на идеи изключително между персони - а не между институции - като да осигуряваше продуктивно противоречие между думите и делата на Лозанов. Всъщност това противоречие сякаш разкрива какво всъщност е имал предвид той: персонални идеи, били те екстравагантни или не, разбира се, ще се реализират, стига авторите им да се откажат от личната градинка на авторската суета и приемат един корпоративен дух на работа в името и в полето на самите проекти на центъра. Този модерен дух на деперсонализация, който събира самолетостроенето с културното строителство, вероятно е неизбежност, която колкото по-бързо преглътнем, толкова по-ефективно ще преустроим. Казвам това, защото на срещата беше неколкократно повдиган въпросът за интелектуалната собственост над идеи, проекти, визии и стратегии, а и защото и аз самият все още трудно се отказвам от авторството над една или друга идея в името на нейната реализация като чужда или обща. И ако виртуалният музей беше толкова интимно близка идея за хора като Яра Бубнова и Лъчо Бояджиев, то вероятно по сходен свойски начин бих се почувствал и аз при обсъждането на проекта за балканско ARTE, което се надявам скоро също да се състои.
Сега по въпроса за музея. Ако в една идея или в едно име вече са вложени достатъчно мисъл, енергия и пари, то те трябва да бъдат доведени докрай. В този смисъл аз извеждам пред скоби безпроменността на името-идея Виртуален музей за съвременни изкуства. Ако не правех това, можех надълго да разсъждавам за това дали съвременните изкуства се нуждаят от музей, дали съвременното може да се озове в музей и какво произлиза от противоречие като това между съвременност и музейност. Аз обаче ще засегна тези въпроси по-долу, след като се въплътя в ролята на приел името.
Цялата дискусия около музея остана докрай в плен на нерешимото противоречие, което дава енергия на съчетанието виртуален музей, което в един смисъл е тавтология, а в друг е оксиморон.
От една страна, музеят винаги виртуализира експонатите в собственото си пространство: той ги откъсва от собствената им среда, контекст, функция и предназначение, умъртвява ги, за да ги мумифицира, с други думи "да ги направи като живи", без обаче собствената им живост да им се пречка с присъщата й непредвидимост и безконтролност. По този начин музейната вещ добива нимба на достойнство и стойност - на virtue, - които й придават въпросната виртуалност. В този смисъл музеят не може да бъде жив, колкото и виртуален да е: ако буквално и преносно в него безразборно се пипа, без да се пита, тогава той престава да бъде музей и става site на електронна игра. Ако пък в него цари високата тишина на недосегаемостта, за какво му е достойнството на виртуалната интерактивност, при която нищо не се поврежда, тъй като няма какво.
От последното се прехвърляме в оксиморона: музеят per se би сбирал сили от съчетанието на вещна наличност и недосегаемост на експоната. По този начин той преживява, тъй да се каже, музейна феноменологическа редукция, която го превръща в наглед с име, но го освобождава от изкусителното бреме на неговата материалност и оперативност. Оттук и особената естетическа незаинтересованост и безполезност на музея, в който не можеш да вършиш друга работа, освен познавателна.
Оттук стигам и до краткото си предложение. Виртуалният музей за съвременни изкуства следва да се опита да съчетае несъчетаемото: съвременността и музея, виртуалността и музея, дори изкуството и музея (доколкото вкарано в музей изкуството престава да бъде изкуство и се превръща в някакво друго свидетелство за абстрактна човешка или друга идеологическа ценност). В резултат той трябва да има преди всичко образователно-просветителна консервативна стойност и аура, докато в същото време предлага фриволността и игривостта, присъщи на културния туризъм. Той трябва да търси образа на някакво въобразено и вероятно измамно цяло на съвременната българска култура, докато в същото време това цяло не изисква изчерпателност и облигаторност на експонатите, а, напротив, предоставя пространство за избор и предпочитание, без обаче внушението за цяло, връзка, сцепление и кохесия да се губи. Трудна работа, но тя не може да се постигне от никой от полу-одобрените проекти, а само от тяхното творческо съчетаване или по-добре от подмяната им с трети проект, който визира в себе си въпросното продуктивно и смислостроително противоречие.

Димитър Камбуров